О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№129
София, 03.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдията К. Маринова ч.гр.дело № 2194 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 2550 от 30.04.2018 г., подадена от гл. юрисконсулт С. С. Ц. в качеството ? на пълномощник на [община], представлявана от кмета И. П., против определение № 199 от 11.04.2018 г. по възз.гр.д. № 149 по описа за 2018 г. на Апелативен съд-В., с което е потвърдено определение № 424 от 14.02.2018 г. по гр.д. № 2175 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Варна за прекратяване производството по делото и връщане на исковата молба.
Жалбоподателят поддържа, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно и иска неговата отмяна. Счита, че обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен и на това основание вр. чл.280, ал.2, предл.3 ГПК подлежи на касационно обжалване.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от юрисконсулт А. Н. Р., действаща като пълномощник на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, чрез областния управител на област В.. Поддържа се, че определението на въззивния съд е правилно и законосъобразно, както и че не са налице основания за допускането му до касационна проверка. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Частна касационна жалба е подадена по пощата от легитимирана страна с правен интерес да обжалва постановеното въззивно определение, в срока по чл.275, ал.1 във вр. чл.62, ал.2 ГПК, съдебният акт попада в предметния обхват на чл.274, ал.3, т.1 ГПК, поради което жалбата е процесуално допустима.
Производството по делото е образувано по отрицателен установителен иск за собственост, с който [община] е поискала да бъде признато за несъществуващо правото на собственост на Държавата върху недвижим имот в [населено място]. За да се произнесе Апелативен съд-В. е приел, че спорът между страните се отнася до наличието на хипотеза, при която държавната собственост е преминала в общинска по силата на ЗМСМА /отм./ или имотът е останал публична държавна собственост, съответно актуването като общинска собственост е грешно. Въззивният съд се е позовал на разясненията за тълкуване на закона, дадени в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС и е приел, че в настоящия случай не е налице нито една хипотеза, при която за ищеца да е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, поради което е потвърдил първоинстанционното прекратително определение. От твърденията в исковата молба е заключил, че ищецът се позовава на деривативно основание за придобиване правото на собственост, а именно – придобиване на държавен имот по силата на закона § 7, ал. 1 ЗМСМА /отм./ и §42 ПЗР на ЗИДЗОС / ДВ бр. 96/05.11.1999 г./. Съдът е посочил, че защитата на ответника ще се осъществи като се докаже, че липсват права на Общината, които да изключат тези на Държавата. В случая Общината не оспорва правото на собственост на своя праводател, поради което за нея е налице единствено правен интерес да предяви положителен установителен иск за собственост, в чийто процес ще следва да установи и докаже твърдяното правоприемство по силата на закона от Държавата.
Не е налице основание за допускане на касационна проверка. Жалбоподателят счита, че въпросът „Когато спорният имот е част от уличната регулация, може ли претендиращият право на собственост да предяви отрицателен установителен иск, твърдейки, че е собственик по силата на закона – § 7, ал. 1 на ПЗР на ЗМСМА/обн. ДВ, бр. 77/17.09.1991 г./ и § 42 ПЗР на ЗИДЗОС /обн. ДВ, бр. 96/05.11.1996 г./?“ е съществен, тъй като от неговия отговор зависи разглеждането и решаването на делото по същество и правилното прилагане на закона. Твърди, че обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен, без да излага други съображения, обосноваващи допускането на касационно обжалване.
Въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като е неотносим към изложените от въззивния съд мотиви защо приема, че липсва правен интерес от иска. Както правилно са посочили първоинстанционният и въззивният съд въпросът относно допустимостта на предявения отрицателен иск за собственост следва да бъде разрешен при съобразяване на дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Претенцията на ищеца се обосновава с твърдението, че е собственик на процесния имот, който е придобил на законово деривативно основание от ответника /§7, т. 3 ЗМСМА/. Ето защо лишено е от правен интерес искането да бъде признато за установено, че ответникът не притежава право на собственост върху имота. Спорът кой е носител на правото на собственост може да бъде разрешен с предявяването на положителен установителен иск, в чиито предмет ще се включат въпросите настъпили ли са законоустановените предпоставки, обуславящи претендираното от ищеца вещно право. Дори самият формулиран въпрос от касатора съдържа вътрешно противоречие относно предмета на спора, предявяването на отрицателния установителен иск се свързва с твърдението, че касаторът е собственик на поземления имот. Касаторът не е изложил никакви съображения за допускане на касационна проверка на някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изхода на спора по настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени претендирани от ответната страна по жалбата разноски за юрисконсултско възнаграждение, определени съгласно чл.37 ЗПрП в размер на 100 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 199 от 11.04.2018 г. по ч.гр.д № 149 по описа за 2018 г. на Апелативен съд-В..
ОСЪЖДА [община] на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, чрез областния управител на област с административен център В. сумата от 100,00 лв., представляваща сторените по делото разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: