О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 129
[населено място], 07.03.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари , през две хиляди и седемнадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ : РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2309 / 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Едноличен търговец „ Д. – Т. Х. „ , [фирма] и С. Д. С., против решение № 1621/26.07.2016 год. по т.д. № 2556 / 2016 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 240/ 29.01.2016 год. по т.д.№ 7728/2012 год. на Софийски градски съд , за отхвърляне на предявени от касаторите , против [фирма], установителни искове с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, за установяване като недължими от ищците, в качеството им на солидарни длъжници, в полза на ответника, вземания от неизплатени лизингови вноски ,по два договора за финансов лизинг,сключени между първия от касаторите – като лизингополучател и третия от касаторите – като солидарен длъжник от една страна и ответника – от друга , съответно : по договор № 566 / 23.06.2005 год., в размер на 26 128,10 лв., за периода 20.05.2007 год. – 20.06.2008 год. и по договор № 567 / 23.06.2005 год., в размер на 54 005,75 лв. , за периода 20.03. 2006 год. – 20.06.2008 год. . Касаторите оспорват правилността на въззивното решение,като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Изразяват несъгласие с изводите на съда за недоказаност на факта на отнети ключове и документи за лизинговите вещи, с което лизингополучателят твърди, че е бил лишен от ползването на същите за срока , за който отрича дължимост на лизингови вноски. За да мотивира този си извод, според касаторите, съдът не е съобразил всички наведени от същите доводи и възражения, както и всички относими доказателства, вкл. неправилно е отказал кредитирането на представеното от ищците заключение на съдебно – икономическа експертиза, допусната в образуваното изпълнително производство, с взискател – ответното дружество, за събиране на дължими,на основание изпълнителни листи, издадени по реда на чл.237 ГПК / отм./ ,по записи на заповед, които ищците твърдят съставени с обезпечителна функция по отношение вземанията на лизингодателя по така сключените два договора за финансов лизинг. Касаторите изразяват несъгласие и с ирелевираното от въззивния съд тяхно оспорване на истинността на представен приемо-предавателен протокол от 15.12.2011 год., респ. ирелевирано ползване на документа като доказателство.Сочи се и неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Счита, че поставените от касаторите въпроси , са неясно формулирани и необосновани с допълнителен селективен критерий , съгласно задължителните указания в ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Ищците – лизингополучател по два договора за финансов лизинг с лизингодател ответното дружество, солидарен длъжник по тези договори и трето лице, встъпило в дълга на лизингополучателя, по силата на последващо договорите за финансов лизинг сключен договор за встъпване в дълг от 28.11.2007 год. – твърдят, че от началото на м. януари 2006 год. са лишени от ползването на лизинговите вещи – два комбайна – тъй като представител на лизингодателя е иззел ключовете и документите на същите и уведомил лизингополучателя , че ще последва прекратяване на договорите за финансов лизинг, предвид неизпълнение от последния, и на основание чл.47 от сключените договори. Позицията на ищците е , че независимо от непоследвало формално разваляне на договорите, същите са прекратени, считано от януари 2006 год. или поне за лизингодателя е съществувало задължение да ги прекрати. Като е лишил лизингополучателя от ключовете и документите на машините, лизингодателят е препятствал ползването им по предназначение и следователно от този момент насетне не му се дължат лизингови вноски . Наред с тази основна теза, спрямо която е формулиран и петитума на исковете, ищците въвеждат и твърдения за последващо сключена спогодба / сключването й останало недоказано /, както и за последващо спрямо преустановеното ползване на вещите встъпване в дълга на лизингополучателя по процесните договори за лизинг, от ищеца [фирма] . Ищците твърдят, че задълженията по договорите за финансов лизинг са обезпечени със записи на заповед, на основание които са издадени изпълнителни листи , по реда на чл.237 ГПК / отм./ и образувани изпълнителни производства. Не твърдят,обаче, нито формулират като евентуални, спрямо отхвърляне на установителните искове по твърденията им за недължимост предвид препятствано ползване на лизинговите вещи , искове за установяване недължимост, предвид погасяване на задълженията, с плащанията по записите на заповед и в образуваните изпълнителни дела. Напротив, изрично визират факта на отнето ползване и каузалната връзка между договорите за финансов лизинг и записите на заповед, като обосноваващи извод за незаконосъобразно принудително изпълнение, вкл. срещу встъпилото в дълг трето лице , което принудително изпълнение не е предмет на настоящото исково производство. Именно във връзка с установяване на твърдяната каузална връзка, ищците са се позовали на заключение на икономическа експертиза за установяване размера на дълга, приета в изпълнителното производство. Съдът е отрекъл доказателствената й стойност. Ответникът е оспорвал изземването на документи и ключове на двата комбайна, като е представил предавателни протоколи, в установяване начално изпълнение на задължението си за предаването им на лизингополучателя . Не оспорва , че единият от комбайните му е вече върнат, с приемо-предавателен протокол от 15.12.2011 год. / оспореният от ищците /, но твърди, че вторият и до момента е с неизвестно местонахождение.
За да потвърди отхвърлянето на исковете ,въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния,че събраните доказателства / разпит на 1 свидетел на ищците / не установяват обстоятелството, че към началото на януари 2006 год. ключовете и документите на двата комбайна са били предадени на представител на ответното дружество, респ. че и по този начин се доказват действия на лизингодателя, нарушаващи задължението му да осигури безпрепятствено ползване на лизинговите вещи , през целия срок на лизинговите договори. Не е прието за доказано изобщо и основанието на евентуалното предаване, ако би било установено предаване на представляващ лизингодателя.Съдът е отрекъл доказателствена стойност на приемо-предавателния протокол от 15.12.2001 год., по отношение основния спорен факт – за предходно отнети от държане на лизингополучателя ключове и документи за лизинговите вещи /доколкото и при връщането на единия от комбайните, с оглед изтичане срока на лизинговия договор,е отбелязано невръщане на ключове и документи /. Приел е, че оспорването на ищците на този документ е концентрирано до истинността на посоченото качество на предаващия вещта, като представител на лизингополучателя , което обстоятелство е ирелевантно за предмета на спора. Също така е приел, че липсата на предавани документи и ключове при окончателното връщане на вещта, сама по себе си не установява тяхното изземване от лизингодателя през януари 2006 година, което е релевантното ,с оглед твърденията на ищците, обосноваващи исковете , обстоятелство.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторите формулират следните въпроси : 1/ Каква е доказателствената тежест на страните, когато ответникът твърди, че има други правоотношения помежду им, но не представя доказателства в тази насока ? Следва ли съдът да приеме това възражение на страната ? ; 2/ Правилно ли е изключена като доказателство експертиза по изпълнителното дело,представена като оборващо доказателство във връзка с възраженията на ответника ? ;3/При какви условия следва да се приеме,че доказателствената тежест е на ответната страна,ако същата прави възражения относно правоотношения, но не ангажира доказателства ? ; 4/ Чия е доказателствената тежест за доказване наличието на валиден договор за финансов лизинг , явяващ се каузална сделка по отношение оспорваните абстрактни сделки ?; 5/ При наличието на договор за лизинг , като каузална сделка, следва ли съдът да разпредели тежестта за доказване на ответната страна, при възражение за неизпълнение на задълженията й по лизинговия договор ? и 6 / Налице ли е ограничаване на правата на ищцовата страна при допускане на исканите доказателства по делото, неприемане на доказателства, събрани в изпълнителното дело,пряко свързано с предмета на процеса ? Всички въпроси са обосновавани с формално, общо посочване на хипотезите на чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, но без да е приложена казуална съдебна практика по смисъла на т.3 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, както и без обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК съгласно задължителните указания в т.4 на същото Тълкувателно решение. Цитирано е единствено ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС – т.12, досежно дефиниране на порока „ необоснованост „ по смисъла на чл. 281 т.3 ГПК.
Първи , трети и четвърти въпроси вероятно / тъй като твърдение за друго самостоятелно правоотношение не е заявявано / са свързани с наведените от ищеца твърдения, че задълженията на лизингополучателя по сключените лизингови договори са обезпечени с издадени в полза на лизингодателя записи на заповед, на основание които последният се е снабдил с изпълнителни листи и предприел принудително изпълнение. Както се посочи по-горе, това твърдение на ищеца е останало напълно изолирано и не е обвързано с предявен в евентуалност иск,за уважаване на отрицателния установителен иск, предвид доказване погасяване на дължимите за процесните периоди лизингови вноски, но въз основа на издадените с обезпечителна функция за събирането им записи на заповед.Въззивният съд изобщо не се е произнасял по значението за обвързаността на каузалните сделки / договорите за финансов лизинг / с абстрактни такива – по запис на заповед. Довод с такъв предмет въззивната жалба също не съдържа. Изрично в мотивите на въззивното решение е прието, че няма спор между страните относно обстоятелството, че погасителните вноски,твърдени като недължими, но единствено на основание отнето от лизингодателя ползване на вещите в периода за който се претендират , не са заплащани от никой от ищците , както и че няма доказателства за такова плащане. Предвид съдържанието на исковата молба и въведения със същата предмет на спора, съответно и съдържанието на въззивната жалба – които не будят съмнение, че връзката с каузалното правоотношение се навежда със значение, различно от твърдението на страната, че на същото основание – отнето ползване на вещта – предприетото по записите на заповед принудително изпълнение е също незаконосъобразно – въззивният съд не е имал основание да се произнася по разпределение на доказателствената тежест в процеса, досежно установяването на връзка между каузалната и абстрактна сделки. Самите въпроси са неясни, с оглед ползването им във връзка с конкретен касационен довод по правилността на въззивното решение. Последното на самостоятелно основание – извън това, че нямат характеристиката на правни, тъй като не са включени в предмета на спора и обусловили решаващ извод на въззивното решение – предпоставя непокриване на общия селективен критерий, доколкото и да би било отговорено на същите, отговорът не би се ползвал за произнасяне по конкретен касационен довод, предпоставящ промяна на правния резултат, а произнасянето на настоящата инстанция е ограничено, извън преценката за недопустимост и нищожност на съдебния акт, до наведените касационни доводи.
Доколкото във въззивната жалба довод за неправилно разпределение на доказателствената тежест касаторите са направили единствено с оглед доказване самоличността на лицето, иззело от името на лизингодателя документите и ключовете за двата комбайна, то така формулираните въпроси са с неотносимо към тази проблематика съдържание . Не се касае за доказване на правоотношение , а на конкретни факти, от които изгодни правни последици извеждат именно ищците.Ответникът отрича негов представител да е иззел ключове и документи на комбайните.Следователно и по общото правило на чл.154 ал.1 ГПК именно ползващата се от твърдения факт страна следва да го докаже. Фактът на последващо предаването от лизингодателя отнемане на ползването ползва единствено ищците, тъй като с доказването му обосновават недължимост на лизингови вноски.Въпросите не отчитат и обстоятелството, че самоличността на лицето иззело ключове и документация – извън въпроса дали представлява и действа от името на лизингодателя – не е приета от съда за установена от показанията на единствения свидетел на ищците. Дори въпросите да биха били надлежно формулирани, с оглед така кореспондиращия във въззивната жалба, а и със съдържанието на касационната , довод, то доказателствено искане, във връзка с процесуално нарушение на първоинстанционния съд, въззивната жалба не съдържа,предвид което и липсва произнасяне на въззивния съд по такъв довод / т.2 от ТР № 1 / 2013 год. по тълк.дело № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС /. Това, на самостоятелно основание – извън пълната неяснота на така формулираните въпроси, спрямо предмета на произнасяне на въззивния съд,доколкото визират доказването на правоотношение, не на факт – предпоставя липса на характеристиката им на правни такива. Допълнителен селективен критерий също не би бил обоснован, тъй като няма приложена казуална съдебна практика,относима към проблематиката по разпределение на доказателствената тежест в процеса, нито са обосновани предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК , съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС , предпоставящи посочване на неясна, противоречива или непълна правна норма, провокирала противоречива съдебна практика. Нормата на чл.154 ал.1 ГПК не е неясна, непълна или противоречива.
Втори и шести въпроси са предпоставени от желанието на страната да ползва като доказателствено средство в процеса изготвена в изпълнителното производство и за нуждите на същото експертиза, досежно съдържащи се в заключението данни, относно обвързаност на договорите за финансов лизинг със записите на заповед / обезпечителна функция на последните по отношение дължими по лизинговите договори вноски /. Първоинстанционният съд е отказал да цени представеното заключение, като негодно доказателствено средство. Довод за неправилно недопуснато доказателствено средство – въпросната експертиза – въззивната жалба не съдържа. Само на това основание така формулираните въпроси не покриват общия селективен критерий, тъй като отговор на същите не е включен в предмета на въззивното производство и предпоставил процесуално бездействие на съда, обусловило решаващ извод на въззивното решение.Отделно от това , и тук са относими преждеизложените мотиви за ирелевантност, с оглед въведения от самите ищци предмет на спора, на факта относно обезпечителната функция на записите на заповед, спрямо задълженията на лизингополучателя по сключените договори за финансов лизинг.Няма твърдение, нито пък петитум / за да би се счело, че исковата молба се явява частично нередовна /, кореспондиращи на евентуален иск за уважаване на отрицателния установителен иск, предвид погасяване на задълженията в изпълнителното производство, по издадени с обезпечителна функция записи на заповед. Връзката между каузалната и абстрактна сделки, нелогично – с оглед предмета на спора и образуваното вече изпълнително производство – ищците въвеждат с единственото си твърдение , че предвид отнетото ползване на лизинговите вещи, провежданото срещу тях принудително изпълнение е също незаконосъобразно.Дори да се приеме за покрит общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,и тук се явява напълно необоснован допълнителния селективен критерий , формално посочен в хипотезите на чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Няма спор в съдебната практика, че с оглед принципа за непосредственост,годно доказателствено средство в процеса е единствено допусната по реда на чл.195 и сл.ГПК експертиза.Частната такава / каквато е процесната / може да се приеме за доказателствено средство само по изричното взаимно съгласие на страните,но винаги преценима с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото.
Петият от въпросите е напълно неясен, но доколкото отново рефлектира във връзката между абстрактните и каузални сделки между страните, за необосноваването на основание за допускане на касационното обжалване със същия са напълно относими преждеизложените съображения.Никой от въпросите не се явява относим към единствения решаващ извод на въззивния съд, а именно – за недоказано от ищеца, последващо на предаване лизинговите вещи от лизингодателя на лизингополучателя / доказано от лизингодателя / , отнемане на ползването им, именно от лизингодателя, чрез изземване на ключове и документацията на същите , от представител на лизингодателя. Ако и доколкото по разпределение тежестта на доказване са били формулирани първи, трети и четвърти въпроси / въпреки пълната неяснота и неотносимост към доказването на конкретен факт, доколкото са отнесени към доказването , при това на въведено от ответника, правоотношение с ищците/,то във всички случаи се явява необоснован допълнителен селективен критерий по прилагането на чл.154 ал.1 ГПК.Нелогично и абсурдно би било да се вмени на ответника да доказва, че не е отнемал документацията и ключовете за лизинговите вещи, тъй като би означавало да доказва съществуването им у ищците, оспорващи този факт. Съществуването им у трето лице би разменило доказателствената тежест, само ако би била установена конкретната му самоличност и обстоятелства, предпоставящи връзка между същото и лизингодателя . Не такъв е ,обаче, конкретния случай.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1621/26.07.2016 год. по т.д. № 2556 / 2016 год. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Едноличен търговец „Д. – Т. Х.„ , [фирма] и С. Д. С., на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.3 ГПК, да заплатят на [фирма] разноски за настоящото производство, в размер на 500 лева – заплатено по банков път адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: