4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1297
гр.София, 17 ноември 2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4285 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. Л., представляван от адв.И. С., срещу въззивно решение №978/12.02.2015г., постановено по възз.гр.д. №20178/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 02.10.2014г. по гр.д.№46801/2013г. на Районен съд – София. С първоинстанционното решение са отхвърлени, предявените от А. Л. срещу „А. за г.п.за п.д.п. – Ц. за д.з. и е.” О. – [населено място], обективно съединени искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – т.3 и чл.213 КТ.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност на решението. Същевременно са формулирани четири въпроси, за които се твърди, че са „съществени материални и процесуални въпроси”. Не е посочено в коя от хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК се търси допускането на касационното обжалване, като към изложението е приложено едно решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, касаещо приложението на нормата на чл.213 КТ.
Ответната страна по жалбата, представлявана от адв.М. М., в срока по чл.287 ГПК е представила писмен отговор, в който поддържа, че не са налице основания за селектиране на жалбата, тъй като в същата липсва изведен правен въпрос с характеристиките по чл.280 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице условия за допускане на касационния контрол, предвид следното:
Въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните за длъжността „дентален лекар“ е законосъобразно прекратено от работодателя, поради допуснати от ищеца две тежки дисциплинарни нарушения – неявяване на работа за 2 /и повече/ работни дни в периода 16.08. – 28.08.2013г. и за злоупотреба с доверието и уронване на престижа и доброто име на работодателя. По делото не е имало спор, че дисциплинарната процедура, уредена в чл. 193 – чл.195 КТ е спазена – наказанието „дисциплинарно уволнение” е наложено след изискване и получаване на писмените обяснения на служителя, с мотивирана писмена заповед, в която са посочени нарушителят, нарушенията, кога са извършени те, наказанието и законния текст, въз основа на който се налага, при съобразяване с критериите по чл. 189 КТ. При съвкупната преценка и анализ на доказателствата по делото, съдът е намерил, че с действията си ищецът е нарушил трудовата дисциплина и е извършил описаните в заповедта нарушения по чл.190 ал.1 т.2 и по чл.187 т.8 от КТ. Установено е, че Л. безпричинно не е бил на работа от 16.08.2013г. до 28.08.2013г., като твърдението му за поискан и разрешен от работодателя платен годишен отпуск за цитирания период от време, е счетено за недоказано, предвид липсата на молба за отпуск и заповед за разрешен такъв отпуск. Прието е и, че с разпространяването по интернет сайтове на информация, съдържаща иронични, осмиващи и подвеждащи твърдения и забележки за използаваните в центъра по дентално здраве методи на лечение и консумативи, в т.ч. с рекламирането на други такива, представени като безалтернативни, по-леки и по-евтини за пациентите, ищецът е осъществил състава на нарушението по чл.187 т.8 КТ- разколебал е доверието на трети лица към работодателя си и обективно го е злепоставил както пред пациенти, така и пред колеги – дентални лекари. По изложените съображения е направен извод за неоснователност на предявените искове по чл.344 ал.1 т.1 – т.3 КТ. Претенцията по чл.213 КТ – за присъждане на обезщетение за периода 28.08. – 20.09.2013г. за незаконно недопускане на ищеца на работа – е счетена също за неоснователна и е отхвърлена. Съдът е приел, че не се установява поведение на работодателя, което обективно да е препятствало ищеца да изпълнява задълженията си по трудовия договор за конкретно посочения ден – 28.08.2013г. Изводът е направен след обсъждане, оценка и анализ на ангажираните от страните в хода на процеса писмени и гласни доказателства, като съдът е изложил конкретни съображения кои от тях кредитира и защо.
При тези решаващи мотиви, нито един от формулираните в изложението на касатора въпроси не е с характеристиките по чл.280 ал.1 ГПК – да е процесуален или материалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Същевременно, този въпрос да е от значение именно за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
С оглед на тези разяснения, дадени в ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, формулираните в изложението на касатора въпроси – 1/ „допустимо ли е работодател да се почувства с уронен авторитет, ако в изявление и с действие/бездействие служителят въобще не е споменал неговото наименование и не е цитирал седалището на работодателя”; 2/ „оправдани ли са действията на работодателя, ако при недопускане до работа на д-р Л. представляващият работодател се е опитал лично да изземе дейността му като стоматолог по длъжностна характеристика…”; 3/ „смесването от съдилищата на хипотезите за недопускане до работа по чл.213 КТ с временно отстраняване по чл.199 КТ, произнасяне ли е свръхпетитум”; 4/ „при условие, че касаторът се е явил на работа и е доказал полагането на усилия да престира работната си сила, необходимо ли е друго доказателство за недопускането му до работа” – са фактически, а не правни и отразяват несъгласието на касатора с анализа и оценката на доказателствата, направена от съда. Въпрос №3 е въобще неотносим, тъй като по такъв проблем не се е произнасяла нито първата, нито въззивната инстанция.
Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Доводите за неправилно приложение на материалния закон от въззивния съд, изтъкнати в изложението на касатора са относими към касационните основания по чл.281 т. 3 ГПК и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поради изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответната страна по жалбата е направила искане за присъждане на разноските за касационното производство, което е основателно и доказано за сумата 600 лева – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №978 от 12.02.2015г., постановено по възз.гр.д. №20178/2014г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА А. Б. Л. с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.4, ап.8, на основание чл.78 ал.3 ГПК да заплати на „А. за г.п. за п.д. п. – Ц. за д.з. и е.” О. – [населено място], със седалище и адрес на управление – [населено място],[жк], [улица] ет.2, представлявано от управителя С. С., разноски за тази инстанция в размер на сумата 600 /шестстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.