О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1297
София, 21.11.2014г.
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети ноември, две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №4763/2014г.по описа на Върховния касационен съд
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадена касационна жалба срещу решение от 07.04.2014г. по гр.д.№316/2014г. на АС София, с което е уважен частично иск за заплащане обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ.
Жалбоподателят – Н. А. Н., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му, с кооято е отхвърлен иска му, е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са разрешавани противорчеви от съдилищата.
Жалбоподателят – П. , чрез процесуалния си представител поддържа, решението в частта му, с която е уважен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са разрешавани противорчеви от съдилищата.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил П. да заплати на Н. А. сумата от 32000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху тази сума начиная от 22.06І.2012 г. до окончателното им изплащане. С решението си съдът е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 1 200 000 лв.
Установено е по делото , че с Постановление от 16.03.1995г. е било образувано наказателно производство срещу ищеца Н. А., че на 23.08.1995 г. срещу него бил внесен обвинителен акт за престъпление по чл. 203, ал.1, чл. 103, чл. 337, ал.1, чл. 339,чл. 387, ал.3, пред.3,вр. с ал.1 и чл. 386, ал.2 НК и било образувано ндох № 2/1997 г. на Военния съд, а с разпореждане от 11.03.1997г. по ндох № 2/1997 г. на Военния съда му е била определена принудителна мярка „ забрана за напускане на пределите на РБ”. Установено е също така, че след четирикратно връщане на делото за доразследване, била постановена оправдателна присъда за част от обвиненията – присъда № 44 от 24.ІІІ.2005 г. по ндох № 44/2004 г. на Софийския военен съд, а с определение от 01.10.2009 г. по ндох № 83/2008 г.на Софийски военен съд по отношение на обвинението в престъпление по чл. 339, ал.2,вр. с ал.1 НК, същото било прекратено поради изтекла абсолютна давност по чл. 81, ал.1 ,вр. с чл. 80 ал.1 и ал.3 НК. Прието е, че с присъда № 83 от 05.11.2009 г. по ндох № 83 /2008 г. на Софийски военен съд, която е била потвърдена с решение № 70 от 27.І.2012 г. на Военния апелативен съд и решение № 181 от 22.VІ.2012 г. на ВКС, ищецът е бил оправдан окончателно и по останалите повдигнати обвинения .
Установено е, че ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража” от 16.03.1995 г. до 11.03. 1997 г. , след което мярката е била изменена в по-лека „домашен арест” , а последната е била изменена в „ парична гаранция” на 12.05.1997 г.
Прието е по делото, че наказателното производство, водено срещу ищеца, е продължило малко повече от седемнадесет години – от 16.03.1995 г. до 22.06.2012 г.
При тези данни съдът е счел, че е налице хипотезата на чл. 2, ал.1, т.1 и 3 ЗОДОВ, тъй като на ищеца се дължи обезщетение заради нарушаване на разумния срок за приключване на наказателното преследване срещу него, повече от седемнадесет години и за мярката за неотклонение „задържането под стража „ около две години, както и мярката за неотклонение „ домашен арест” и парична гаранция. Изложени са съображения за това, че ищецат е понесъл тежко обвинението срещу него, тревожел се е за отношението на обществото към близките му, чуствувал се е унизен. Прието е, че с оглед установения критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно пресделване по справедливост обезщетение в размер на 32 000 лева съответствува на характера и степента на търпените страдания.
В изложение по чл.284, ал.3 жалбоподателят Н. А., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да извърши преценка на всички доказателства и за точното приложение на принципа за „справедливост” при определяне на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД в случаите на незаконно наказателно преследване.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК П. поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да прецени всички доказателства по делото и за критериите за определяне на справедливо обезщетение. Представя решение от 04.06.2012г. по гр.д.№708/2011г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че справедливостта включва винаги конкретни и относими към стойността факти за засегнатите блага, решение от 27.04.2012г. по гр.д.№748/2011г., ІІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че се преценяват всички обстоятелства и решение на въззивен съд без отбелязване да е влязло, поради което не следва да се съобразява при преценка за допустимостта на касационното обжалване. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателите въпроси и в двете жалби, на основание чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в решението си по всички въпроси от значение за спора касаещи преценката за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочените от жалбоподателя решения. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение и за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г. на ВКС.
В съответствие с практиката на ВКС съдът е дал отговор и на въпроса за задлжението на съда да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства по делото. В трайната и задължителна съдебна практника на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 год., по гр.д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о., от 24.03.2010 год., по гр.д.№ 47/2009 год., от 12.10.2010 год., по гр. д. № 1246/2009 год. на IV-то г.о. и от 08.11.2011 год., по т. д.№ 823/2010 год. на II т.о. на ВКС и др., касационната инстанция е подържала разбирането, че въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на въззивния съдебен акт и с тях да даде изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания, което съотвествува и на възприетото с обжалваното решение.
Настоящата инстанция намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са налице сочените за това основания и от двамата жалбоподатели.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 07.04.2014г. по гр.д.№316/2014г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: