7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
София, 10.01.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.11.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 784/2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. П. Й. от [населено място], Л. област против въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 329 от 21.12.2015 г., по в.т.д.№ 231/2015 г., с което при условията на чл.271, ал.1 ГПК след отмяна на отхвърлителното решение на Ловешкия окръжен съд № 2 от 09.01.2015 г., по т.д.№ 38/2014 г. е уважен предявения от [фирма], гр. София срещу настоящия касатор, като ответник, положителен установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК и в тежест на касатора са поставени деловодните разноски – за заповедното производството по ч. гр.д. № 1858/2013 г. на Л. в размер на 3 189.54 лв. , за инстанционното производство пред Л. и Великотърновския апелативен съд в общ размер от 4 333.92 лв..
Признато е за установено, че ищцовата Банка има парично вземане срещу Г. П. Й., произтичащо от неизпълнено задължение по договор за банков кредит, продукт „Бизнес револвираща линия плюс” № BL 18439 от 11.06.2008 г. и договор за поръчителство от 11.06.2008 г. в размер на: 59 971.29 лв. – главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16. 10. 2013 г. до окончателното изплащане; 22 166.47 лв. лихва и 660.15 лв. такси, за които суми в полза на кредитора- ищец е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.2 ГПК № 1072/ 18. 10. 2013 г., по ч.гр.д.№ 1858/2013 г..
Недоволен от съдебния акт на въззивната инстанция е останал ответникът по спора, който го е обжалвал с оплакване за неправилност, излагайки подробни писмени съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на материалния закон –касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, позовавайки се отново на твърдяната неправилност на обжалваното решение, е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси: 1. „Кога изявлението в покана № 828-243/04.05.2012 г. на кредитора, отнасяща се за кредитополучателя и за предсрочната изискуемост поражда правно действие, съгласно чл.34, във вр. с чл.36, т.1, б.”а” от Закона за пощите и чл.20а, ал.1ЗЗД, във вр. с чл.60ЗКИ и чл.44 ГПК ?”; 2.”Връчена ли е покана № 828-243/04.05.2012 г. на [фирма], съгласно чл.31 от договор за банков кредит продукт”Бизнес револвираща линия- плюс”№ № BL 18439 от 11.06.2008 г., като е достигнала адреса на кредитополучателя; 3. „Може ли да се приеме връчване на покана на №828-243/04.05.2012 г. на [фирма],при отказ, както е оформена обратна разписка № 1100015563842 от 04.05.2012 г. на [фирма] – алтернативно, ако няма връчване,кредиторът могъл ли е да я връчи с лична доставка или по факса?”;Доказателствената сила на обратна разписка, като документ може ли да бъде оборена, без да е проведено производство по реда на чл.193 ГПК и чия в случая е доказателствената тежест?” 4.” Следва ли кредиторът да уведоми поръчителя в писмен вид, че оттегля изложеното в поканата си с № 828-244/04.05.2012 г., получена от поръчителя във вр. с предсрочната изискуемост на кредита, съгласно чл.60 ЗКИ и чл.20а ЗЗД, поради нередовно връчване на кредитополучателя; 5. „Налице ли е изменение на договора за крайния срок във вр. с предсрочна изискуемост на кредита, обективирана в покана № 828 – 243/ 04.05.2012 г. на кредитополучателя, връчена при отказ и покана № 828-244/04.05.2012 г. на поръчителя- получена от него, съгласно чл.60 ЗКИ и чл.20а, ал.2 ЗЗД?” и 6. „Кога кредитът е станал изискуем на 04.05.2012 г., когато поръчителят е получил покана с изх.№ 828-244 и при отказ кредитополучателят е получил покана с № 828-243/04.05.2012 г. или на 16.09.2014 г., когато договорът за кредит е изтекъл и кредиторът е потърсил правата си по съдебен ред?”
Като израз на визираното противоречие по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени и приложени: определение № 11147 от 27.10.2008 г., по адм.д.№ 7341/2008 г. на ІV отд. На ВАС, решение № 1056/03.07.2014 г., по гр.д.№ 672/2014 г. на Плевенския районен съд, определение № 271 от 25.03.2010 г., по ч.т.д.№ 201/2010 на І т.о. на ВКС, определение № 796 от 25.11.2010 г., по т.д.№ 430/2010 г. на І т.о. на ВКС и определение № 47 от 22.01.2010 г., по ч.т.д.№ 828/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС, като в тази вр. е цитирано и ТР № 4/ 18.06.2014 г., по т.д.№ 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният е взел предвид и подробно обсъдил сключения на 11.06.2008 г. между ищцовата Банка, с предходно наименование [фирма] и ТД [фирма] договор за банков кредит за сумата 60 000 лева за посрещане на краткосрочни оборотни нужди – продукт „Бизнес револвираща линия –плюс” № BL 18439, изпълнението на който е обезпечено с поръчителството на П. Й. Д. и Г. П. Й., валидно възникнало въз основа на договор за поръчителство от 11.06.2008 г.. Изложени са съображения, че с договора за поръчителство, настоящият касатор е поел да отговора при условията на така сключения договор за кредит, солидарно с длъжника, поради което при безспорното неизпълнение на кредитополучателя – спрял плащанията на 05.09.2011 г. и настъпилата изискуемост на задължението с изтичане крайния срок за неговото погасяване, съобразно договореното – 12. 06. 2013 г., е налице твърдяното от ищеца основание за ангажиране отговорността на поръчителя, по правилото на чл. 140 ЗЗД. Позовавайки се на липсата на надлежно отправено от Банката- кредитор волеизявление до длъжника – кредитополучател за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съобразно предвидената в чл.25 от договора за кредит възможност, датата на настъпилата изискуемост на кредита и датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК въззивната инстанция е счела за неоснователно защитното правопогасяващо възражение на ответника, настоящ касатор, за отпадане на отговорността му, поради непредявяване на иск против главния длъжник в 6 месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. При обосноваване на горния правен извод въззивната инстанция се е позовала на приложената по делото покана за изпълнение и известие – обратна разписка на куриерско дружество [фирма], които в тяхното единство и характера им на частни свидетелстващи документи не удостоверяват надлежно уведомяване на кредитополучателя за обявяване предсрочната изискуемост на процесния кредит. Съображенията са, че в известието за доставяне липсва дата и подпис на доставилия пратката и следователно отбелязването ”отказва” само по себе си, при отсъствие на данни за лицето, което е извършило съответното връчване и констатацията за отказа на получателя, не е достатъчно да обуслови редовно връчване на поканата при отказ на адресата. За неоснователни, предвид разпоредбата на чл.60 ЗКИ, правната характеристика на договора за поръчителство според законовата му регламентация в чл.138 и сл. ЗЗД и след преценката на доказателствения материал по делото, вкл. заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, като неоснователни са отхвърлени и останалите защитни възражения на ответника – за несвоевременното му уведомяване от страна на Банката кредитор за забавените плащания на длъжника, за извършено прехвърляне на притежаваните от него дялове в дружеството – длъжник на трето лице, което го освобождава от отговорност, за начислени по- големи лихви спрямо тези, които поканен да плти доброволно с покана от 04.05.20102 г..
Съобразени решаващите правни изводи в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материално-правен или процесуално- правен въпрос, е този, който включващ се в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото, а не за правилността на обжалваното решение.
Според настоящият съдебен състав на ВКС,ТК на тези изисквания отговаря само поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос № 3, в частта му дали доказателствената сила на обратна разписка, като документ може да бъде оборена, без да е проведено производство по реда на чл.193 ГПК и чия е доказателствената тежест?”.
Разрешаването му е в пълно съгласие със задължителната съдебна практика, поради което отсъства поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Същата е в смисъл, че частният /диспозитивен или свидетелстващ/ се ползва с формална доказателствена сила- доказва факта на писменото изявление и неговото авторство, която отпада при успешно оспорване на истинността му. Оспорване верността на документа, като средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила,обаче, влиза в действие само срещу материалната доказателствена сила, каквато имат официалните свидетелстващи документи. При частните свидетелстващи документи, каквито са сочените от касатора, защитата срещу тяхната материална доказателствена сила не е подчинена на изискванията за оспорване истинността на документа по реда на чл.193 ГПК, защото съдът не е обвързан от тази доказателствена сила, а я преценява с оглед всички събрани доказателства. В случая въззивният съд, като е обсъдил всички доказателства и доводите на страните във връзка с доказателствената стойност на процесните покани и известието за доставка е изградил и правните си изводи, като не е възприел възражението на ответника за обективирано в същите надлежно достигнало до длъжника волеизявление на Банката – кредитор за предсрочна изискуемост на кредита, с което е спазил установената практика на ВКС, имаща задължителен характер.
Поради това и в съгласие със задължителните постановки в ТР № 4/ 2013 г. от 18. 06.2014 г. на ОСГТК на ВКС се явява възприетото от въззивния съд разрешение относно настъпване предсрочната изискуемост на договора за банков кредит, което всъщност касаторът оспорва.
Не е разрешен в отклонение от задължителната съдебна практика, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК, израз на която са служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС: № 23 от 24. 05.2015 г., по т.д.№ 17171/2013 г. на І т.о., № 205/06.01.2016 г., по т.д. № 2703/14 на І т.о., № 81/08.07.2014 г., по т.д.№ 1705/2013 г. на І т.о., № 207 / 22.06.2015 т., по т.д.№3780/2013 г. на ІІ т.о., № 7/15.04.2015г., по т. д. № 4196/13 на І т.о. и др. и въпроса за началото на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД, явяващ се от значение за отговорността на поръчителя, който е и значимият за изхода на настоящия правен спор.
Останалите формулирани от касатора въпроси са фактологично обусловени, поради което не обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване. В същността си те са израз на оплакването на касатора за необоснованост на извода на въззивната инстанция относно приетата дата на изискуемост на задължението на кредитополучателя и погасяване отговорността на поръчителя, поради неспазване на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД – становище поддържано и в хода на производството по делото, но невъзприето от въззивната инстанция,която е изложила подробни съждения в противна насока. Или , както последователно приема ВКС, когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в разглеждания случай/ за неправилност на обжалвания съдебен акт, с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съгласно задължителните разяснения в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19. 02.2010 г. на ОСГКТК липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания- поддържаните селективни критерии.
Отделен остава въпросът, че в случая, дори и да се възприеме тезата на касатора, че така формулираните въпроси попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, недоказани по отношение на тях са поддържаните селективни основания, поради следното:
Съгласно задължителните постановки в т.2 и т.3 на ТР № 1/19.02.201 г. на ОСГТК на ВКС не се включват в съдебната практика, визирана от селективните основания по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК нито съдебните актове на ВАС, нито определенията на ВКС по чл.288 ГПК на ВКС и по чл.274, ал.2 на ВКС, на които е налице позоваване от страна на жалбоподателя.
Що се касае до определение № 271/25.03.3010 г., по ч.т.д.№ 201/2010 г. на І т.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, то е неотносимо, доколкото касае хипотеза, различна от разгледаната в обжалваното въззивно решение – спазване на сроковете по ГПК и начина на тяхното удостоверяване. Отделен е въпросът, че застъпеното разбиране за формалния характер на това удостоверяване чрез съответните реквизити на пощенския документ /пощенски плик/ е изцяло в подкрепа на разрешението, възприето от Великотърновския апелативен съд. В подкрепа на възприетото от състава на въззивния съд разрешение за необходимостта уведомлението за упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем да е фактически достигнало до кредитополучателя, за да породи правните си последици е и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 40/17.06.2015 г., по т.д.№ 601/14 г. на І т.о., което настоящият съдебен състав изцяло споделя. При наличие на задължителна практика на касационната инстанция, с която обжалваният съдебен акт е съобразен, селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо,
При отсъствие на доказана правна и обществена необходимост от промяна на създадената задължителна практика на ВКС е неприложимо и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, което аргументирано от жалбоподателят единствено чрез възпроизвеждане на законовия му текст е в несъответствие с приетото в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед изложените съображения искането за достъп до касация следва да бъде оставено без уважение. Ответникът не е претендирал деловодни разноски, поради което предвид изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на касационната инстанция не присъжда такива.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 329 от 21.12.2015 г., по в.т.д.№ 231/2015 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: