О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
София, 10.01.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 26 ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 2807 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. П. П., Г. П. С. и Г. Н. С. против решение № 94 от 04.04.2019 г. по гр.д.№ 134/2019 г. на Врачански окръжен съд, с което е потвърдено решение № 244 от 20.07.2018 г. по гр.д.№ 1696/2017 г. на РС-Бяла Слатина. С последното са уважени предявените от ищците А. В. П., С. В. П., Г. Х. С., Н. И. Н., А. И. С., М. И. Б., Г. И. Г., И. К. Й. и Т. К. Г. против първите две ответници иск по чл. 124, ал.1 ГПК и против третата ответница, – иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на четири земеделски имота, находящи се в землището на [населено място], общ. Б.:
1. нива от 7,303 дка. в м. „М.”, имот № ….;
2. Нива от 13,327 дка. в м. „Совата”, имот № ….;
3.нива от 2,302 дка. в м.” Г.”, имот № …., и
4. лозе от 0,598 дка. в м. „Лозята” имот № ….
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата на придобивната давност, за допуснати съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствата и необоснованост на извода, че първите две ответници не са придобили по давност процесните четири имота
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. включено ли е в елементите на фактическия състав на придобивната давност изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене; 2. сключването на договор за аренда или договор за наем от съсобственик установява или отрича факта на владение и анимус за своене на веща и съставлява ли разпоредително действие, което не може да служи като доказателство за придобиване на вещно право на собственост; 3.отдаването под наем или аренда, самостоятелвното обработване на имотите от владеещият недсобственик, получаването на плодоползване в резултат на обработка, включително при условията на чл. 37в ЗСПЗЗ продължително и явно без противопоставяне на трети лица може ли да се приеме като част от фактическият състав по чл. 68 ЗС. По тези въпроси се твърди противоречие на възивното решение с установената съдебна практика.
Ответниците по касация оспорват жалбата и допускането до касационен контрол, тъй като решението е съобразено с установеното от доказателствата по делото и със съдебната практика.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
РС е приел, че ищците се легитимират като собственици на процесните четири земеделски имота на основание реституция по ЗСПЗЗ, извършена с решение № 32Н/16.06.1997 г. и наследство от общия наследодател Х. П. К., починал на 13.01.1950 г. Той е оставил четири деца – Т., М., А. и Й.. Синът Т. Х. П. е починал на 18.12.2000 г. и не е оставил низходящи и съпруга, поради което негови наследници се явяват сестрите му, чийто наследници са ищците. Ответниците са наследници на П. Т. П., който не е син на общия наследодател, а на негов брат, който починал и поради това П. Т. бил отгледан от семейството на Х. К., но не е осиновен от него.
Ответниците Й. П. П. и Г. П. С., като наследници на П. Т. П., починал на 04.03.2014 г. са признати са собственици на четирите имота на основание давност и наследство с н.а. № …. г. и са дарили на третата ответница Г. Н. С. същите имоти с н.а. № …. г., и двата нотариални акта издадени от нотариус Г. Х.. Констативният нот. акт е оспорен от ищците и е поискана отмяната му. Пред нотариусът е представено удостоверение за наследници, в което като наследник на Х. К. е посочен само Т. Х. П., като не е изследвано и кои са неговите наследници.
РС е приел за неоснователно възражението на ответниците за нищожност на решението на ПК, на което се позовават ищците, и възражението на ответниците за придобиване по давност на четирите имота, тъй като не са налице елементите на владение върху тях – не са упражнявали лично фактическа власт върху имотите, не са демонстрирали намерение за своене пред ищците. Отдаването на имотите под аренда и получаването на рента са преценени само като управителни действия, което не установява намерение за своене.
Въззивният съд е анализирал също събраните доказателства и е достигнал до същите изводи. Съдът е приел, че реституционния ефект е настъпил след постановяване решението на ПК, придружено със скици, което не е нищожно като административен акт, издаден от колективен орган. Въпреки, че е приел, че е заявено сред преклузивният срок по чл. 131 ГПК, въззивният съд е обсъдил и материалната законосъобразност на решението, съгласно чл. 17, ал.2 ГПК тъй като ответниците са трети лица за административното производство. Приел е, че правото на собственост на наследодателят на ищците Х. К. към момента на колективизацията, релевантен за реституцията по ЗСПЗЗ е установено с декларации по чл. 12, ал.3 ЗСПЗЗ. Съобразено е, че заявлението, подадено от един от наследниците ползва и останалите, съгл. чл. 14, ал.1 ППЗСПЗЗ. Като неоснователно е преценено възражението за придобивна давност, заявено от ответниците, тъй като не е установено владение от тях. Съдът се е мотивирал с това, че е без значение, че протоколът за въвод във владение от 05.11.1997 г. е подписан от П. Т. а не от Т. Х.. В протоколът изрично е посочено, че се въвежда във владение Т. Х.. С. е установила, че подписът е положен от П. Т., но той е действал като пълномощник на заявителя Т. Х. по пълномощно с нотариално заверено на 09.10.2000 г. / л. 163 от делото на РС/. С него Т. Х. предоставя представителна власт за подписване на договори и да „ разполага” със собствената му земеделска земя, но без разпоредителни действия. Т. Х. П. е починал на 18.12.2000 г., но той не е бил единствен собственик на възстановените земеделски имоти. Съдът е приел, че, ответниците не са доказали, че след смъртта на упълномощителя са владяли за себе си процесните имоти, тъй като дори да се приеме, че са ги отдавали под аренда, /което не се установява за целия период на твърдяното владение/ и да се съобрази, че са получили рента за няколко години, това са само управителни действия, които не демонстрират владение за тях. След 2009 г. имотите не са отдавани под аренда, съгласно служебната бележка на л. 98 от делото на РС и показанията на св. Ц., Не е налице предаване на владението от Т. Х. П. на П. Т., защото е налице само представителна власт, изключваща анимуса. Без значение е, че ищците не са се интересували от имотите си и не ги посещавали, тъй като правото на собственост не се губи от неупражняването му – чл. 99 ЗС. Затова този който твърди владение следва да извърши действия, с които да демонстрира / да изяви/ намерението си за своене.
Първият от оставените въпроси се отнася само до един от елементите на владението – намерението за своене и пред кой следва да се демонстрира. По делото обаче не е установен и обективният елемент – упражняването на фактическа власт върху спорните имоти. Затова тези въпроси не определят изхода от спора. Не е налице и хипотеза при която да няма пред кого да се изяви владението. Имотите не са били с неизвестен собственик, а напротив. Ответниците са знаели, че имотите принадлежат на наследниците на Х. К.. П. Т. е израснал в семейството на Х. К. и е знаел, че той има сестри. Затова е неприложимо Р № 88/27.02.2016 г. по гр.д.№ 661/2016 г. ІІ гр.о., на което се позовават касаторите. Отделно от това, когато собствениците са неизвестни, владелецът следва да докаже намерението си за своене пред всички, като извършва такива действия, които без съмнение да могат да се възприемат от всички за действия на собственик. Правото на собственост е абсолютно право и действа по отношение на всички.
Действително РС е изложил съображения за владение на съсобствена вещ от съсобственик. Въззивната инстанция е констатирала този грешка на РС и е изложила свои мотиви, анализирайки доказателствата на делото от гледна точка на владение от трето лице на чужд имот. Следователно изискванията към въззивната инстанция, залегнали в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са съобразени в обжалваното решение. Не е било необходимо даването на нови указания от въззивната инстанция, тъй като елементите на владението са едни и същи както при съсобствен имот, така и при завладяване на чужд имот. Доказването на промяна на държането частите на другите съсобственици в намерението за своене за себе си на тези части се доказва по-трудно.
Въззивното решение е съобразено и със съдебната практика, според която сключването на договор за аренда, както преди, така и след приемането на чл. 3, ал. 4 от Закона за арендата в земеделието, съставлява управително действие по отношение на вещта и само по себе си не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение. Договор за наем и за аренда може да се подписва и от несобственик, /макар той да е непротивопоставим на собственика/. В този смисъл са решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 5109/2013 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 158/02.01.2019 г. по гр. д. № 4221/2017 г., ІІ гр.о. на ВКС. Затова и по втория и третия въпрос не се допуска касационно обжалване.
Въззивното решение не е постановено и в противоречие с Р № 184/11.10.2016 г. по гр.д.№ 1147/2016 г. на ВКС І гр.о., според което съдът може да приеме, че основанието, посочено в консативен нот. акт не се е осъществило само ако този конст. нот акт е оспорен и констатациите и изводите на нотариуса са оборени с доказателствата по делото. В случая въззивното решение е съобразено с тази съдебна практика. Още с исковата молба е оспорен констативният нот. акт и е поискана отмяната му, а в хода на производството са оборени изводите на нотариуса, като е установено, че Т. Х. П. не е единствен наследник на Х. К., че П. Т. не е негов наследник, а е подписал акта за въвод във владение като пълномощник на заявителя Т. Х. и е „разполагал” със земите му на основание пълномощното, а след смъртта на упълномощителя не е установена фактическа власт върху възстановените ниви. Не се доказва дори те да са отдавани под аренда от П. Т. през целия период, през който се твърди владение, установено е получаване на рента от ответниците за 2-3 години до издаване на нот. акт, а в рамките на десетгодишния период на владението, имотите са попадали и в терени, които не са отдавани по аренда / бели петна/. Изложеното сочи, че не са установени елементите на владението.
В изложението е формулиран и въпроса как се разпределя доказателствената тежест при възражение по чл. 17, ал.2 ГПК за материална незаконосъобразност на административния акт и могат ли да се правят оспорвания и след доклада по делото. По този въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Този въпрос обаче не е от значение за изхода от спора, тъй като ответниците не противопоставят самостоятелни права върху имота към момента, който е от значение за реституцията – колективизацията на имотите, а твърдят придобивна давност след възстановяване на имота. Според последователната съдебна практика, трети лица, против които е предявен иск за собственост на възстановени земеделски имоти могат да оспорят правото на собственост на ищеца ако противопоставя собствени права, изключващи реституцията. /Р № 5 от 11.05.2011г. по гр.д.№ 340/2010г. на І гр.о. Р № 841 от 03.08.2011г. по гр.д.№ 1722/2009г.І гр.о. Р № 885 от 13.12.2010г. по гр.д.№ 1468/2009г. на І гр.о. В този смисъл са и разясненията, дадени в ТР № 9/2012г. от 07.11.2012г. на ОСГК на ВКС./. Ищците не противопоставят самостоятелни права върху имота, които да изключват реституцията, поради което не могат да оспорят материалната законосъобразност на решението за реституция. Предвид изложеното, че от този въпрос не зависи изхода от спора, а и защото по него е формирана непротиворечива съдебна практика, не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на нито едно от заявените основания. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.2 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски до доказаният с договора за правна помощ размер – 600 лв., за които е отразено, че са платени в брой.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 94 от 04.04.2019 г. по гр.д.№ 134/2019 г. на Врачански окръжен съд.
ОСЪЖДА Й. П. П., Г. П. С. и Г. Н. С. да платят на А. В. П., С. В. П., Г. Х. С., Н. И. Н., А. И. С., М. И. Б., Г. И. Г., И. К. Й. и Т. К. Г. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 600 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: