О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
София, 10.01.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.10.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 720 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ц. В. Ц., чрез адв.П.К.- САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2397 от 16.10.2018 г., по гр.д.№ 2451/18 г., с което е потвърдено решение от 06.03.2018 г., по гр.д.№ 4222/13 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от същия, като ищец, срещу Застрахователно акционерно дружество „Б. В. И. груп” АД, [населено място] обективно кумулативно съединени преки искове по чл.226, ал.1 КЗ(отм.) за сумите: 1 000 0000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от травматични увреждания, настъпили в резултат на пътно- транспортно произшествие от 14.04.2011 г., около 8:50 ч. в [населено място] на [улица] век” и 101 494.48 лв.- застрахователно обезщетение за причинени от същия пътен инцидент имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение и рехабилитация на нанесените травматични увреждания, ведно със законните лихви върху тези суми, начиная от 14.04.2011 г. до окончателното им изплащане и в тежст на касатора е възложена отговорността за деловодните разноски в общ размер на сумата 26 521 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Позовавайки се на заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд авто-техническа експертиза касаторът поддържа, че изводът на решаващия състав на Софийски апелативен съд за отсъствие на осъществен от водача на увреждащия л.а.”Ситроен К.” с ДК№ 77 21 ХТ деликт е изграден при явно неразбиране на установената от вещото лице пътна обстановка, произволен, хаотичен, нелогичен и необоснован.
В депозирано към касационната жалба пространно изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, които обобщени и групирани от касационната инстанция, в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС са: 1.”Длъжен ли е съдът да обсъди цялостното доказано поведение на делинквента и да съпостави поведението, от което може да възникне непозволено увреждане със съответната конкретна правна норма?”; 2.”При предявен иск с правно основание чл.45 ЗЗД достатъчно ли е с исковата молба да се въведат елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане- извършено противоправно деяние – конкретно пътно-транспортно произшествие, в причинна връзка, с което са настъпили вреди или се изисква в исковата молба изчерпателно посочване на пълния механизъм и условия при които е настъпило деянието?”; 3.”Когато деликт е пътно-транспортно произшествие променя ли се правната квалификация от чл.45 ЗЗД с конкретна разпоредба от ЗДвП( ППЗДВП), описваща конкретното нарушение на делинквента и трябва ли точно това конкретно нарушение да е въведено с исковата молба?”;4.”Длъжен ли е съдът в доклада да посочи и правната квалификация на всяко отделно нарушение на правилата за движение или това се прави с решението, след осъществяване на доказването по делото”;5. „Изисква ли се с исковата молба да са въведени факти и твърдения, описващи конкретно поведение на водача, а не конкретни нарушения, като нарушенията и правната квалификация се изясняват в хода на делото и с решението?”;6.”Длъжен ли е ищецът по иск за компенсиране на вреди от деликт – пътно- транспортно произшествие, което може да се осъществи с множество различни изпълнителни деяния, които могат да се квалифицират по множество различни текстове от ЗДвП и ППЗДвП да посочи в исковата молба всички възможни изпълнителни деяния, които в конкретния случай могат да доведат до настъпване на вредите или е достатъчно конкретно описване поведението на водача и в хода на делото, с помощта на специални знания и доказателства, да се конкретизират допуснатите нарушения, които се квалифицират от съда?”; 7.”Следва ли ищецът, пострадал в резултат на деликт – пътно- транспортно произшествие, осъществим с множество различни изпълнителни деяния, които могат да се квалифицират по множество законови разпоредби, да изброи изчерпателно в исковата молба всички възможни изпълнителни деяния и/или законови разпоредби, за да получи обезщетение за търпените вреди, при доказани допуснати нарушения на правилата за движение в хода на делото или ако конкретни нарушения са установени по делото( с документ и автотехническа експертиза), вредите следва да бъдат обезщетени като резултат от общата претенция за вреди от деликт?”; 8.”Извършването на специална маневра – в случая завой на ляво, освобождава ли водача от общото задължение при възникване на опасност за движението да предприеме всички необходими мерки за безопасност на пострадалия от момента, в който обективно може да възприеме като такава последния и да предотврати пътно- транспортното произшествие?”; 9.”Явното и очевидно показано намерение на пострадалия, че ще навлезе в кръстовището и не може да спре до стоп-линията представлява ли ясна предвидима опасност за движението, задължаваща водачът да вземе мерки за безопасност на пострадалия?”; 10.”Нормата на чл.20, ал.2 ЗДвП, изискваща от водачите намаляване на скоростта или спиране от момента на възникване на опасността, изключва ли задължението на водача да не потегля при наличие на възникнала опасност?”; 11.”Ако е установено, че водачът не е нарушил задължението си при завой наляво да пропусни насрещно движещото се пътно превозно средство, във вр. с разпоредбата на чл.37, ал.1 ЗДвП, (за което има постановена оправдателна присъда)отпада ли задължението на водача да вземе мерки за безопасност на пострадалия, при доказана обективна възможност за това и може ли да се приеме за правилно навлизане в кръстовището и допускане на пътно- транспортно произшествие, при наличие на предвидима опасност и техническа възможност да се избегне инцидента?”;12.”Освобождаването от отговорност на водача по специалния текст на чл.37, ал.1 ЗДвП, води ли до отпадане на невъзможност да се реализира отговорността на водача по силата на чл. 25, ал.1ЗДВП, задължаваща го да се убеди, преди предприемане на каквато и да било маневра, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението?”13. „Възниква ли отговорност за вреди, при доказана обективна възможност на водача да възприеме навлизащ в кръстовището мотоциклетист, независим дали пострадалият е допуснал или не нарушения на правилата за движение?”; 14.”От кой момент възниква опасност за водача на моторното превозно средство?” ; 15.” Може ли едно деяние да се третира като случайно, ако опасността не е възникнала внезапно – в опасната зона за спиране, когато ударът е бил технически непредотвратим, а в едни предходен момент, когато водачът е могъл да я възприеме и е бил длъжен съответно да реагира?”; 16.”От кой момент пострадалият мотоциклетист с станал опасност за движението- от момента, в който пресича стоп-линията и навлиза в кръстовището или от момента на видимото задминавано на спиращите автомобили и показаното явно намерение за навлизане в кръстовището?”; 17. „Началният момент на възникване на опасност покрива ли се с началния момент за предприемане мерки за безопасност?”;18. „Длъжен ли е водачът да наблюдава всеобхватно пътната обстановка и нейното изменение, включително да си осигури и да не губи видимост от посоката, от която може да очаква непосредствено възникване на препятствие?”; 19.”При доказана обективна възможност за водача своевременно да възприеме опасността и да не предприема маневрата, довела до настъпване на ПТП и признанието му, че е възприел пострадалия, може ли да се третира като случайно деяние, заради неговите очаквания и предвиждания, а не реална ситуация и обективни възможности?”; 20.”Неправомерното поведение на пострадалия освобождава ли водача на МПС да вземе своевременни мерки за безопасност и изключва ли отговорността му, ако, не е взел такива мерки и е допуснал от своя страна нарушения, в причинна връзка с настъпилото ПТП?”21.”Възниква ли отговорност за всеки един, който има участие в транспортното произшествие и има принос за настъпване на вредите?”; 22.” Разпоредбата на чл. 31, ал. 7, т.4 от ППЗДвП, въвеждаща задължение за спиране при жълт сигнал, отнася ли се онези от водачите, които в момента на подаването на този сигнал, след като им е било разрешено преминаването, са спрели на кръстовището върху стоп-линията, без да създадат опасност за движението?”; 23.„Счита ли се за навлязъл или намиращ се в кръстовището водач, спрял върху стоп-линията, който не създава опасност за движението?”; 24. „Спирането върху стоп-линията, за изчакване за извършване на маневра, без да се създава опасност за движението, представлява основание за изключението, въведено за водачите в посочения текст, които в момента на подаването на този сигнал, след като им е било разрешено преминаването, са толкова близо до светофара, че не могат да спрат, без да създадат опасност за движението и при подаване на този сигнал на кръстовище водачите, които навлизат или се намират в кръстовището, са длъжни да го освободят?”.
Като израз на поддържаното противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) са цитирани: решение № 268/24.02.2016 г., по гр.д.№ 2525/2015 г. на ІІІ г.о.; решение № 25 / 17.03.2010 г., по т.д.№ 211 /09 г. на ІІ т.о.; решение №101 от 22.04.15 г., по гр.д.№ 6111/14 г. на ІІІ г. о.; решение № 393 /23.02.2016 г., по н.о.х.д. № 1073/2015 г. на ІІ н.о.; решение № 71 от 22.02.1983 г., по н.д.№ 344/83 г. на ІІІ г.о.; решение № 359/12.11.2014г., по н.д. № 1129/2014г. на ІІІ н.о.; Tълкувателно решение № 28 по н.д. № Ю/84г. ОСНК; решение № 645 / 26.11.2007г. по к.д. № 365/2007г., II н.о.: решение № 393 / 23. 02. 2016 г., по н.о.х. д. № 1073/2015, II н.о., решение № 287/01.07 86 г., по н.о. х. д. № 241/86 г. на ІІІ н.о. и мн. др.
Въведеното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано с значението на конкретните поставени въпроси за разрешаване и на други подобни на разглежданото дело, дела, които не са изолирани, като случващи се пътни инциденти.
Според касатора решението е „очевидно неправилно” по см. на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК, поради очевидно несъответствието на фактическите изводи на съда ангажираните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти, което предпоставя грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда и със задължителните разяснения, дадени както с т.12 на Тълкувателно решение №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, така и с ППВС № 7/65 г..
Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за допускане на касационно обжалване, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и липса на сочени пороци, обуславящи твърдяната от касатора „очевидна неправилност” на обжалваното решение.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил изцяло, като основани на закона и доказателствения материал по делото, изводите на първостепенния съд за липса на основание за уважаване на преките искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), поради отсъствие на предпоставките на чл.45 ЗЗД за възникване на деликтната отговорност на водача на л.а.”Ситроен К.”, рег.№ 77 21 ХТ, функционално обуславяща пряката отговорност на ответника, като застраховател на гражданската му отговорност. Позовавайки се на събраните по делото гласни и писмени доказателства, вкл. заключенията на двете изслушани авто-технически експертизи- първата, от които преди разпита на св. Г. и Г., които подробно е анализирал, решаващият състав на Софийски апелативен съд е изградил правен извод за недоказаност на елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, поради отсъствие на извършено от водача на увреждащия л.а. нарушаване правилата за движение, установени в ЗДвП и ППДвП. Изложени са съображения, че доколкото с влязла в сила присъда на СРС по н.о.х.д.№ 10614/13 г. водачът на л.а.”Ситроен К.”, рег.№ 77 21 ХТ е признат за невиновен да е нарушил чл.37, ал.1 ЗДвП при управление на процесното моторно-превозно средство на 14.04.2011 г.,като при завой наляво не е пропуснал насрещно движещия се, преминал на червен светофар, мотоциклетист Ц. (ищец по делото) и е оправдан за престъплението по чл.343, ал.1, б.”б, във вр. с чл.342, ал.1 НК, то предвид обвързващата й гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последици на деянието, сила разпоредена от чл.300 ГПК в установите от законодателя граници, въпросите, свързани с поведението на водача относно спазването на соченото правило не могат да бъдат отново разрешавани. Поради това е и прието за доказано, че към момента на осъществяване на процесния пътен инцидент водачът Р. не е наруши чл.37, ал.1 ЗДвП.
Съобразявайки въведените с исковата молба и с допълнителната искова молба фактически твърдения за противоправното поведение на водача на увреждащото моторно-превозно средство и тяхната конкретизация с оглед нормативно установените правила за движение, с които е рамкиран предмета на доказване, въззивната инстанция е отрекла наличие на процесуална възможност в хода на делото( седмото по ред съдебно заседание и с писмената защита) да се допълват същите, чрез посочване и на нови факти и обстоятелства за осъществени и други нарушения, както е процедирал ищецът, като ги е определил за несвоевременно заявени в процеса. Въпреки изложените съображения за процесуална недопустимост на ненадлежно въведените допълнителни твърдения за нарушаване на конкретни правила за движение от водача Р., Софийски апелативен съд подробно е анализирал същите и с оглед установения механизъм на процесното пътно-транспортно произшествие, е отрекъл последният да е нарушил правилото на чл.31, ал.7, т.4 ППЗДвП при преминаването му през светлинно регулираното кръстовище.
Съобразявайки отсъствието на категорични данни, че водачът на увреждащият л.а. е възприел извършваната от мотоциклетиста изпреварваща маневра в района на кръстовището, както и на допълнителните разяснения, дадени от вещото лице в съдебно заседение пред СГС на 23.01.2017 г. относими към механизма на пътното произшествие, решаващият състав на въззивната инстанция не е кредитирала заключението на втората изслушана автотехническа експертиза в частта й, относно възможността водачът Р. да прецени поведението на пострадалия мотоциклетист и намерението му да наруши правилата за движение,като не спре на кръстовището, за да го пропусне преди потеглянето си, намирайки го за необективно и хипотетично. Като недоказано, с оглед доказателствения материал по делото, е преценено и твърдяното от ищеца нарушаване на общото правило на чл.20, ал.2 ЗДвП от страна на водача на л.а.
Като допълнителен аргумент въззивната инстанция е посочила липсата на подобна констатация както от разследващите органи, така и в обвинението срещу Р., поддържано в наказателното производство. Анализирайки подробно поведението на всеки един от участниците в процесното пътно- транспортно произшествие, въззивният съд е счел за недоказани и останалите, допълнително въведени в процеса, нарушения на водача на увреждащия л.а. – на чл.25, ал.1 ЗДвП и на общото изискване на чл.5, ал.1, т.1 ЗДвП, като е изложил подробни правни съждения.
Съдържанието на решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дава основание да се приеме, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който включен в предмета на спора, е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Изрично в мотивите на цитираното Тълкувателно решение е посочено, че материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за крайния правен резултат по делото, но не и за правилността на обжалването решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поради това и съдържанието на абзаца „Факти от значение по делото” от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като ирелевантно за общото селективно основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК не следва да бъде обсъждано. След постановяване на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не съществува колебание в практиката на касационната инстанция, че във фазата на селектиране на касационните жалби на преценка подлежат единствено правните изводи на съда, а не правилността на възприетите по делото факти.
С оглед разяснените, в горецитираната задължителна практика, критерии първият от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси обосновава общото основание за достъп до касация.
Недоказано по отношение на същия е твърдението на касатора, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС.
Некоректно в тази вр. е цитирано решение № 6111/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС. Постановено в извънинстанционното производство по отмяна същото въобще не дава отговор на поставения от касатора правен въпрос, а разглежда относимостта на представени с молба за отмяна документи – постановление за прекратяване на наказателно производство по конкретна прокурорска преписка, водено по конкретно досъдебно производство и постановление за прекратяване на наказателното производство към отменителното основание по т.1 на чл. 303, ал.1, т.1 ГПК. Следователно цитираният съдебен акт на ІІІ г.о. на ВКС обективно не би могъл да илюстрира твърдяното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, чието съдържание на допълнителна процесуална предпоставка е подробно разяснено в т.2 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС. Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че в съгласие с трайната практика на ВКС въззивната инстанция е достигнала до крайния си правен извод за липса на противоправност в поведението на застрахования водач на увреждащия л.а., след като е обсъдила всички доказателства по делото, вкл. показанията на разпитаните свидетели – очевидци на пътния инцидент. Взела е предвид и заключенията на авто-техническите експертизи относно механизма на настъпване на пътно-транспортното произшествие и поведението на участниците в него, като по отношение некредитираната част от заключението на втората автотехническа експертиза, изготвено след изслушване на свидетелските показания – нейно суверенно право, е изложила подробни правни съображения.
Що се отнася до несъгласието на касатора с изградените, въз основа на анализа на конкретни доказателства, фактическите и правните изводи на въззивния съд, то макар заявено под формата на въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, с оглед предвидените в чл.280, ал.1 ГПК критерии.
Представляващо в същността си оплакване за неправилност на решението, преценката за неговата основателност, с оглед конкретния доказателствен материал, може да се извърши само в рамките на същинския касационен контрол, т.е. след допускане на касационното обжалване, но не и в производството по чл. 288 ГПК.
Останалите въпроси, по начина по който са формулирани, освен, че в едната си част са некоректни – предпоставени от твърдението на касатора за процесуална и материална незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, в другата са изцяло хипотетични – несъответстващи на мотивите на Софийски апелативен съд.
Видно от съобразителната част на обжалвания съдебен акт въззивният съд, в съответствие с последователната и трайно непротиворечива практика на ВКС, изрично е приел, че с оглед влязлата в сила оправдателна присъда на СРС по н. о. х.д.№ 10614/2013 г. и обвързващата й, в границите на императивно разпореденото от чл.300 ГПК, Р. не е нарушил чл.37, ал.1 ЗДвП, което не е пречка в гражданския процес за последиците от деянието, да се установяват и други нарушения, които не са били предмет на обвинителния акт и съответно на присъдата на наказателния съд. Условие за разглеждането им е да са надлежно въведени в исковия процес. В контекста на изразеното разбиране са обсъдени обстоятелствената част на исковата молба и на допълнителната искова молба, в съдържанието на които, единствено наведените факти и твърдения, както е посочил и Софийски апелативен съд, са за отнето от водача на увреждащия л.а. предимство и непропускане да премине насрещно движещият се мотоциклет „Х.”, управляван от ищеца Ц.. Следователно не се касае до установено, в несъответствие с практиката на ВКС, изискване на въззивния съд да се квалифицират от пострадалия всички нарушения на правилата за движение, осъществени от страна на водача на увреждащото моторно – превозно средство, чрез конкретни разпоредби на ЗДвП и ППЗДвП, а до посочване на фактическото му поведение, с оглед отделните твърдяни в исковата молба нарушения, довели до настъпване на съответния пътен инцидент.
Поради това и съобразявайки основания принцип за гражданското съдопроизводство, установен в чл.6, ал.2 ГПК – на диспозитивното начало, според който предметът на делото и обемът на дължимата от съда защита и съдействие се определят от страните , решаващият съд е изследвал именно въведените с исковата молба и допълнителната искова молба твърдения на ищеца, а това изключва въпроси № 2,№ 3,№ 5,№ 6 и №7 да са обусловили решаващите правни изводи в обжалваното въззивно решение и да имат претендираното от касатора значение за крайния изход на делото.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че независимо от приетото ненадлежно въвеждане в процеса на новите твърдения на ищеца за осъществени към момента на реализиране на пътно- транспортното произшествие и други фактически действия от водача на увреждащия л.а., изпълващи фактическия състав на конкретни нарушения на правилата за движение по пътищата, различни от разгледаното по чл.37, ал.1 ЗДвП нарушение и намиращи се в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, Софийски апелативен съд ги е обсъдил и по същество. Изложил е подробни правни съждения за тяхната неоснователност, правилността на които, оспорвана от касатора, не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Въпрос № 4 въобще не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, доколкото във въззивната жалба липсва оплакване за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения във вр. с доклада по делото, вкл. поради непосочване правната квалификация на отделните сочени от ищеца нарушения на правилата за движение. В този см. независимо от отговора на този въпрос, той сам по себе си не би могъл да обоснове различен правен резултат по делото, предвид закрепените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивната инстанция.
При данните по делото и решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение не може да бъде споделена и застъпената в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК теза, че поставените материалноправни въпроси № 8 – № 24 попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Израз на несъгласието на касатора с приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка и изградените въз основа на нея правни изводи, тези въпроси касаят обосноваността и материалната законосъобразност на постановеното съдебно решение, които са предмет на осъществявания от ВКС същински касационен контрол, едва след допускане на касационно обжалване
Само за пълнота на изложеното следва в тази вр. да се посочи, че съгласно формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, израз на която е и служебно известното на настоящия съдебен състав решение №177 от 06.12.2018 г., по т.д.№ 2394/2017 г. на І т.о., гражданският съд, в рамките на съдебното производство по претенция за компенсиране на вреди от деликт, не може да обоснове осъществяването му,позовавайки се на общия състав на престъплението, чието извършване е отречено с оправдателна присъда, с оглед конкретния специален фактически състав, който е предмет на повдигнатото обвинение и който определя обективните предели на присъдата. Поради това и общата, спрямо чл.37, ал.1 ЗДвП, норма на чл.25, ал.1 ЗДвП не може да обоснове деликтно поведение, изведено от нарушения, квалифицирани под общия състав, след като осъществяването на специалния е отречено с влязла в сила присъда на наказателния съд, тъй като по този начин бе се стигнало до заобикаляне на същата.
При отсъствие на общата главна предпоставка за достъп до касация, въведените допълнителни селективни основание не следва да бъдат разглеждани – арг. от т.1 на ТР№1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт – квалифицирана форма на неправилност и самостоятелна предпоставка за достъп до касационно обжалване, е необходимо този порок на съдебния акт да е съществен до степен, че да може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без необходимост от анализ или обсъждане на въведените доводи за наличие или липса на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост
Затова и според формираната практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК „очевидна неправилност” ще е налице при съдебен акт, постановен „contra legem“, т. е., когато законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или постановен „extra legem“, т. е. когато е приложена несъществуваща, респ. отменена правна норма, или когато е налице явна негова необоснованост, обусловена от видимо грубо нарушаване правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено и само по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. В случая, независимо от тежестта на увреждането на ищеца и произтеклите от него крайно неблагоприятни последици за същия на такава млада възраст, решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е видимо необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски. С оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК същите следва да и бъдат присъдени в размер на сумата 20 290 лв. – адвокатско възнаграждение с ДДС, реално заплатено съгласно приложени: договор за правна защита и съдействие сключен с АД ”Иванова и Н.” от 10.01.2019 г., данъчна фактура № 1174 от 14.01.2019 г, издадена от АД”Иванова и Н.” и преводно нареждане на „Банка Д.”ЕАД от 17.01.2019 г. по с-ка на същото АД.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2397 от 16.10.2018 г., по гр.д.№ 2451/18 г.
ОСЪЖДА Ц. В. Ц., с [ЕГН] да заплати на Б. В. И. груп” АД, [населено място] сумата 20 290 лв.( двадесет хиляди двеста и деветдесет лева), деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: