О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
[населено място], 12.01.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №267 /2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] – П. чрез адв. А. Д. срещу решение №819/13.12.2010г. по в.т. дело № 680/2010г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която дружеството е осъдено да заплати сумата от 20 629.60 лв. – главница и разноски в размер на 1774.64 лв., както и в частта, с която е потвърдено допълнителното решение №126 от 30.03.2010г. на Пловдивския окръжен съд. Като процесуално недопустимо е определено решението на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] – П. обезщетение за времето от 18.04.2008. до 10.06.2009г., алтернативното искане е да бъде отменено решетието като неправилно и отхвърлен искът като неоснователен или да бъде уважен до размер на 10 237.50 лв., намалена със сумата от 2556 лв., представляваща цената на направените в склада подобрения. Претендират се направените по делото разноски.
В писмен отговор [фирма] – П., чрез адв. И. Бояджеиев оспорва поддържаните от касатора основания за допускане до касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд в обжалваната му част. С писмения отговор е представена съдебна практика – ксерокопия на съдебни решения. Направено е искане за присъждане на разноски по чл.81 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и/или процесуално право, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
Върховният касационен съд, състав на ТК намира , че не е налице основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по формулирания от касатора правен въпрос, който има отношение за допустимостта на обжалвания съдебен акт: може ли съдът да се произнесе по материалноправни въпроси, които ищецът не е заявил като искане в петитума и в обстоятелствената част на исковата молба и следва ли съдът да се произнесе с решението си по материалноправен въпрос, предмет на спора, позовавайки се на обстоятелства, които ищецът не е посочил в исковата си молба. Формулираният въпрос не е от значение за изхода на делото, защото съдилищата са се произнесли по предмета на спора, с който са били сезирани, като дадената от тях правна квалификация е съобразена с изложените в исковата молба обстоятелства. Ищецът [фирма] в исковата молба е поддържал, че с влязло в сила решение по в.гр.дело №694/2007г. на Пловдивския окръжен съд, потвърдено с решение №250/ 8.05.2009г. по гр.дело № 1582/2008г. ІІ г.о. е уважен иск по чл.108 ЗС на дружеството срещу ответника [фирма] по отношение на склад, състоящ се от едно складово помещение от 54 кв.м., намиращ се в УПИ, отреден за поземлени имоти №461,424,425 и 592 по плана на С. индустриална зона – П. на запад от П-образен склад с площ от 1185 кв.м., чието владение му е предадено с протокол от 10.06.2009г. За времето на ползването на склада без правно основание от ответника – 10.10.2002г. до 10.06.2009г., ищецът претендира заплащането на обезщетение равностойно на средния пазарен наем, представляващи пропуснати ползи /плодовете/, от които дружеството е било лишено, определено в общ размер от 30 400 лв. Пловдивският окръжен съд, като е приел за доказани фактите по исковата молба – установеното от ищеца право на собственост върху склада и ползването му без правно основание от ответника – касатор, е дал правна квалификация на иска по чл.59 ЗЗД, като е присъдил обезщетение в размер на 20 629.60 лв., определено на базата на средния пазарен наем за периода от време 15.06.2004г. до 10.06.2009г. и е отхвърлил искът за разликата до 30 400 лв. и за периода от 10.10.2002г. до 15.06.2004г. като погасен по давност и прието възражение за извършени в имота подобрения в размер на 2556 лв. С допълнително решение № 126 от 30.03.2010г. окръжният съд е постановил заплащането на законна лихва върху главницата, считано от 15.06.2009г. Решението е потвърдено от Пловдивския апелативен съд. Въззивното решение е съобразено със задължителна за съдилищата практика за правото на иск по чл.59 ЗЗД на собственика на вещта срещу ползващия без правно основание – Постановление №1 от 28.05.1979г. по гр.дело № 1/79 на Пленума на ВС, ТР №82 от 28.02.1975г. по гр.дело №74/1974г. на ОСГК на ВС и др. Искът по чл.59 ЗЗД дава защита на собственика срещу ползващия вещта без правно основание, затова, че с ползването й той неоснователно се обогатява за сметка на обедняването на собственика, който би могъл да извлича ползи от вещта било лично, било като я отдава под наем.
Не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по материалноправния въпрос какво представлява пазарната наемна цена, която се претендира от ищеца – нереализирана полза от вещта, лишаване от полза, или лишаване от добив “ граждански плод по смисъла на чл. 73 ЗС “, на първо място защото няма данни решение №151 от 10.08.2005г. на ОС – Велико Търново по д. № 468/2004г. да е влязло в сила / т.3 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/ и на второ място, поради това, че както в обжалваното решение, така и в цитираното решение, ВтАС използвал средния пазарен наем като база за определяне на размера на обезщетението за нереализирана, пропусната от собственика на вещта полза за времето, когато е бил лишен от ползването й. Трайно установена е съдебната практика, че от момента на предявяване на иска по чл.108 ЗС до предаването на имота, ползувателят на вещта става недобросъвестен владелец, а след уважаването му – държател, и дължи на собственика връщане на доходите и възмездяване на личните ползи добити от имота / чл.73, ал.1 ЗС/. Затова, собственикът има право на обезщетение за ползване на имота от което е лишен, от момента на предявяване на иска за връщане на веща. От този момент ползувателят се намира в имота без правно основание и се обогатява неоснователно, спестявайки си разходи за наем или получаващ наем от трето лице. И. на облигационното отношение е общия фактически състав на неоснователното обогатяване, тъй като между ползувателя и собственика няма договорно отношение или не е налице фактическия състав на деликта, за да се претендира обезщетение на това основание.
Според касатора съдът е дал неточна правна квалификация на иска по чл.59 ЗЗД, като се позовава на противоречива съдебна практика. От Изложението по чл.294, ал.3, т.1 ГПК, не става ясно защо касаторът счита дадената от съда по същество правна квалификация на иска по чл.59 ЗЗД за “неточна”, след като възпроизвежда изложените в исковата молба обстоятелства, безспорно сочещи на иск по чл.59 ЗЗД. Отделно от това определение № 456/3.05.2010г. по гр.дело № 1822/2009г. на ВКС ІІІ г.о., с което е допуснато до касационно обжалване решение №163 по гр.дело № 317/2009г. на ВтАС не попада в обхвата на съдебните актове, които формират съдебна практика, тъй като с него не се дава разрешение със сила на присъдено нещо на матералноправен или процесуалноправен въпрос / т.3 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/. За прецизност следва да се отбележи, че решението на апелативния съд е допуснато до касационно обжалване поради това, че в исковата молба се съдържат твърдения за противоправно поведение на ответника /деликт/, каквито обстоятелства не се съдържат в исковата молба по настоящото дело.С оглед на цитираната т.3 на ТР на ОСГТК на ВКС решението № 163 по гр.дело № 317/2009г. на ВтАС не формира съдебна практика, поради това, че липсва отразяване то да е влязло в сила. Същото се отнася и до решение №85 постановено по гр.дело № 982/2007г. на ВтОС. В заключение позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК се явява неоснователно.
Касаторът формулира въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото за допустимостта на иск по чл.59 ЗЗД за вреди от забавянето на изпълнението на решението, в случаите на спиране на въззивното решение на основание чл. 218б, ал.5 ГПК отм. Въпросът е относим за спора, тъй като по такова възражение на ответника се е произнесъл въззивният съд. Не е налице обаче допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Пловдивският апелативен съд е отхвърлил възражението на ответника – касатор за недопустимост на иска по чл.59 ЗЗД за времето от 18.04.2008г. до 10.06.2009г., като е приел, че искът по чл.59 ЗЗД в случая не се явява субсидиарен на иска по чл.45 от с.з. Касаторът поддържа тезата, че през периода, в който е спряно изпълнението на въззивното осъдително решение с определение на ВКС, ищецът разполага с иск по чл.45 ЗЗД, а не с иск по чл.59 ЗЗД. Тази теза е обоснована с разпоредбата на чл. 218б, ал.5 ГПК отм., която гласи, че даденото във връзка с изпълнението на решението обезпечение се задържа, ако носителя на вземането е предявил иск за обезщетение за вреди от забавянето на изпълнението. За да е налице кумулативната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК трябва разглеждането на правния въпрос да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия и когато законите са непълни, неясни или противоречиви. В случая посочените предпоставки не са налице. Налице е смесване на процесуална норма уреждаща спирането на осъдително въззивно решение и условията за освобождаване на внесеното обезпечение, с материалните норми на чл.45 и чл.59 ЗЗД. С разпоредбата на чл. 218б, ал.5 ГПК отм. е дадена възможност на правоимащата страна да се възползва от внесеното от длъжника обезпечение, ако представи доказателства, че е предявила иск за вреди от забавеното изпълнение, която е ясна и по приложението й има установена съдебна практика. Искът по чл.59 ЗЗД ще се намира в положението на субсидиарност само ако ищецът предендира вреди от деликт, каквито факти не се съдържат в исковата молба. Както е прието в решение №403 от 18.10.2011г. по гр.дело № 758/2010г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и затова имащо задължителен за съдилищата характер по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, когато ищецът излага твърдения за виновно и противоправно поведение на ответника, което е причинило вредоносни имуществени последици, вкл. и пропуснати ползи, правното основание на иска за обезщетение е по чл. 45 от ЗЗД, а когато се излагат твърдения за неоснователно ползване на вещта, с което ищецът се лишава от ползите от тях, като се препятства събирането на гражданските плодове /наемите/, претенцията следва да бъде квалифицирана по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Освен това с решение №996 от 18.12.2009г. по гр.дело №231/2009г. ВКС, ІІІ г.с., постановено по реда на чл.290 ГПК е приел, че отговорността за вреди при допуснато обезпечение на иск, не е отговорност по деликт по чл.45 ЗЗД.
По материалноправния въпрос как следва да се определи обезщетението по чл.59 ЗЗД, след успешно проведен иск по чл.108 ЗС, тогава когато ответникът е отдавал под наем имота, предмет на ревандикацията, има установена съдебна практика по чл. 290 ГПК – така решение №131 от 27.10.2009г. на ВКС по гр.дело № 268/2009г. на ВКС, І т.о. – обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които той би получил при отдаването под наем на имота и които следва да се определят съобразно действащите през периода пазарни наемни цени за конкретния имот. В този смисъл е и по новото от цитираното от касатора съдебно решение №730 от 19.10.2004г. на ВКС по гр.дело № 910/2003г. на ІІ г.о. на ВКС, а именно решение № 509 от 27.05.2009г. на ВКС, ІV г.о. по гр.дело №660/2009г. в което е прието, че обедняването на ищеца се изразява от пропуснатите от него наемноподобни доходи, които той би получил при отдаването на имота под наем, а не в размера на получения от ползувателя наем при отдаването на имота на трето лице. Доколкото посоченото противоречие в двете решения, постановени по реда на отм. ГПК е преодоляно с решението на на ВКС, постановено по чл.290 ГПК, не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречиво разрешаван правен въпрос от съдилищата, за да се уважи искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът ще следва да заплати на ответника по касация разноски в размер на 1000 лв., надлежно документирани с договор за правна защита и съдействие от 16.02.2011г.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 13.12.2010г., постановено по в.гр.дело № 680/2010 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – П. да заплати на [фирма] – П. разноски 1000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: