О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
гр. София, 16.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети януари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева ч. гр. дело № 4697 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Делото е образувано по частна касационна жалба на И. И. Х. – частен съдебен изпълнител (ЧСИ), рег. № *, с район на действие Окръжен съд – Русе, подадена срещу определение № 817 от 4.09.2019 г. по ч. гр. д. № 563/2019 г. на Софийския окръжен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на И. И. Х., в качеството му на ЧСИ, срещу определение от 12.07.2019 г., постановено от съдия при Районен съд – Сливница, определен със заповед да изпълнява функциите на съдия по вписванията при Служба по вписванията – гр. Сливница, по молба с вх. № 1585/12.07.2019 г., с което е отказано заличаване на възбрана.
За да постанови определението си, Софийският окръжен съд е съобразил, че в мотивите за отказаното отбелязване по заявлението е посочено, че към последното не е представен документ за внесена държавна такса по чл. 5, във вр. с чл. 3, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията в размер на 7.50 лв. Позовал се е на разпоредбата на чл. 326, във вр. с чл. 32а, ал. 1 ПВ, съгласно която съдията по вписванията може да откаже отбелязване по депозирана молба, ако тя не отговаря на изискванията на закона, като е приел, че към тези изисквания се включват и тези, свързани с представянето на документ за внесена дължима държавна такса. Визирал е възприетото в т. 6 на тълкувателно решение № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която може да бъде отказано вписване, респективно отбелязване, ако не е внесена дължимата за това такса, като съдията по вписванията не може да даде указания за отстраняване на посочената непълнота на документите (т. 1 на ТР № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Съдът е приел, че за заличаване на възбрана в имотния регистър законодателят е предвидил заплащане на държавна такса към Агенцията по вписванията, която следва да бъде изплатена от взискателя, който е задълженото лице по чл. 79 ГПК. Посочил е, че държавната такса към Агенцията по вписванията в случая представлява разноски по изпълнението, които е могло да бъдат включени от съдебния изпълнител в разноските по делото преди прекратяването му, както и че за дължимите неплатени такси и разноски частният съдебен изпълнител може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 от ГПК независимо от техния размер. За неоснователни е счел доводите на частния съдебен изпълнител, че в хипотезата на чл. 433, ал. 3 ГПК държавата му е възложила изпълняването на публични функции, поради което е освободен от заплащане на държавна такса. В тази връзка е изложил мотиви, че в разглежданата хипотеза, имайки предвид предмета на делото, частният съдебен изпълнител е лице, на което държавата е възложила принудителното изпълнение на частни притезания, а не събирането на публични вземания, поради което е неприложима нормата на чл. 84, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалваното определение, като счита, че не дължи заплащане на държавна такса, предвид служебното задължение, във всички случаи по чл. 433, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съдебният изпълнител да вдигне наложените възбрани и запори незабавно, след като постановлението за прекратяване или разпореждането за приключване влезе в сила.
В изложението към частната касационна жалба е формулиран следният въпрос, за който се твърди, че ВКС на РБ не се е произнасял по него: Следва ли да се събира такса за направено служебно вдигане на наложена възбрана в изпълнение на чл. 433, ал. 3 ГПК при прекратяване на изпълнителното производство. Жалбоподателят сочи, че по този въпрос е налице разнопосочна практика на съдиите по вписванията.
Съдът намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението към касационната жалба въпрос. Това е така, защото по него понастоящем е налице съдебна практика – определение № 7 от 9.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4694/2019 г. на ВКС, ІІ г. о., която настоящият съдебен състав счита за правилна, и с която обжалваното определение не влиза в противоречие.
В горепосоченото определение на ВКС са изложени мотиви, че вписването и заличаването на възбраната от съдията по вписванията се осъществяват в охранително производство, като съгласно разпоредбата на чл. 541 ГПК разноските по охранителните производства са за сметка на молителя. За заличаване на възбраната се дължи държавна такса, посочена в чл. 3, ал. 1, във вр. с чл. 5 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията (ДВ, бр. 94/25.11.2005 г., изм. и доп.) – 7.50 лв. Молител в производството по заличаване на възбраната на основание чл. 433, ал. 3 ГПК и заинтересовано лице е съдебният изпълнител (чл. 531, ал. 1 ГПК и т. 8 от Тълкувателно решение № 7/25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Следователно, по силата на чл. 541 ГПК, задължение на съдебния изпълнител е да представи към молбата си документ за внесена държавна такса, дължима в охранителното производство. Освобождаването от задължение за плащане на държавни вземания – в случая държавна такса, става само със закон, при изрично предвидени в закона предпоставки. Съгласно Тълкувателно решение № 1/21.05.2009 г. по тълк. д. № 1/2008 г. на ОСГК на ВКС, на основание чл. 540 ГПК приложение в охранителното производство намира разпоредбата на чл. 84 ГПК, уреждаща освобождаване от заплащане на държавна такса в особени случаи. Това приложение е съответно – съобразно спецификите на охранителното производство, като в тази връзка следва да се съобрази и изразеното в Решение № 3/8.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, че законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. Въз основа на така изложеното, в цитираното определение е прието, че съдебният изпълнител дължи държавна такса за направено служебно вдигане на наложена възбрана в изпълнение на чл. 433, ал. 3 ГПК при прекратяване на изпълнителното производство, освен ако по силата на изрична законова разпоредба следва да се счита освободен от това задължение.
В конкретния случай става дума за наложена от ЧСИ възбрана върху имот-частна собственост, във връзка със събирането на частно вземане. В тази хипотеза не са налице законови разпоредби, по силата на които за заличаване на възбраната в изпълнение на разпоредбата на чл. 433, ал. 3 ГПК частният съдебен изпълнител да е освободен от заплащането на държавна такса към Агенцията по вписванията. В този случай изцяло неприложима е разпоредбата на чл. 84 ГПК. В този смисъл е и постановеното от Софийския окръжен съд определение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 817 от 4.09.2019 г. по ч. гр. д. № 563/2019 г. на Софийския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: