8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
С., 04.01. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 4612 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ц. С. М. и П. И. М., и двамата от [населено място], чрез пълномощника си адв. З. Л. от АК-В. против въззивно решение № 69 от 13.05.2015 г., постановено по в.гр.д. № 138/2015 г. на Варненския апелативен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 1941 от 17.12.2014 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 277/2014 г., е отхвърлен предявеният иск от касаторите Ц. С. М. и П. И. М. срещу И. П. М. от [населено място] и Д. С. Й. от [населено място], с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, за разваляне на договор за покупко – продажба от 04.12.2008 год., обективиран в нотариален акт № 152, том IV, peг. № 16573, дело № 700/2008 г., с който ищците са продали на ответника И. М. следния недвижим имот – апартамент № 124, със застроена площ от 59.65 кв.м., ет. ІІ, находящ се в [населено място], район М., [жилищен адрес] вход VІ, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, заедно с принадлежащото избено помещение № 124, с площ 5.00 кв.м., при съответни граници и съседи по нотариален акт, както и 0.8016 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата. К. твърдят, че са налице касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение, поради което молят да бъде отменено и предявеният иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД уважен.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че в обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Жалбоподателите са конкретизирали следните правни въпроси, за които твърдят, че са обусловили изхода на делото, а именно: относно приложението на чл. 133, вр. с чл. 131, ал. 3 ГПК и по-конкретно дали след изтичането на срока за отговор на исковата молба ответникът има право да представя писмено доказателство, за което е твърдял, че е в държане на ищците, а всъщност е разполагал с документа към датата на подаване на отговора; относно приложението на чл. 183 ГПК и неблагоприятните последици от непредставяне на поискан оригинал на документ, както и разграничението на това искане с оспорване на документа по чл. 193 ГПК; допустимо ли е при твърдения за манипулиран документ със съмнения за т. нар. „кражба на подписи”, проверката затова да се извършва от ксерокопие, макар и сверено с оригинала и не е ли задължен съдът, пред който е повдигнат спора за вероятна софтуерна компютърна манипулация чрез предварителна обработка на първообраза и пренасяне на обекти от други документи, да се съобрази с особената специфика на това оспорване и да задължи ползващата се от копието страна да го представи в оригинал; при направено оспорване изобщо на съществуването на даден частен документ, не следва ли съдът, пред който е направено оспорването да задължи представилата това доказателство страна да представи самия оригинал на документа, а не препис от него; искането за представяне на оригинала по реда на чл. 183 ГПК обвързва ли съда, или макар и да е поискан именно оригинал, той може да подходи алтернативно и да приеме официално заверен препис от него правейки извод за действителност на изявления в несъществуващ документ; допустимо ли е една съдебна експертиза да изследва наличието или липсата на кражба на подписи без да разполага с първообраза на документа в оригинал; чия е доказателствената тежест при отричането съществуването на оригинален първообраз на представен заверен препис – на страната, която твърди, че има такъв оригинален първообраз, или според правилата на чл. 193, ал. 3 ГПК във връзка с твърдението на ищците М., които не са оспорили подписите си, но твърдят, че те вероятно са сканирани и принесени от други документи и поставени в първообраза на протокола, представен като сверено копие; може ли признаването от страна на ответника на фактите от обстоятелствената част на исковата молба да бъде автоматично приравнено на негова заинтересованост от изхода на делото и следва ли да бъдат игнорирани всички негови доказателствени твърдения в полза на ищците; длъжен ли е съдът да посочи характера и материалните измерения на възприетата от него заинтересованост на страната – в какво се състои тя и каква би била ползата на ответника от признанието на иска. Като съдебна практика, за която твърди, че приетото във въззивното решение й противоречи, сочи и представя: решение № 174 от 07.10.2013 г. по гр.д. № 1992/2013 г., ІІ г.о. на ВКС, решение № 803 от 16.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 938/2009 г., І г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, решение № 117 от 12.12.2014 г. на Бургаския апелативен съд по в.гр.д. № 281/2014 г., за което липсват данни, че е влязло в сила, както и определение № 85 от 16.02.2015 г. на ВКС по ч.т.д. № 330/2015 г., ІІ т.о., постановено по реда на чл.- 274, ал. 3 ГПК, с което не е допуснато до касационен контрол въззивно определение. Последните два съдебни акта не съставляват съдебна практика, предвид разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3 и ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2.
Ответницата по касационната жалба Д. С. Й. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Ф. Д. от АК-В., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по касационната жалба И. П. М. от [населено място] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлен иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за покупко – продажба на процесния апартамент, поради неизпълнение за плащане на цената, въззивният съд е приел, че с нотариален акт за покупко – продажба № 152, том ІV, рег. № 16573, дело № 700 от 04.12.2008 г. по описа на нотариус № 363 по описа на НК С., ищците М. са продали на сина си – ответника И. М. по време на брака му с втората ответница процесния апартамент за сумата от 20 000 лв., която купувачът се е задължил да заплати на продавачите изцяло и в брой, в срок от пет години, считано от датата на подписването на нотариалния акт. Приел е, че с решение № 2766/07.06.2013 г. по гр.д. № 5201/2013 г. по описа на В., бракът между ответниците е прекратен по взаимно съгласие, като ползването на семейното жилище – процесния апартамент, е предоставено на съпругата – Д. С., както и че от представеното заверено копие от протокол от 18.12.2008 г., подписан от П. и Ц. М. като „първа страна” и И. М. като „втора страна”, се установява, че първата страна е получила изцяло и в брой предсрочно от втората страна сумата в размер на 20 000 лева, уговорена като цена в нотариален акт № 152, том ІV, рег. № 16573, дело № 700 от 04.12.2008 г., както и че волеизявленията в протокола следва да се ценят като разписка за отчета на парите от страна на пълномощника по сделката и, че страните нямат повече претенции по сделката. Във връзка с твърдението на ищците, че такъв документ не е съставян, е назначил комплексна съдебно-техническа експертиза, от заключението на която е установено, че няма признаци за извършена кражба на подпис върху посочения протокол, нито за промени на текста след подписването му, съобразно подробно описаната от вещите лица методика. Приел е, че за да се уважи иск по чл. 87, ал.3 ЗЗД, ищецът в процеса следва да установи валидно сключен договор между страните и своята изправност по него, което е безспорно доказано, а при твърдение за точно изпълнение от страна на ответниците, те следва да го докажат. В случая ответникът И. М. е признал иска и е представил копие от писмо от 13.11.2013 год., с което е уведомил своите родители/ищците/ за невъзможността и нежеланието си да изплати дължимата продажна цена за имота, а ответницата Д. С. е представила разписка, с която по безспорен начин се установява плащането на цената между страните по сделката. Приел е, че истинността на този документ е оспорена неуспешно, поради което той доказва авторството на волеизявленията на лицата, които са го подписали /чл. 180 ГПК /и които не могат да оспорват документа, освен ако не докажат неавтентичност на подписите си, каквото доказване не е проведено по делото. В тази връзка е приел, че не представлява годно доказателствено средство за оборване доказателствената сила на разписката представеното по делото писмо от ответника И. М. до родителите му, тъй като то съдържа писмено волеизявление на лицето в частен документ, което цели да обори доказателствената сила на представената по делото разписка, но не и по начина, предвиден от закона. Представената разписка доказва плащане и представлява договор на стойнност над 5 000 лв., поради което и представеното писмо, при това от заинтересовано от изхода на спора лице/бивш съпруг на ответницата и син на ищците/, не може да обори доказателствената сила на представения писмен документ. Въз основа на тези доказателства е приел, че предявеният иск с правно основание чл.87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора за покупко-продажба на имот, поради неизпълнение за плащане на цената е неоснователен, а предявеният в условията на евентуалност иск по чл.108 ЗС, който би следвало да бъде разгледан единствено при уважаване на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, не следва да се разглежда.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, Т. решения на ВКС и решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В конкретния случай се сочи, че по поставените въпроси от процесуално естество въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, че те са решавани противоречиво от съдилищата, както и че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В случая хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, тъй като за представеното въззивно решение липсват данни, че е влязло в сила.
За да се допусне разглеждане на касационната жалба предвид залегналата в ГПК факултативност на касационното обжалване, на първо място касаторът следва да формулира материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който съдът се е произнесъл с обжалвания съдебен акт. Такива въпроси са основните въпроси на спора, засягащи допустимостта и основателността на иска, по които съдът реализира произнасяне, от което зависи изхода на делото. В случая поставения правен въпрос – относно приложението на чл. 133, вр. с чл. 131, ал. 3 ГПК и по-конкретно дали след изтичането на срока за отговор на исковата молба ответникът има право да представя писмено доказателство, за което е твърдял, че е в държане на ищците, а всъщност е разполагал с документа към датата на подаване на отговора, е важен, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея, тъй като в случая съдът е приел, че с отговора на исковата молба ответницата Д. Й. е оспорила твърдението на ищците, че цената на процесния апартамент не е била платена, тъй като между страните по сделката, в която тя не участва, е подписан документ, удостоверяващ заплащането на уговорената цена, поради което е поискала на основание чл. 190 ГПК ищците да го представят и тъй като те са твърдяли, че такъв документ не е бил съставен, в първото по делото заседание тя е представила надлежно заверено копие от него и правилно съдът е приел, че в случая не е налице преклузията по чл. 133 ГПК и го е приобщил към доказателствата по делото. Поставените правни въпроси за приложението на чл. 183 и чл. 193 ГПК и обобщено за доказателственото значение на графологичната експертиза, извършена на копие от документ при липсата на оригинала на документа и следва ли да се допуска такава експертиза по представени копия на документи, не е от значение за изхода на делото с оглед на приетото от въззивния съд, поради което в случая не е налице общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като по искане на пълномощника на ищците, който е оспорил автентичността на процесния протокол, който не носи подписа на ответницата Д. Й., а на останалите страни по делото, представен в надлежно заверено от адв. Л. копие, съдът е назначил графологична експертиза, чието заключение не е било оспорено от страните, в т.ч. и от ищците и е прието от решаващия съд като обективно и компетентно дадено. В случая съдът е приел, че заключението е изготвено както въз основа на представеното копие на протокола, както и на свободни образци от почерка на ищците под формата на подписи, положени в различни оригинални документи, описани в заключението, които не са били оспорени от касаторите. В тази връзка въззивният съд, извършвайки проверка на автентичността на оспорените подписи чрез сравняване с други безспорни документи, в т.ч. и след изслушване на специализирана експертиза, е съобразил същата наред с всички доказателства по делото в тази насока и е приел, че тя е обективна и компетентно дадена като в случая по процесния документ не са установени следи или щрихи, или примеси от заличаване на такива елементи, които да водят до заключението, че подписите под него са взети от друг документ, както и че разположението на подписа върху този документ е върху определен текст; че не са установени следи от техническо възпроизвеждане на подписите и текста с т.нар. пантограф или по друг механичен начин, при който натиска ще бъде равномерен по цялата дължина с късо начало и къс край, т.е. подписът е изпълнен първично върху документа, от който е пренесен. В тази връзка съдът, разпределяйки доказателствената тежест с оглед разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ГПК е приел, че ищците при условията на главно и пълно доказване не са оборили истинността на процесния протокол от 08.12.2008 г., носещ техните подписи и този на първия ответник, но не и подписа на втората ответница, която го е представила в надлежно заверено от адвокат копие, поради което е направил извода, че между страните по атакуваната сделка е извършено плащане на 08.12.2008 год. в размер на сумата от 20 000 лв., уговорена като продажна цена на процесния апартамент. Този извод не е в противоречие с представената задължителна съдебна практика, която се отнася до копия от документи, носещи подписите на страните по делото, какъвто безспорно не е настоящия случай. Що се отнася до въпросите относно признанието на иска от страна на първия ответник и направения извод за неговата заинтересованост, същите не се явяват обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване, но по тях в случая съдът е съобразил разпоредбата на чл. 175 ГПК. В заключение следва да се отбележи, че твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, пред каквато хипотеза, с оглед изложеното по-горе, не сме изправени. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно и не е развито от касаторите. Липсва обосновка защо въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – дали съответните правни норми са неясни и се нуждаят от тълкуване, дали липсва съдебна практика по приложението им или създадена такава се нуждае от промяна.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответницата по жалбата следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 1200 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 69 от 13.05.2015 г., постановено по в.гр.д. № 138/2015 г. на Варненския апелативен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 4145 от 29.06.2015 г. на Ц. С. М. и П. И. М., и двамата от [населено място].
ОСЪЖДА Ц. С. М. и П. И. М., и двамата от [населено място] да заплатят на Д. С. Й. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 1200 /хиляда и двеста/ лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: