О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
гр. София, 06.01.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3644/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. А. О., А. А. С., У. А. О. – малолетен, действащ чрез своята майка и законен представител Б. А. О., и Х. Х. О. – всички чрез процесуалния представител адв. Д. С., и по частна касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”.
С касационната жалба е обжалвано въззивно решение № 974 от 19.05.2014 г., постановено по в. гр. д. № 959/2014 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 3221 от 29.04.2913 г. по гр. д. № 5076/2010 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявените от Б. А. О., А. А. С., У. А. О. – малолетен, действащ чрез своята майка и законен представител Б. А. О., и Х. Х. О. срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” искове с правно основание чл.282 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на А. С. О., настъпила на 19.09.2009 г. в резултат на пътно – транспортно произшествие, за разликата над 80 000 лв. до 100 000 лв. – за Б. О., за разликите над 80 000 лв. до 120 000 лв. – за А. С. и У. О., и за разликата над 60 000 лв. до 100 000 лв. – за Х. О..
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на исковете до посочените в жалбата размери и за присъждане на разноски. Касаторите поддържат, че въззивният съд е определил размера на полагащите им се обезщетения за неимуществени вреди в нарушение на чл.52 ЗЗД, като не е изследвал в достатъчна степен всички релевантни за принципа за справедливост обстоятелства. Навеждат оплаквания, че съдът не е отчел младата възраст на пострадалия – техен наследодател, не е взел предвид, че той е бил основна опора на семейството и че в резултат на смъртта му те са лишени завинаги от съпружеска, бащина и синовна обич и подкрепа.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд е разрешил значимия за изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС – т.11, и в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 49/27.04.2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 78/07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ІІ т. о.
Ответникът по касация Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 11.08.2014 г.
Частната касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, уточнена с молба от 27.10.2014 г., е насочена срещу частта от въззивното решение, поправена по реда на чл.247 ГПК с решение № 1347 от 30.06.2014 г., имаща характер на определение, с която след отмяна на постановено от Софийски градски съд определение по чл.248 ГПК от 08.07.2013 г. въззивният съд е разпределил отговорността на страните за разноски в производството пред първата инстанция.
В частната касационна жалба се сочи, че въззивният съд е определил неправилно размера на дължимите на ищците разноски по чл.78, ал.1 ГПК и припадащите се на частния жалбоподател разноски по чл.78, ал.3 ГПК като е приел, че отхвърлената поради извършено в хода на делото плащане част от исковете не следва да се съобразява при изчисляване на разноските по чл.78, ал.3 ЗЗД, а следва да се вземе предвид при изчисляване на разноските по чл.78, ал.1 ГПК. Частният жалбоподател счита, че този извод на съда е изграден в нарушение на разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК, която не прави разлика относно причините за отхвърляне на иска, а предвижда право на ответника да бъде възмезден за разноските във всички случаи на отхвърляне на предявения срещу него иск. Навежда и доводи, че неприсъждането на разноски съразмерно на частта от исковете, отхвърлени като погасени чрез плащане, не е съобразено с процесуалното поведение на ищците, които не са предприели намаление на исковете си след получаване на доброволно платените в хода на делото обезщетения.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение в частта, предмет на частната касационна жалба, е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като значими по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са посочени следните въпроси : Когато исковете в първата инстанция са отхвърлени частично поради извършено в хода на първоинстанционното производство плащане от страна на ответника, дължат ли му се разноски от ищците съразмерно на отхвърлената поради плащане сума по реда на чл.78, ал.3 ГПК, респ. платената в хода на производството сума следва ли да се зачита при определяне разноските на ищците по чл.78, ал.1 ГПК; Отрицателният отговор на първия и положителния отговор на втория въпрос, дадени от САС, противоречи ли на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
В писмен отговор от 26.11.2014 г. касаторите – ищци изразяват становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта за разноските, а по същество оспорват частната касационна жалба като неоснователна.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
По касационната жалба на Б. А. О., А. А. С., У. А. О. и Х. Х. О. :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваната част от въззивното решение Софийски апелативен съд е потвърдил решението на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете на Б. А. О. – за разликата над 80 000 лв. до 100 000 лв., на А. А. С. и У. А. О. – за разликите над 80 000 лв. до 120 000 лв., и на Х. Х. О. – за разликата над 60 000 лв. до 100 000 лв., след като е приел, че определените от първоинстанционния съд обезщетения от по 80 000 лв. и 60 000 лв. удовлетворяват изискването за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и са достатъчни, за да възмездят ищците за претърпените неимуществени вреди от смъртта на А. С. О. – баща на А. С. и на У. О., син на Х. О. и лице, с което Б. О. е живяла на съпружески начала. За да се произнесе по размера на обезщетенията, част от които ответникът Сдружение „Национално бюро на автомобилните застрахователи” е изплатил на ищците в хода на първоинстанционното производство /60 000 лв. на Б. О., по 70 000 лв. на А. С. и У. О. и 50 000 лв. на Х. О./, въззивният съд е съобразил момента на настъпване на увреждащото произшествие /19.09.2009 г./ и съществуващите към този момент обществено – икономически условия в страната, възрастта на пострадалия, степента на родствена близост, респ. установеното фактическо семейно съжителство, между пострадалия и претендиращите обезщетение лица. Взети са предвид показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели, според които между пострадалия и ищците са съществували отношения на взаимна обич, привързаност и подкрепа и ищците са понесли изключително тежко смъртта на своя близък. При определяне на обезщетението на Б. О. е отчетен и фактът, че при същото пътно – транспортно произшествие тя е загубила и детето си Р. С.. След съвкупна преценка на посочените правнорелевантни факти въззивният съд е достигнал до решаващия извод, че определените обезщетения от по 80 000 лв. и 60 000 лв. са справедливи и че за разликите над тези размери предявените искове подлежат на отхвърляне като неоснователни.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставеният в изложението правен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на претендираните от касаторите обезщетения за неимуществени вреди, отговаря на общото изискване за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило частичното отхвърляне на предявените по делото искове.
Въпреки обуславящото значение на въпроса, касационно обжалване по повод на същия не може да се допусне поради отсъствие на специфичната за основанието по чл.280, ал.1 ГПК допълнителна предпоставка. С Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани при определяне на обезщетения за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. Според указанията в т.11 от постановлението, при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат предвид под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, като в мотивите към съдебното решение трябва да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В съобразителната част на постановлението – т.ІІ, е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението; В случаите на смърт такива обстоятелства са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е процедирал в съответствие с посочените указания и разяснения, като е определил размера на полагащите се на касаторите обезщетения след преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, формиращи съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД в конкретния случай /възраст на пострадалия, степен на родствена близост между него и претендиращите обезщетение лица, съдържание на житейските отношения между пострадалия и търсещите обезщетение негови близки, тежестта на понесените от близките морални болки и страдания от загубата на техния баща, син и „фактически” съпруг, и цялостното негативно отражение на увреждащото събитие в психоемоционалната сфера на близките/ и ги е посочил в мотивите към решението си. Отчетени са също моментът на настъпване на вредите и съществувалите към този момент обществено – икономически условия в страната, които според създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС са от значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Поради изложеното не може се възприеме становището на касаторите за отклонение на въззивното решение от задължителната практика в ППВС № 4/1968 г., предпоставящо допускане на решението до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наведените в изложението съображения за липса на достатъчна задълбоченост при преценката на обстоятелствата от значение за справедливите размери на обезщетенията съставляват касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК за нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, които са относими към правилността на решението и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не подлежат на преценка в стадия на производството за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК.
Произнасянето на въззивния съд по размера на обезщетенията за неимуществени вреди не противоречи и на задължителната практика на ВКС, обективирана в посочените в изложението решения по чл.290 ГПК. Във всяко от тези решения като отправна точка за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД са ползвани общите критерии, указани в ППВС № 4/1968 г., като размерът на обезщетенията е определян съобразно специфичните за конкретното дело обстоятелства, изпълващи със смисъл понятието „справедливост”. Различният размер на присъдените обезщетения е обусловен от различната фактическа обстановка по делата, поради което разликата в размерите на обезщетенията не може да служи като аргумент за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За прецизност следва да се отбележи, че с постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 150 от 06.11.2014 г. по т. д. № 4611/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., служебно известно на настоящия съдебен състав, са присъдени обезщетения за неимуществени вреди на децата, на родителите и на „фактическата” съпруга на друго пострадало при същото пътно – транспортно произшествие лице в размери, приблизително съвпадащи с размерите на определените с обжалваното въззивно решение обезщетения, което подкрепя аргументите за липса на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 959/2014 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната от касаторите – ищци част.
По частната касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в указания от въззивния съд срок срещу въззивен акт, подлежащ на касационно обжалване при предпоставките на чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Предмет на обжалване с частната касационна жалба на сдружението – ответник е частта от въззивното решение, имаща характер на определение, поправена по реда на чл.247 ГПК с решение от 30.06.2014 г., с която Софийски апелативен съд е отменил определение на Софийски градски съд, постановено по молби на страните за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК, и е разпределил отговорността за разноски в производството пред първата инстанция съобразно разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
С обжалваната част от въззивното решение Софийски апелативен съд е осъдил Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” да заплати на ищците разноски по чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно на уважената в първоинстанционното производство част от исковете, в размер общо на сумата 36 000 лв., а ищците – да заплатят на ответното сдружение разноски по чл.78, ал.3 ГПК, съразмерно на отхвърлената част от исковете, в размер на 7 000 лв. – Б. О., и по 4 200 лв. – А. С., У. О. и Х. О.. В съобразителната част на решението въззивният съд е изложил съображения, че при общо предявен размер на субективно съединените искове 750 000 лв. и приет за основателен размер от 350 000 лв. ответникът има право на 46.67 % от общо направените пред първата инстанция разноски или общо на 19 600 лв. Съдът е преценил, че ответникът няма право на разноски по чл.78, ал.3 ГПК върху отхвърлената част от исковете за разликата над 50 000 лв. до 350 000 лв., тъй като за тази част исковете не са отхвърлени като неоснователни, а като погасени чрез плащане в хода на вече образуваното съдебно производство. По същите съображения е прието, че при изчисляване на полагащите се на ищците разноски по чл.78, ал.1 ГПК следва да се вземе предвид и частта, за която исковите претенции са отхвърлени като последица от извършеното в хода на производството частично плащане.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е обосновал приложното поле на касационното обжалване с въпроса дали платената от ответника в хода на производството сума, с която е погасена частично исковата претенция, следва да се зачита при определяне на разноските на ищеца по чл.78, ал.1 ГПК или следва да се отнесе към разноските на ответника по чл.78, ал.3 ГПК. Поставен е и въпросът дали дадения от въззивния съд отговор на първия въпрос противоречи на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Разгледани в аспекта на указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочените въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са насочени към проверка на правилността на обжалвания съдебен акт. Отговор на въпросите може да бъде даден само след преценка за правилното приложение на разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК от въззивния съд, каквато не може да бъде извършвана в стадия за допускане на касационното обжалване. Дори отговорите на първия въпрос да противоречат на разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, това би съставлявало основание за отмяна на въззивния акт като неправилен, а не основание за допускането му до касационно обжалване. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол, освобождаващо касационната инстанция от задължение да обсъжда поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Независимо от горните съображения следва да се посочи, че допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не може да се приеме за осъществена, тъй като въпросите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорността за разноски по делото е предмет на ясна и изчерпателна правна уредба, съдържаща се в разпоредбите на чл.78 – чл.81 ГПК. Съгласно чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, ищецът има право на разноски, съразмерно на уважената част от иска, а ответникът – на разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска. Освен при отхвърляне на иска, ответникът има право на разноски и в случай на прекратяване на делото – чл.78, ал.4 ГПК, като същият не дължи разноски на ищеца, ако с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и признае иска – чл.78, ал.2 ГПК. В случаите на чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК правото на разноски на ответника е предвидено от законодателя като своеобразна санкция в тежест на ищеца заради неоправдано заведеното срещу ответника дело, станало причина последният да извърши разноски за защитата си. С оглед смисъла и целта на уредената в чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК отговорност за разноски, в практиката на ВКС няма спор, че в хипотезата на чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски само тогава, когато искът срещу него е отхвърлен като недоказан или като неоснователен, както и тогава, когато са изпълнени изискванията на чл.78, ал.2 ГПК. Ако искът е отхвърлен поради извършено след предявяването му плащане на търсената от ищеца сума, без да са налице предпоставките на чл.78, ал.2 ГПК, ответникът не се освобождава от отговорност за разноски, доколкото завеждането на делото и извършването на разноски от ищеца се дължи изцяло на неговото поведение, свързано с отричане на претендираното вземане или с отказ същото да бъде изпълнено доброволно. В посочената хипотеза отхвърлената част от иска се съобразява при изчисляване на полагащите се на ищеца разноски по чл.78, ал.1 ГПК, а не на разноските по чл.78, ал.3 ГПК. При наличие на ясна и точна правна уредба и на непротиворечива съдебна практика по прилагането й, която не се нуждае от промяна или от осъвременяване, касационното разглеждане на поставените от частния жалбоподател въпроси няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което изключва възможността за допускане на обжалвания въззивен акт до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение /с характер на определение/ по в. гр. д. № 959/2014 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната с частната касационна жалба част.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 974 от 19.05.2014 г., постановено по в. гр. д. № 959/2014 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :