О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
София, 08.01.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на десети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 2531/2018 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано по касационна жалба вх. No 6795/13.04.2018 година на И. И. Ц., Г. И. Ц., Ц. С. С., П. С. С., М. С. С. , Р. В. В. , В. Б. В. и Б. Б. В., заявена чрез процесуалния им представител – адв.С. Ц.- САК срещу въззивно Решение No 414 от 20.02.2018 година по В.гр.д. . No 2938/2015 година на АС-София постановено в производство по чл. 124, ал.1 ГПК.
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение е неправилно, поради допуснати нарушения на процесуалните правила и неточно прилагане на закона- чл. 10, ал.2 ЗБАН, поради несъобразяване на установените факти, касаещи характера на собствеността към момента на извършената замяна от 1959 година между двата института, респ. относно факта на включване на процесния терен в масивите на ТКЗС Горубляне и/или предоставянето му за нуждите на НИИХМ, превратно анализиране на събраните доказателства за статута на собствеността, както и за допустимите защитни средстава на ответника в контекста на чл. 131- 133 ГПК, основания за отмяна по чл. 281 т.3 ГПК.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по въпроса: “В случай , че не е налице категорично оспорване от страна на ответника на представени по делото документи за собственост от които ищецът извежда правото си на собственост , то не следва ли съгласно л.77 ЗС във вр. с чл. 18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ и разясненията по ТР 5/2011 год. , произнесено на 14.01.2013 година на ОСГТК на ВКС , същите да „създават“ право на собственост за страната върху процесния имот , която да обвързва ответника ?“ с довод , че произнасянето с въззивното решение е в противоречие с цитираното ТР и рязснянията за зачитане на „обвързващата сила“ на неоспорените документи.
Искането да се допусне касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа и по отношение на процесуалния въпрос:“Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си , като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спора факти счита за установени и кои намира за недоказани“ , произнесен в противоречие с практиката на ВКС , обективирана по решения , проинесени по реда на чл. 290 ГПК- Р No 344 от 21.09.2012 по гр.д.No 862/2011 год. на IV г.о. Р No 127 от 15.04.2011 по гр.д. No 1321/2009 год. на IV г.о. Р No 554 от 08.02.2012 по гр.д.No 1163/2010 год. на IV г.о.; Р No 194 от 18.06.2013 по гр.д. No 1100/2012 год. на IV г.о. и Р No 324 от 22.04.2010 по гр.д. No 1413/2009 год. на IV г.о. .
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа и в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по въпроса : „Допустимо ли е да бъде изършено „конкретизиране на правното основание“ , на което почива тезата на ответника , че е собственик на недвижимия имот, първо – след изтичане срока за отговор на исковата молба и без това процесуално искане да е свързано със становище на ищеца по делото и предоставена възможност от страна на съда за това и второ – конкретизирането да се извърши след като в хода на производството е събрано доказателство , водещо до пълна неоснователност на първо начално заявеното основание ? До кой момент на съдебното исково производство е допустимо конкретизиране на правото основание ? Съставлява ли конкретизиране на правното основание в хипотеза когато наред с позоваването на чл. 10, ал.2 ЗБАН във вр. с РМС No Р-08- 230/1956 год. и РМС No 1837/1959 год. , страната се позовава на чл. 10, ал.2 ЗБАН във вр. с Протокол за замяна от 10.04.1959 година между БАН и Института по хидрология и метеорология ? “, с довод , че отговорите на така поставените въпроси ще са от значение за развитие на правото в област, в която няма съдебна практика.
С отговор, подаден в срока по чл. 287 ГПК Българската академия на науките чрез процесуалния си представител- адв.И. С.- САК оспорва наличие на основанията за допускане на касационно обжалване , така както са посочени с касационната жалба на И. И. Ц., Г. И. Ц., Ц. С. С., П. С. С., М. С. С. , Р. В. В. , В. Б. В. и Б. Б. В.. Поддържа се довод, че поставените материалноправни и процесуалноправни въпроси не обосновават нито общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване , нито допълнителнителни селективни критерии на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК и чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, доколкото обжалваното въззивно решение е съобразено със задължителната практика на ВКС. Наведените доводи за „съществени нарушения на съдопроизводствените правила“ и за „ незаконосъобраност“ не могат да обусловят извод за служебно допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал.2 предл.3 ГПК- очевидна неправилност.Поддържат се доводи, че поставените правни въпроси не могат да бъдат приети като такива по см. на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй кто са въпроси по съществото на спора.Излагат се обстойни доводи и за неоснователност на доводите по касационната жалба за касиране на въззивното решение по същество. Претендират се разноски за касационното обжалване в размер на сумата 2 801.41 лв.
Състав на ВКС, второ отделение на гражданската колегия, след преценка на доводите в касационната жалба и изложени основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл. 280, ал.2 ГПК и като съобрази възраженията в отговора на ответника по касация , намира:
Касационната жалба е процесуално допустима от гл. т. спазване срока по чл. 283 ГПК и с оглед изискванията на чл. 280, ал. 3 ГПК касателно предмета на спора, а именно иск за защита на вещни права .
След преценка на наведените основания с изложението към касационната жалба и релевираните доводи по самата касационна жалба , настоящият състав намира , че не са налице законовите предпоставки за селекция и допускане на касационното обжалване.
Съдебното исково производство по чл. 124, ал.1 ГПК е образувано по заявения от И. И. Ц. , Г. И. Ц. , С. Г. С. и Й. Г. В., последните двама починали в хода на производството и заместени от наследниците си по закон – съответно Р. В. В. , В. Б. В., Б. Б. В., Ц. С. С. , П. С. С., отрицателен установителен иск за собственост срещу Българска академия на науките /БАН/, основайки правния си интерес с наличието на позитивно ,в полза на общия им наследодател, решение на ОбСЗГ Панчарево за възстановаване на бивша земеделска земя и на обстоателството за възникнал спор за матераилно право по повод на заявено искане по реда на чл. 134,ал.2 т.2 ЗУТ за нанасяне на възстановения имот в кадастралната основа/ КК/ на населеното място.
Оспорвайки заявения иск , ответникът Българска академия на науките /БАН/ основава твърденията си , че е собственик на спорния поземлен имот , поддържайки теза , че правото му на собственост се основава на чл. 10, ал.2 ЗБАНкато правно основание, и на факта, че спорният терен ( имотът) попада изцяло в границите на територията на Научния комплекс на БАН -8 км, София като същият се владее от 1959 година и до настоящия момент. При условията на евнтуалност е въведено и основание за собственост придобивна давност.
С посочено решение, Апелативният съд при повторно разглеждане на делото , в правомощията на въззивна инстанция по чл. 294 ,ал.1 във вр. с чл.258 и сл. ГПК е потвърдил решение на първоинстанционния съд , с което е отхвърлен предявеният от И. И. Ц. , Г. И. Ц. , С. Г. С. и Й. Г. В., последните двама починали в хода на производството и заместени от наследниците си по закон – съответно Р. В. В. , В. Б. В., Б. Б. В., Ц. С. С. , П. С. С., отрицателен установителен иск за собственост срещу Българска академия на науките /БАН/ да се признае за установено на основание чл. 124 , ал.1 ГПК , че правото на собственост върху ПИ пл. No ****, с площ от 1905 кв.м., намиращ се в землището на С. , кв. Г., местността „Н. к.“ не принадлежи на ответника.
За да постанови този правен резултат , въззивният съд е приел от правна страна , на база на събраните многобройни писмени доказателства и изслушани експертни становища на СТЕ и техния анализ и преценка , при разменената доказателствена тежест в рамките на производството по заявен отрицателен устсновтелен иск , че ответникт БАН е доказал правото си на собственост на спорния терен : ПИ пл. No ****, с площ от 1905 кв.м., намиращ се в землището на С. , кв. Г., местността „Н. к.“ , на основание чл. 10, ал.2 ЗБАН.
Изводите за осъществен фактически състав на чл. 10, ал.2 ЗБАН , а именно , че са били налице предпоставките на закона предоставената за нуждите на Института по хидрология и метеорология земя, държавна собственост ( бива коопретаивна собственост на ТКЗС Горубляне ) , преминала по силата на извършена замяна на терени през 1959 година към като територия за научни изследвания на БАН-атомен център , да се трансформира в собственост на Академията, са напарвени на базата на събраните и самостоателно обстойно анализирани псмени доказателства.
Поставеният правен въпрос : “В случай , че не е налице категорично оспорване от страна на ответника на представени по делото документи за собственост от които ищецът извежда правото си на собственост , то не следва ли съгласно л.77 ЗС във вр. с чл. 18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ и разясненията по ТР 5/2011 год. , произнесено на 14.01.2013 година на ОСГТК на ВКС , същите да „създават“ право на собственост за страната върху процесния имот , която да обвързва ответника ?“ не може да бъде квалифициран като правен въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК , който е произнесен от въззивния съд е в противоречие с цитираното ТР и рязснянията за зачитане на „обвързващата сила“ на неоспорените документи, защото се явява неотнисм .
Правният въпрос следва да е касае правен проблем , т.е. приложението на конкретен материален закон при установените факти , в рамките на предмета на спора.
В рамките на прозводството по отрицателен установителен иск за собственост, заявен на основание чл. 124, ал.1 ГПК , предмет на спора е само правото на собственост на ответника. Правото на собственост на ищеца , доколкото твърди , че го има ( но не му се оспорва) или правното му очакване да го придобие , по отношение на процесния недвижим имот , не е предмет на спора, а е от значение само за доказване на правния интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване парвото на иска ( т.е. при евентуален спор „процес относно процеса“). Именно поради това и се приема , че при този иск е налице „ обърната доказателствена тежест „ при установяване на правно-релевантните за спора факти . Доказателствената тежест е насочена към ответника , чието право на собственост се отрича, и изсиква от същия да докаже пълния фактически състав на възникване на вещното право , в рамките на установените от закона правни основания,ккато и неговото съществуване. Обърнатата доказателствена тежест по своето естество предполага , че недоказването на който и да е елемент на правопораждащия вещното право фактическия състав , изключя възможността да се зачетат правните последици , произтичащи от правната норма – в случая от чл. 10, ал.2 ЗБАН и искът се явява основателен . Ето защо в рамките на спор по отрицателен установителен иск за собственост ответникът следва да установи всички правнорелевантни за възникване и съществуване на вещно правото факти , но в предмета на спора не се вклюва правото на собственост на ищеца , дори и когато последния раполага с титул за собственост , който титул влиза в конкуренция с титула за собственост , доказван от ответника по делото според изискванията на доказателствената тежеств този процес.
Поставеният правен въпрос на касаторите би бил относим като правен проблем по см. на чл. 280, ал.1 ГПК само ако защитата на ответник се гради с насрещен отрицателен установителен иск с цел да се отрече правото на собственост на ищеца по първоначалния иск, защото само в рамките на същинския исков процес могат да се правят изводи за обвързващата сила на акта , с които ( в случая) ищецът- веще и ответник не само доказава правния си интерес като собственик на конкретен недвижим имот, чието право на собственост е нарушено или застрашено от поведението на ответника, но и доказва собствената ли материално-правна легитимация на собственик. Наведените в рамките на съдебното производство твърдения, че не са били налице предпоставките за възстановяване на спорния терен по реда на земеделската реституция , не може да се квалифицира като оспорване на легитимиращия правото на собственост документ на ищеца. Тези твърдения в случая касаят тезата , че по принцип „пълната“ земеделската реституция е ограничена в определени от закона лимитативно посочени в ЗСПЗЗ хипотези , една от които е именно тази , при която земеделската земя е загубила характера си на такава , трансформирана е в държавна собственост и по силата на закона е станала собственост на друг правен субект – в случая на основание чл. 10, ал.2 ЗБАН е станала собственост на Академията.
Настоящият състав на ВКС намира , че и впросът :“Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си , като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спора факти счита за установени и кои намира за недоказани“ , не може да послужи като база за селекция и да обуслови извод за допускане на касационно обжалване. Този въпрос по естеството си съставлява класическо оплакване за допуснати , според касаторите , нарушения на съдопроизводствените правила относно начина на формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав при произнасяне на решението по конкретния спор. Разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК е ясна , конкретно формулирана и не налага тълкуване , различно от това дадено с разясненията на задължителната съдебна практика по ТР 1/2013 година на ОСГК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване. Доколкото би изложените пространни мотиви на обжалвания въдебен акт не могат да подкепят теза за несъблюдаване на разясненията по проложение на задължителанат съдебна практика ,обективирана по цитираните и решения на ВКС по чл. 290 ГПК , то настоящият състав не може да приеме че е налице основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа и в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК също не може да бъде уважено.
Въпросите за допустимостта да бъде изършено „конкретизиране на правното основание“,в хипотезата при която тезата на ответника , че е собственик на недвижимия имот е променена , първо – след изтичане срока за отговор на исковата молба и без това процесуално искане да е свързано със становище на ищеца по делото и предоставена възможност от страна на съда за това, и второ – конкретизирането се извършва след като в хода на производството е събрано доказателство , водещо до пълна неоснователност на първо начално заявеното основание ( според касатора), какато и относно момента на съдебното исково производство, до който е допустимо конкретизиране на правото основание, е некоректно зададен, поради неотносимостта си към спора. Ответник – БАН в хода на цялото съдебно е поддържал тезата , че е собственик на основание чл.10, ал.2 ЗБАН. Въвеждането на нови факти за да се установят всики елементи на фактическия състав , не съставлява промяна на придобивнатао правно основание. Доколкото без съмнение по делото са установени обстоятелствата , при които е променен както характера на земите – трансформирани от кооперативна собственост в държавна собственост , така и предаването на тези земи за стопансване и управление от съответните държавни институти, структурно подчинение на БАН , то въпросът за „промяна на правното основание „ – чл. 10, ал.2 ЗБАН във връзка със съответно държавно разпореждане касаещо фактическото прадаване на земите , не може да обоснове извод за липса на придобивно правно основание в рамките на заявения отрицателен установтелен иск.
По направеното от защитата на ответника БАН иакане за разноски : Искането е основателно на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал.3 ГПК предвид изложените съображения за липсата на основания за допускане на касационното обжалване. Искането се явява доказано предвид на представените по делото писмени доказателства (л.115-119) за сумата 2801.41 лв. ( две хиляди осемстотин и един и 0.41 лв. ) и следва да бъде усважено в пълен размер .
По изложените съображенияи на основание чл. 288 ГПК и чл. 78, ал.3 ГПК , Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационнно обжалване по касационна жалба вх. No 6795/13.04.2018 година на И. И. Ц., Г. И. Ц., Ц. С. С., П. С. С., М. С. С. , Р. В. В. , В. Б. В. и Б. Б. В., заявена чрез процесуалния им представител – адв.С. Ц.- САК срещу въззивно Решение No 414 от 20.02.2018 година по В.гр.д. . No 2938/2015 година на АС-София постановено в производство по чл. 124, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА И. И. Ц., Г. И. Ц., Ц. С. С., П. С. С., М. С. С. , Р. В. В. , В. Б. В. и Б. Б. В. да заплатят на Българска акадения на науките гр. София ул. „15 ноември“ No 1 ЕИК 000662018 сумата 2801.41 лв. ( две хиляди осемстотин и един и 0.41 лв. ) разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: