О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
гр. София, 08.01.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1713 по описа за 2018г., и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. М., В. Тонов К., П. В. К., Г. В. К. и А. В. К. срещу решение № 210 от 22.01.2018г. по в.гр.д. № 4077/2017г. на Софийски апелативен съд, ГК, 7 състав в частта, в която е потвърдено решение № 3163 от 09.05.2017г. по гр.д. № 7375/2016г. на СГС, I – 1 състав за отхвърляне на предявените против ЗК „Лев Инс“ АД искове по чл.226 КЗ /отм./, както следва: искът на Г. В. М. за разликата над 100 000 лева до 180 000 лева, искът на В. Тонов К. за разликата над 110 000 лева до 200 000 лева, исковете на П. В. К., Г. В. К. и А. В. К. за разликата над 140 000 лева до 220 000 лева по всеки иск, представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Н. Г. К. – дъщеря на първата ищца, съпруга на втория ищец и майка на последните три ищци. Подадена е и насрещна касационна жалба от ЗК „Лев Инс“ АД срещу въззивното решение в частта, в която след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение са уважени предявените от Г. В. М. и В. Тонов К. искове за разликата над 40 000 лева, а предявените от П. В. К., Г. В. К. и А. В. К. са уважени за разликата над 50 000 лева.
Касаторите – ищци поддържат, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Поддържат, че при постановяване на решението си въззивният съд е нарушил принципа на справедливостта и чл.52 ЗЗД, като присъденото застрахователно обезщетение се явява занижено и несправедливо. Считат, че изводите на въззивния съд не съответстват на установените по делото конкретни обстоятелства и на практиката на ВКС относно определянето на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновават наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочат следния материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд: „Какво е приложението на въведения с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди и какви са критериите, които следва да бъдат съобразени при определянето на дължимото обезщетение?“ Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 131 от 04.01.2016г. по т.д. № 2592/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 53 от 12.06.2014г. по т.д. № 1556/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 157 от 28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. Твърдят още, че е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като обжалваното решение е очевидно неправилно.
Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД не представя отговор на касационната жалба на касаторите-ищци.
В насрещната касационна жалба ЗК „Лев Инс“ АД поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е постановено при нарушение на материалния закон – на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и на чл.52 ЗЗД, както и в противоречие с ТР № 1/2014г. по тълк.д. № 1/2014г. на ОСТК. Излага подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд за недоказаност на възражението за съпричиняване от страна на пострадалата наследодателка на ищците, като счита, че този извод не е основан на съвкупното обсъждане на всички доказателства по делото и не съответства на експертното становище относно причината за настъпване на леталния изход за пострадалата. Поддържа още, че в случая не са събрани доказателства за действителното естество, за конкретния, индивидуален и строго личен характер на поддържаните отношения между ищците и пострадалото лице, тъй като не са ангажирани доказателства за конкретни проявни форми на взаимоотношенията на пострадалото лице със съответния ищец, извън тези, които могат да се приемат за обичайни. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадени разрешения в тълкувателната практика на ВКС по следните правни въпроси: 1./ Дали в случаите на въведено като правоизключващо възражение за съпричиняване от пострадалото лице на настъпването на вредите е допустимо решаващият съд да се обоснове за неговото отхвърляне с доводи от обсъждане на хипотеза, разглеждана като вероятност за осъществяване на юридически факт? 2./ Самостоятелно, представлява ли юридически факт от значение за произнасяне по спорното право и за изключване на приложението на чл.51, ал.3 ЗЗД вероятност от осъществяването на определени обстоятелства и как следва да се преценява това обстоятелство с оглед приложението на посочената разпоредба? 3./ Дали при произнасяне по основателността на противопоставено възражение за съпричиняване с превес е установеното за начина на възникване на травмите или данните за вероятно проявление на обстоятелства, които биха могли да обусловят осъществяване на аналогични или близки като проявление вреди? Касаторът се позовава на ТР № 1/2014г. по тълк.д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС.
Ответниците по насрещната касационнаа жалба представят писмен отговор, с който я оспорват. Излагат възражение за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като в изложението не е посочено конкретно противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, нито по какъв материалноправен или процесуалноправен въпрос е това противоречие. Излагат подробни съображения за неоснователност на насрещната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за правилно установена от въззивния съд фактическата обстановка по делото – че на 23.06.2015г. е настъпило ПТП, при което Х. И. Д. като водач на л.а. „Пежо“, модел 106 с рег. № Щ 8958 АН е причинил смъртта на Н. Г. К., която е пътувала в автомобила. За да се произнесе по спорните по делото въпроси относно размера на обезщетението за неимуществени вреди и относно наличието на съпричиняване на вредите от страна на пострадалата, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства – заключение на СМЕ и показания на разпитаните свидетели. Въз основа на това, по въпроса за размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид, че починалата е била на 38 години, имала е много добро и задружно семейство, на което е била стожер във финансово и организационно отношение; имала е прекрасни отношения със съпруга си , трите си деца и майка си, за които се е грижела; между ищците и пострадалата са били налице особено близки отношения и за ищците са настъпили изключително тежки емоционални последици от смъртта на пострадалата. Въззивният съд е посочил, че всеотдайността на пострадалата като майка спрямо трите й дъщери, едната от които студентка, а двете ученички на ниска възраст, са предопределили техните последващи реакции на мъка от необратимата и внезапна загуба на най-близкия им човек. Взел е предвид и конкретните икономически условия и нивата на застрахователно покритие към момента на смъртта на пострадалата. С оглед на това въззивният съд е приел, че на ищцата Г. К. следва да бъде определено обезщетение в размер на 100 000 лева, на ищеца В. К. – в размер на 110 000 лева, а на ищците П. К., Г. К. и А. К. – по 140 000 лева.
По отношение на спорния въпрос за съпричиняването въззивният съд е приел, че съгласно СМЕ пострадалата е пътувала без колан, но дори и да е пътувала с такъв, то пак е щяла да получи тежки телесни увреждания в областта на гърдите и корема от лентата на предпазния колан, както и от настъпилите деформации, но с по-малко на брой, по-леки по вид и тежест увреждания и с една определена условна възможност да се избегне легалният изход, като пак е можело да се стигне до смъртен случай при положение, че се разкъса аортата от колана. Посочил е, че според вещото лице д-р Б. само черепно-мозъчната травма, която не е водеща при настъпване на леталния изход, е получена в резултат на липсата на колан, а другите увреждания е можело да се получат и ако пострадалата е била с поставен предпазен колан, като водещата травма е разкъсването на аортата. С оглед на това въззивният съд е приел, че не е установено по категоричен начин, че непоставянето на колан е довело до съпричиняване на смъртта, като в тази връзка е съобразил и конкретните обстоятелства – високата скорост на удара над 130 км/ч и челния удар, от който са се развили мощни инерционни сили.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В изложението си касаторите поставят въпроси, свързани с приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По него е формирана постоянна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 год., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о. и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл.226 КЗ вр. §27 ПЗР КЗ. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето му, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и обществено-икономическите условия към този релевантен момент. Съгласно постоянната съдебна практика установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, който е моментът на настъпване на увреждането. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касаторите са направили и искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подадената от ищците касационна жалба.
Поради това и на основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на ответника не следва да бъде разглеждана.
При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като отговор на касационната жалба не е представен и не е направено искане за присъждане на разноски за защита срещу подадената от ищците касационна жалба, а искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е направено в насрещната касационна жалба във връзка със защитата по нея.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 210 от 22.01.2018г. по в.гр.д. № 4077/2017г. на Софийски апелативен съд, ГК, 7 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещна касационна жалба от ЗК „Лев Инс“ АД срещу решение № 210 от 22.01.2018г. по в.гр.д. № 4077/2017г. на Софийски апелативен съд, ГК, 7 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: