О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
гр.София, 12.11.2008 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Пето отделение на Гражданска колегия в закрито заседание на шести ноември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2897 по описа за 2008 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. Д., Е. И. Д. , С. И. Д. и Г. И. Д. срещу решение № 267 от 14.04.2008 г. на Софийския окръжен съд, гражданско отделение, първи въззивен състав по гр.д. № 1* от 2007 г., с което е отменено решение № 161 от 10.10.2007 г. по гр.д. № 50 от 2007 г. на С. районен съд и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявените от С. Д. , Е. Д. , С. Д. и Г. Д. срещу „С” Е. искове по чл.213, ал.2 от КТ за сумата 3 473,28 лв., представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа на И. Д. за времето от 28.09.2005 г. до 28.01.2007 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.02.2007 г. до окончателното плащане и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 292,23 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на обезщетението по чл.213, ал.2 от КТ за периода от 01.10.2005 г. до 08.02.2007 г. и е оставено в сила решението на първоинстанционния съд в останалата му част, с която е отхвърлен иска по чл.86 от ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 300 лв.
За да постанови решението си, Софийският окръжен съд е приел, че не е налице втората предпоставка за уважаване на предявения иск по чл.213, ал.2 от КТ: през исковия период И. Д. не е поискал да изпълнява възложената му работа, напротив установено било, че се е регистрирал като безработен и не се е явявал въобще на работа при липса на данни за отпращането му от работодателя. Не се е явил на работа дори и след прекратяване на производството по предявените от него искове по чл.344, ал.1, т.1-3 от КТ и след влизане в сила на съдебното решение, с което е установено съществуването на трудовото правоотношение между него и ответника.
В касационната жалба се твърди, че това решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Между страните имало влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 426 от 2005 г., с което било признато за установено, че трудовото правоотношение на И. Д. с ответника „С” Е. не е прекратено и на Д. е било присъдено обезщетение по чл.213, ал.2 от КТ за предходен период /от 28.06.2005 г. до 28.09.2005 г./. По това дело било доказано, че работодателят не е допуснал И. Д. на работа още на 27.06.2005 г. Основанието за уважаване на иска за обезщетение не се променяло от факта, че обезщетението се търси с нов иск за нов период, включващ периода, през който все още е било висящо гр.д. № 426 от 2005 г., по което работодателят е продължавал да твърди, че е прекратил трудовия договор на Д. и е в правото си да не го допуска до работа. При тези обстоятелства неявяването на Д. на работа не можело да му се вмени във вина. Фактът, че Д. се е регистрирал като безработен, не обосновал неоснователност на претенцията му по чл.213, ал.2 от КТ, а точно обратното: доказвал, че през процесния период Д. е бил без доходи, което било основание за уважаване на иска му.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК. Твърди се, че в практиката на ВКС се приема, че исковете за обезщетение за незаконно недопускане до работа могат да се предявяват не само за изтекъл период от време, но и за бъдещ такъв до приключване на делото. Поради това в случая уважаването на иска по настоящото дело за присъждане на обезщетение по чл.213, ал.2 от КТ за период до приключване на гр.д. № 426 от 2005 г. било обусловено от уважаването на същия иск по гр.д. № 426 от 2005 г. Като практика на ВКС са посочени решения № 1* от 30.11.2001 г. по гр.д. № 2* от 2000 г., № 1* от 14.12.2000 г., № 65 от 15.04.1997 г. и № 149 от 08.02.2002 г. на ВКС, Трето г.о. Твърди се още и че решението противоречи на изискването за точно приложение на закона и е лишено от житейска справедливост.
Ответникът по жалбата „С” Е. не взема становище.
При проверка допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Пето отделение констатира следното: Съгласно чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивни решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. В конкретния случай, същественият материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд е кои са материалноправните предпоставки за уважаване на иск по чл.213, ал.2 от КТ. По този въпрос въззивният съд е приел, че за уважаването на такъв иск е необходимо да се установи, че между работника и ответника съществува валидно трудово правоотношение, че работникът се е явявал на работа през исковия период, но работателят незаконно не го е допускал да изпълнява трудовите си задължения. Този въпрос е решен от въззивния съд изцяло в съответствие с трайната практика на ВКС, обективирана и в посочените от касаторите решения № 1* от 30.11.2001 г. и № 65 от 15.04.1997 г. на ВКС, Трето г.о.
Същественият процесуалноправен въпрос, който касаторите поставят, е дали с решението по гр.д. № 426 от 2005 г., с което на наследодателят им е присъдено обезщетение по чл.213, ал.2 от КТ за предходен период, между страните е решен със сила на пресъдено нещо въпросът за основателността на иска по чл.213, ал.2 от КТ за последващ период. С решението по гр.д. № 426 от 2005 г. със сила на пресъдено нещо е установено между страните, че И. Д. не е бил допускан до работа от работодателя си през периода от 28.06.2005 г. до 28.09.2005 г. Това решение обаче не формира сила на пресъдено нещо относно претенцията на Д. за недопускането му до работа през последващ период от време- след 28.09.2005 г., поради което за този последващ период работникът следва да докаже на общо основание, че се е явявал на работа и че работодателят неоснователно не го е допускал. Именно това е приел в решението си съставът на Софийския окръжен съд и това негово разрешение е изцяло в съответствие с практиката на ВКС. В този смисъл е посоченото от касаторите решение № 1* от 30.11.2001 г. на ВКС, Трето г..о., според което фактът на недопускане на работника до работа следва да бъде установен за целия претендиран период и именно поради това обезщетението по чл.213, ал.2 от КТ може да се присъди само за период до влизане в сила на решението по този иск, но не и за бъдеще.
Решените с обжалваното решение съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като не касаят неясни или непълни правни норми, които се налага да бъдат тълкувани с решение на ВКС с цел осигуряване на точно прилагане на закона и развитие на правото- и по двата въпроса има ясна законова регламентация и последователна практика на ВКС.
Всичко гореизложено налага извод, че в случая не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския окръжен съд по гр.д. № 1* от 2007 г., поради което касационно обжалване не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Пето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 267 от 14.04.2008 г. на Софийския окръжен съд, гражданско отделение, първи въззивен състав, постановено по гр.д. № 1* от 2007 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.