О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
София , 29.12. 2008 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, IV-то отделение, в закрито заседание на петнадесети декември две хиляди и осма година в състав:
Председател:Жанин Силдарева Членове:Маргарита Соколова
Дияна Ценева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3444/08 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. К. чрез пълномощника му адвокат В от А. колегия гр. С., срещу въззивното решение № 356 от 10.06.2008 г. по в. гр. д. № 239/08 г. на Смолянския окръжен съд.
Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по съществените материалноправни и процесуалноправни въпроси за субекта на правото на възстановяване на собствеността и за вида и характера на производството пред втората инстанция. Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното пригане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Жалбоподателят се позовава на решения на тричленни състави на ВКС на РБ и решения на Смолянския районен съд, копия от които са представени с приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
От ответниците Р управление на горите гр. С., Д. л. с. С. , ОС “З” гр. С. и Общината гр. С. не са постъпили отговори по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на IV-то г. о., намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна. Въпросът за обжалваемия интерес не е поставян и не е решен, но с оглед предмета на делото той не е под 1 000 лева. Жалбата е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № 826 от 01.02.2008 г. по гр. д. № 579/07 г. на Смолянския районен съд, с което е отхвърлен иск по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за признаване за установено правото на наследниците на Е. А. К. , б. ж. на с. Б., починал на 13.04.1946 г., да им бъде възстановена собствеността върху нива с площ от 10.000 дка, ливада с площ от 20.000 дка, гора с площ от 50.000 дка, пасище с площ от 20.000 дка, всичките в местността “П”, нива с площ от 2.300 дка и 2/3 ид. ч. от паша в местността “Е”, в землището на с. С., община С..
За да постанови този резултат, първоинстанционният съд приел за недоказано, поради липса на достатъчно индивидуализиращи данни, правото на собственост върху спорните имоти, предмет на записка за вписване от 23.08.1923 г., да е било придобито от наследодателя на ищеца, а не от друго лице със същите имена и също от с. Баш бук. Ако пък имотите са били собственост на наследодателя на ищеца, който е починал в 1946 г., той е следвало да ги декларира в емлячните регистри от 1929-35 г., а след смъртта му – неговите наследници през 1949 г. Не се установява ищецът да е сторил това. Представено е копие от емлячен регистър от 1929-35 г. на името на Е. А. К. К. , в което са декларирани имоти в местностите “П” и “Е”, но различни по вид и площ от тези по записката. Поради това и предвид липсата на доказателства за идентичност с наследодателя на ищеца, не е придадено доказателствено значение на това деклариране. Оттук съдът заключил, че липсват категорични доказателства наследодателят на ищеца да е бил собственик към момента на одържавяването.
Въззивният съд оставил в сила това решение. Записал, че освен мотивите на районния съд следва да се отбележат още доводи за неоснователност на иска, които изложил подробно. Те се свеждат до това, че след като наследодателят е починал в 1946 г., а одържавяването е извършено по-късно, то лицата, от които собствеността е отнета, са неговите наследници и на тях принадлежи правото на възстановяване на собствеността.становено е, че между наследниците на К. била извършена делба, защото имотите са декларирани от тях в емлячния регистър, но с площи, по-малки от претендираните. При това положение ако искът бъде уважен, ще се достигне до повторно възстановяване на собствеността – на лицата, които са носители на това право, и на лицето, починало преди одържавяването на имотите.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗВСГЗГФ правото на собственост върху горите и земите от горския фонд се възстановява на български физически и юридически лица, от които те са били отнети, или на техните наследници и правоприемници. В представените от касатора решения на Смолянския районен съд е прието, че в случаите, когато собственикът е починал преди отнемането /одържавяването/ на имотите, правото на възстановяване принадлежи на неговите наследници по закон. Това разбиране по приложението на правната норма, определяща субектите на реституция по ЗВСГЗГФ, е залегнало и в обжалваното въззивно решение. Затова не може да се приеме, че този съществен материалноправен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основателно се поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че процесуалният въпрос за характера на производството пред въззивната инстанция е съществен за изхода на конкретния правен спор. Той обаче не е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, намерила израз в ТР № 1 от 04.01.2001 г., т. 19 – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито е разрешаван противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доказано според касатора с представените от него две решения на тричленни състави на Върховния касационен съд. Действително, част от мотивите за неоснователност на иска въззивният съд не е обосновал като свои собствени, а е възприел тези на първоинстанционното решение. Към тях обаче е добавил и собствени изводи, формирани след самостоятелна преценка на тези доказателства, които не са били взети предвид от районния съд. Затова въззивното решение има за предмет разрешаване на заявения от ищеца материалноправен спор, мотивите му отразяват решаващата правораздавателна дейност на въззивната инстанция като инстанция по същество, а непрекият резултат от тази дейност – съвпадане на крайния му извод за неоснователност на иска с този на първоинстанционния съд, е намерил израз в диспотизива на обжалвания съдебен акт.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице, ако произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми; когато съдът за първи път се произнася по даден правен спор или когато изоставя едно тълкуване на закона, за да възприеме друго. Решаващият мотив на въззивния съд за да отхвърли иска за признаване правото на възстановяване по ЗВСГЗГФ в разглеждания случай не се обхваща от хипотезите на това поддържано от касатора основание.
В обобщение, липсват предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд на РБ, състав на IV-то г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 356 от 10.06.2008 г. по в. гр. д. № 239/08 г. на Смолянския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: