О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1301
София, 18.11.2015г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети ноември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
Като изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 5020/2015г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 14.07.2015г.по гр.д.№292/2015г. ОС Хасково, с което е уважен иск с правно основание чл.240 ЗЗД.
Жалбоподателят Г. В. Т., чрез особения си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС.
Отвентикът [фирма], в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационон обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
С Решение № 70/21.04.2015 г., по гр. д. № 5100/2014 г., Върховен касационен съд е отменил постановено от ОС Хасково решение, като е приел, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение оставяйки без уважение искането на особения представител на въззивницата за приемане като доказателство по делото на обяснение от И. И. от 24.01.2012г. до НАП – Хасково, е върнал делото за ново разглеждане.
При новото разглеждане на делото, с обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил Г. В. да заплати на [фирма] сума в размер на 9600 лева, представляваща неизплатени вноски по сключения между тях договор за заем от 10.05.2008 г. ведно със законната лихва върху нея считано от датата на завеждане на исковата молба – 30.04.2013 г. до окончателното й изплащане, сума в размер на 371.59 лева, представлява обезщетение за забава върху неизплатените вноски по сключения между тях договор за заем от 10.05.2008 г. за периода от 30.04.2010 г. до 30.04.2013 г. и сума в размер на 1868 лева.
За да уважи предявените искове с правно основание чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е приел, че в случая ищцовото дружество е доказало при условията на пълно, пряко и главно доказване, че между страните е бил сключен договор за заем, обективиран в представения по делото договор за учредяване на договорна ипотека с н.а. № 183, т. ІІ, рег. № 5270, д. № 347/2008 г. от 10.05.2008 г., съгласно който жалбоподателката е получила в заем от ищцовото дружество сумата от 9 600 лв. в брой, със задължение да я върне на пет равни вноски от по 600 лв.
Съдът е счел, че посочените изводи не се опровергават от представеното и прието по делото/ в изпълнение указанията на ВКС/ обяснение от И. И. до НАП – Хасково от 24.01.2012 г. Съдът е изложил съображения за това, че това лице, което не се установява да е било представител на дружество, нито в качеството на управител или прокурист на последното, нито в качеството на упълномощено лице, заявява , че му е станало известно, че средствата са дадени от П. П. лично, нищо че при сключване на договора се е представил за пълномощник на дружеството, като само „формално се е прикривал зад дружеството” и е сключвал „фиктивни ипотеки” от името на последното. Прието е, че самото съдържание на този документ не е от естество само по себе си да аргументира твърдяното от особения представител на жалбоподателката неполучаване на сума в заем от нея и липса на задължение за връщането й.
Съдът е приел за неоснователни и твърденията на представителя на жалбоподателката за нищожност на договора за заем на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради нарушаване на чл. 3а, ал. 1 ЗКИ. Посочено е, че дружеството е самостоятелен правен субект, поради което същото е могло да бъде страна по договор за заем при липсата на изрична забрана в този смисъл в уредбата на института на договора за заем в рамките на разпоредбите на чл. 240 – чл. 242 ЗЗД, тъй като не е установено то да е действувало като кредитна институция.
Прието е, че при анализ на съдържанието на посочения нотариален акт се установява възникването между страните на заемно правоотношение, в рамките на което дружеството е предоставило на въззивницата в заем сума в размер на 9600 лева, която последната се е задължила да върне на пет месечни вноски по 600 лева за периода от 10.06.2008 г. до 10.10.2008 г. и една вноска в размер на 6000 лева, дължима на 10.11.2008 г. Установено е, че уговорените между страните падежи са настъпили, поради което и задължението за връщане на сумата от общо 9600 лева е изискуемо и жалбоподателката дължи изпълнението му.
С оглед установената дължимост на главното задължение считано от падежа на вноските, така както е уговорен между страните, жалбоподателката дължи заплащане и на обезщетение за забава на основание чл. 86 ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез особения си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора, а именно за задължанието на съдът да обсъди всички факти и обстоятелства от значение за спора. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Представя решение от 26.05.2013г. по гр.д.№918/2012г., І т.о. на ВКС, решение от 11.02.2013г. по гр.д.№1090/2011г., ІІ т.о. на ВКС и решение от 21.03.2011г. по гр.д.№952/2010г. , ІV г.о. на ВКС, в които е прието, че съдът е длъжан да обсъди всички доказателства и доводите на страните, които са отзначение на правилното разрешаване на спора.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПКза допскане на касационно обжалване по поставения от жалбоподателката въпрос, тъй като даденото от въззивния съд решение е именно в съответствие с практиката на ВКС, намерила израз и в представените от жалбоподателя решения. Въззивният съд е уважил исковете по чл.240 и чл.86 ЗЗД именно като е анализирал всички доказателства по делото/ включително новосъбраните такива с оглед указанията на ВКС/ и е обсъдил всички възражения и доводи на жалбоподателката.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателката следва да заплати на дружеството направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 500 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 14.07.2015г.по гр.д.№292/2015г. ОС Хасково.
ОСЪЖДА Г. В. Т., [ЕГН] да заплати на [фирма] сумата 500 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: