О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1302
София, 18.11.2015г.
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно десети ноември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №5132/2015г.по описа на Върховния касационен съд
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба от срещу решение от 20.05.2015г. по гр.д.№4295/2014г. АС София,с което е уважен частично иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Жалбоподателят – А. Д. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта с която е отхвърлин иска му до пълния размер е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са разрешавани противоречиво от съдилищата.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично решение № 5868/01.08.2014 г., по гр.д. № 10297/2013 г. от Софийски градски съд е осъдил Прокуратурата на Р България да заплати на А. Д. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди от 500 и е отхвърлил исска за разликата до пълния му предявен размер.
Съдът е приел , че от събраните по делото писмени доказателства е установено, че с постановление от 14.01.2010 г. на прокурор в Районна прокуратура Плевен е било образувано досъдебно наказателно производство срещу ищеца, на 23.09.2010 г. е бил привлечен в процесуалното качество на обвиняем за извършено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК – кражба, за извършването на която е използвано техническо средство, в съучастие и при условията на опасен рецидив. Установано е , че не е била взета мярка за неотклонение, а след девет съдебни заседания, от които за две ищецът е станал причина да не се даде ход на делото е постановена присъда от 08.05.2012 г. по н.о.х.д. № 4113/2010 г. от Районен съд Плевен, с която е бил оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, а с решение от 07.11.2012 г. по в.н.о.х.д № № 661/2012 г. на Окръжен съд Плевен е потвърдена посочената присъда. Установено е също така, че едновременно с посоченото наказателно производство срещу ищеца са водени още три наказателни производства за престъпления от общ характер, а приложеното свидетелство за съдимост на ищеца установява наличието на шест влезли в сила присъди за извършени умишлени престъпления от общ характер, едно от които е опит за убийство, за които ефективно е търпяно наказание „лишаване от свобода“.
С оглед на така установените факти въззивният съд е счел предявения главен иск за частично основателен. Изложил е съображения за това , че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата отговоря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършено престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Съдът е взел предвид факта, че ищецът е бил привлечен като обвиняем в извършването на едно престъпление и не му е била взета мярка за неотклонение, наказателното производство за него реално е продължило от 23.09.2010г., когато е бил привлечен в процесуалното качество на обвиняем до 07.11.2012г. Съдът, като е взел предвид конкретните данни по делото, а те са: възрастта, личността на дееца и неговото обществено положение, както и че наказателното производство е приключило в кратък срок, като ищецът, в процесуалното качество на подсъдим два пъти е причинил отлагане на делото; едновременно с наказателното производство, по което е било постановена оправдателната присъда са водени други три наказателни производства, както и че негативното въздействие на наказателното производство върху ищеца в случая е незначително, е приел, че справедливото по размер обезщетение за действително претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 500 /петстотин/ лева, до който размер предявеният иск е основателен. Прието е, че от деня на влизане в сила на оправдателната присъда възниква правото на обезщетение и същото става изискуемо, поради което прокуратурата, считано от 07.11.2012 г. дължи законната лихва върху присъденото обезщетение до окончателното му заплащане.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят , чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: в кои случай следва да се приме, че е налице причинна връзка между воденото нак-преследване и влошеното здравословно състояние, от значение ли е при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по-голямата продължителност на наказателния процес, когото държавен орган е станал причина за неявяване на лицето в съдебно заседание-неконвоирането му, както и за критериите при определяне на справедливо обезщетение и тежестта на всеки един от тях. Поддържа,че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Представя решение от 02.12.2013г. по гр.д.№1030/2012г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че целта на обезщетението е да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновенсие на пострадалото от незаконно накадзателно преследване лице, решение от 20.11.2013г. по гр.д.№1269/2012г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че не е в тежест на страната да докаже всяко свое неготивно изживяване , произтичащо от незаконно наказателно преследване, решение от 11.08.2010г. по гр.д.№369/2010г., ІІІ г.о за точното приложение на чл.52 ЗЗД и решение на въззивен съд в което е присъден по-голям размер обезщетение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира ,че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси. Въззивният съд е дал разрешение на същите в съответствие с практиката на ВКС, изразена включително и в представените от жалбоподателя решения. В практиката се приема, че размерът на търсеното от увреденото лице справедливо обезщетение се обуславя от претърпени от него болки и страдания, от степента на уронения престиж и добро име в обществото и от настъпилите негативни последици, продължителността на негативното засягане на правата на личността, включващо и неналагането на мярка за неотклонение и водените паралелно други наказателни производства. В този случай е изцяло приложима постановката на т.11 от ТР № 3/2005 г. – вземат се предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е производството е прекратено, тежестта на извършените дейния, за които деецът е осъден, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. За отговорността в обема по чл. 2 ЗОДОВ са от значение незаконните актове , те дават и основание на иска , който е предявен.
Практиката по поставените от жалбоподателя въпроси е уеднаквена поради което не е налице и соченото от него основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 20.05.2015г. по гр.д.№4295/2014г. АС София, с което е уважен частично иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: