1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1302
гр.София, 20.11.2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 5391 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№3051/08.07.2013г. на М. А. Р., чрез адв. М. М., срещу въззивно решение №70/05.06.2013г., постановено по възз.гр.д.№96/2013г. на Окръжен съд – Разград, с което е потвърдено Решение № 390/ 11.01. 2013г. и допълващото го Решение № 465/08.02.2013г. по гр.д.№1525/2012г. на Районен съд – Разград, като жалбоподателката е осъдена на осн.чл.92 ЗЗД да заплати на [община] неустойка в размер на сумата 7 044 лева за периода 14.09.2009г. – 13.09.2010г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба и разноските по делото.
В жалбата се поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушeние на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е преповторено съдържанието на касационната жалба, като са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които се твърди, че обуславят основания за касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Материалноправните въпроси се свеждат до законовите предпоставки за приложение на нормата на чл.92 ЗЗД, а именно: „Какъв е фактическият състав на договорната неустойка“; може ли неустоечната клауза да се извлича по тълкувателен път; кога уговорената неустойка накърнява добрите нрави; следва ли в договора „да се дефинира изрично конкретното задължение, неизпълнението на което се обвързва с клауза за неустойка“; допустимо ли е да се реализира отговорност за заплащане на неустойка, ако другата страна не е претърпяла вреди. Изведените процесуалноправни въпроси са: следва ли съдът да изложи конкретни мотиви в решението си защо приема или отхвърля определено възражение на страната; допустимо ли е по реда на чл.247 ГПК „да се поправят мотиви на съдебното решение“; допустимо ли е присъждане на лихва върху неустойка за забавено изпълнение; допустимо ли е при заявен за разглеждане частичен иск, съдът да приеме, че е предявен такъв за цялото вземане. Към изложението са приложени копия от актове на състави на ВКС, като се твърди, че въззивното решение е произнесено в противоречие с тях и с ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС.
В срока по чл.287 ГПК ответната страна [община] е представила писмен отговор, в който поддържа становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на ОС – Разград.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от активно легитимирана страна, срещу решение, подлежащо на касационен контрол /чл. 280 ал. 2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на 26.02.2007г. /след проведена тръжна процедура/ между страните е сключен валиден договор, по силата на който ищецът е учредил на ответницата безсрочно право на строеж на жилищна сграда в имот – частна общинска собственост. М. Р. заплатила стойността на учреденото й право на строеж, като поела в чл.5,чл.6 и чл.8 от договора задължения, свързани със срочното изграждане на обекта. Съгласно постигнатите договорености в чл.8 от съглашението – Р. да изгради обекта в 2-годишен срок, считано „от датата на разрешението за строеж до датата на назначаване на приемателна комисия“, и в чл.9 – при неспазване на посочения срок, страната да заплати на общината „обезщетение за всеки просрочен месец в размер на 1% от достигната тръжна цена“, въззивният съд е присъдил търсената от ищеца неустойка за забавено изпълнение. Прието е, че срокът за изпълнение на задължението по чл.8 от договора обхваща времето от 10.08.2007г. до 10.08.2009г., а обектът е изграден и въведен в експлоатация на 05.12.2011г. Констатирайки, че ответницата е осъществила със забава във времето задължението си по чл.8, съдът е направил извод, че е възникнало правото на кредитора да получи договорената неустойка и е уважил претенцията за сумата 7 044 лева за посочения в исковата молба период – 14.09.2009г. – 13.09.2010г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на делото. Възраженията на жалбоподателката за недължимост на неустойката, поради липса на забавено изпълнение, отсъствие на претърпени от общината вреди, за прекомерност, респ. нищожност на неустойката и за погасяване вземането на кредитора по чл.9 от договора, поради изтекла давност, са счетени за неоснователни и недоказани. При обосноваване на горните правни изводи въззивният съд е подложил на тълкуване волята на съконтрахентите, обективирана в разглеждания договор и конкретно в клаузите по чл.8 и чл.9, като съобразявайки същите и законовото правило на чл.92 ЗЗД е счел, че е налице длъжникова забава, поради което изправната страна е могла успешно да упражни правото си на вземане за неустойка.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване на решението по поставените от касатора въпроси.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 година на ОСГТК на ВКС, за да е налице основната предпоставка за достъп до касационен контрол е необходимо разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на конкретното дело, да е обусловил правните изводи по предмета на спора. Този въпрос следва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставените в изложението на касатора материалноправни въпроси не отговарят на визираното по-горе изискване, тъй като те са насочени не към правните изводи на съда, а към исканото конкретно тълкуване на отделни клаузи от разглеждания договор. Значимостта на правния въпрос се определя от правните изводи на съда, а не от конкретния фактически състав, въз основа на който са направени. Чрез така формулираните правни въпроси касаторът на практика цели ВКС да установи различна от приетата от въззивния съд фактическа обстановка, при това съобразно твърденията му, че уговорката по чл.8 от договора за изграждане на обекта, не включва в себе си и условието „въвеждане в експлоатация“, а клаузата по чл.9 не визира договорно задължение за заплащане на неустойка за забава. Трайно установена е съдебната практика, че неустойката обезпечава точното изпълнение на задължението на длъжника и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно кредиторът да доказва техния размер; че неустойката може да се договаря както на база конкретно посочена /определена/ в договора сума, така и в проценти /т.е. да е определяема/. Константна е практиката, че неустойка се дължи, само ако са налице условията и онази форма на неизпълнение, за която е била уговорена /в т.см. Решение № 118/ 03.06.2011 г. по т.д. № 474/2009 г. на ВКС, ІІ т.о./, както и че нищожна, поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции /т. 2 от ТР №1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС/. В. решение не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, касаеща приложението на нормата на чл.92 ЗЗД. Формираните фактически и правни изводи на съда са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби. При това, съдът е разгледал аргументите на страните, предвид решаващите мотиви, и е изложил правните си съображения по повод прилагането на неустоечната клауза по чл.9 от договора. Посочени са законовите предпоставки за ангажиране отговорността на длъжника за заплащане на неустойка за забава, установено е конкретното неизпълнено договорно задължение, съобразено е разрешението по т.2 от ТР №1/2010г. на ОСТК относно възражението за нищожност на неустойката.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси също не обосновават основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Както се посочи, по всички възражения и доводи на страните съдът е изложил мотиви, поради което не е налице противоречие с т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС. В производството по чл.247 ал.1 ГПК съдът е отстранил пропуска да отрази и в диспозитива на решението, иначе пълно формираната в мотивите воля, за присъждане на законната лихва върху вземането на ищеца от датата на постъпване на исковата молба в съда. По въпроса за допустимостта да се присъжда законна лихва върху вземането за неустойка, не е налице противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика. Представеното решение №225/22.11.2011г. по т.д.№1107/2010г. II т.о. съдържа произнасяне относно недопустимостта да се присъжда обезщетение за забава върху неустойка за забавено парично задължение, какъвто не е настоящият случай. Присъдената по делото неустойка не е за забавено плащане, а за друго неточно изпълнение на договора, което няма характер на лихвоносно изчислимо задължение. Въпросите – допустимо ли е да се реализира отговорност за заплащане на неустойка, ако кредиторът не е претърпял вреди; и може ли, въпреки заявеното от ищеца, съдът да счете, че предявеният иск не е частичен – са фактически, а не правни въпроси.
Не е налице и посоченото в изложението основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, защото исканото конкретно тълкуване на договора не може да бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. При това поддържането му не е мотивирано с предпоставките, съдържащи се в т. 4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК, а именно – произнасянето по поставения въпрос да допринесе за промяна в съдебната практика, за извършване на корективно тълкуване на непълна, неясна или противоречива правна норма, за създаване на съдебна практика в унисон с евентуално променено законодателство.
Предвид съдържанието на изложението на основанията за касационно обжалване по приложно поле, посочените елементи на т. 3, чл. 280 ал. 1 ГПК не са налице, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и в тази хипотеза.
Водим от изложеното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №70/ 05.06.2013г. постановено по възз.гр.д.№96/2013г. на Окръжен съд – Разград.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.