1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1305
гр.София, 24.11.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 4603/ 2014г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 27.02.2014г. по гр.д.№3086/2013г., с което АС София е уважил частично иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
Жалбоподателят С. О., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение в частта, с която е уважен иск с правно основание чл.49 ЗЗД съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са разрешавани противоречиво от съдилищата.
Жалбоподателят- В. Д. Д., писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението в частта му, с която е отхвърел предявения иск по чл.49 ЗЗД е даден отговор на правни въпроси
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд с обжалваното решение , като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил С. да заплати на В. Д. сумата 7000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, а на основание чл. 86 ЗЗД е осъдена да заплати законната лихва върху главница за периода от 20.08.2009г. до осъществяване на плащането.
Съдът е приел за установено, че на 20.08.2009 г. ищцата в ранните сутрешни часове в [населено място] е била нападната от глутница бездомни кучета, които и нанесни множество наранявания от ухапвания.
От заключението на вещото лице е установено, че при подобни наранявания оздравителният процес е забавен, тъй като увредените тъкани не биват веднага зашивани, а се оставят с цел да се самоизчистят. Последното е свързано с характерно протичащо инфектиране и отделяне на секреция, едва след прекратяването на която, е възможно зашиване на раната и започване на същинския възстановителен процес.
При определяне размера на обезщетението въззивният съд е приел, че е установено изпитването на интензивна болка от ищцата в продължение на един месец и последици от неотработена психична травма – страхово състояние. Съдът е взел предвид и обстоятелствата, че ищцата не е била хоспитализирана при посещението й в „Пирогов” и се е върнала с телевизионен екип на мястото на инцидента за заснемане на репортаж, което сочи за относително стабилно състояние на пострадалата в деня на увреждането. Съдът е приел, че остатъчни последици, заявени с исковата молба (нарушено кръвоснабдяване на крайниците и парализа на два пръста на левия крак), не са доказани по делото. При ката установените обстоятелства съдът е приел, че сумата от 7 000 лв. е справедлив еквивалент на страданията на ищцата.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката В. Д., чрез процесуалния си представителподдържа, че с решението е даден отговорна правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да направи преценка на всички доказателства по делото и за критериите, които следва да се вземат предвид при определяне справедливо обезщетяване. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на ПВС4/1968г.и решение от 06.12.2012г. по гр.д.№1548/2011г., , относими IV г.о. на ВКС, относими към приложението на чл.52 ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят С. , чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за същността на понятиенто противоправно бездействие с оглед разпоредбите на Закона за защита на живитните и как и коя от страните следва да докаже механизма на инцидента. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Позовава се на ПВС№7/1958г. на ВС, ПВС 9/1966г. и решения на състави на различни съдилища относими към приложението на чл.52 ЗЗД и по отговорността на общината за непозволено увреждане от безстопанствени кучета.
Върховният касационен съд, състав на IV г.о. на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените и в двете жалби въпроси. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в Постановление на Пленума на Върховен съд № 4/1968 г. Правилно решаващият състав е очертал обема на релевантните за определянето на обезщетението обстоятелства и точно е приложил въведеният с чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост. На поставения материалноправен въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г.о; решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV г.о.; решение от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № от 6.04.2011 г. по гр.д. № 951/2010 г. на ІІІ г.о. Прието е, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.
В съответствие с практиката на ВКС е даден отговор и на въпросите за същността на понятиенто противоправно бездействие с оглед разпоредбите на Закона за защита на живитните и как и коя от страните следва да докаже механизма на инцидента. Същата е намерила израз и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 27.07.2010г. по гр.д.№424/2009г., ІV г.о. ВКС, като е прието, че законът определя изискуемия резултат, който общината следва да постигне и ако не го е постигнала чрез създадената от нея организация, е налице бездействие, което е противоправно и при настъпване на вреди, тя носи отговорност. Въззивният съд е взел предвид и практиката, изяснена в редица постановления на Пленумът на Върховния съд №9/1966г., № 7/1958 г., 719/59 г., 4/1961 г. и 17/1963 г., в които са изясни редица въпроси във връзка с отговорността за непозволено увреждане, включително и по някои въпроси във връзка с отговорността по чл.49 ЗЗД. Приема, се че вина се търси не у този, който е възложил работа, а у този, който я изпълнява и ако последният виновно е причинил вреди на трето лице, гражданската отговорност на възложитнеля на работата е налице, дори и да няма вина, тъй като отговорността па чл. 49 ЗЗД е заа чужди виновни действия. Посочва се, че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането. Счита се, че отговорният по чл.49 ЗЗД може успешно да се защищава, ако установи, че ищецът не е претърпял вреди или че тези вреди не са причинени от лицето, на което ответникът е възложил някаква работа, или че вредите не са причинени виновно от натовареното лице, или най-сетне, че не са извършени по повод или при изпълнение на работата.
Жалбоподателят-С. , не посочва противоречива практика на съдилища по приложение на чл.49 ЗЗД, която да касае идентични случаи, които да изискват с допускане на касационното обжалване да се извърши еднакво тълкуване на правната норма, нито сочи да е налице противоречие с практика на ВКС по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС, които да съставляват основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 1 и 2 ГПК. Преценката на доказателствата въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение за това доказани ли са или не вреди от непозволено увреждане може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ГПК. Тя е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато.
С оглед изхода на спора разноски по делото не се дължат разноски и на двете страни.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 27.02.2014г. по гр.д.№3086/2013г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: