Р Е Ш Е Н И Е
№ 131
София, 13.11. 2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, търговска колегия в съдебно заседание на 25.09.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря Л.Златкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 661 /2008 година
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. ”Н”, гр. А. против въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 555 от 08.04.2008 год., постановено по гр.д. № 197/2008 год., с което при условията на чл.208, ал.1 ГП. / отм./ е отхвърлен предявения от касатора срещу О. А. иск, основан на чл.55, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 4016.10 лв., платена при начална липса на основание и е оставено в сила решение № 146 от 14.12.2007 год. на Асеновградския район съд по гр. д. № 623/2007 год. в останалата му отхвърлителна част.
Върховният касационен съд, в настоящия съдебен състав на второ търговско отделение е допуснал касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение на ПОС въз основа на критерия за селекция по чл.280, ал.1,т.3 ГП. , като е приел, че разрешеният от въззивната инстанция материалноправен въпрос, отнасящ се до момента и начина на прекратяване на наемния договор при изрично постигнато в клаузите на същия общо съгласие на съконтрахентите за преустановяване на облигационната връзка помежду им, когато са налице конкретно уговорени условия е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила- основание за касация по чл.281,т.3 ГПК.
Касаторът поддържа, че доколкото въведеното от законодателя ограничение в приложното поле на автономията на волята и свободата на договаряне, основни конституционни свободи по чл.19, ал.1 и ал.2 от Конституцията на РБългария, е единствено от императивните правни норми и създадения обществен ред, какъвто не е разглежданият случай, то отсъства основание да се отрече правото на съконтрахентите да уговорят предварително условия за прекратяване на облигационната връзка помежду им, щом същите свободна са изразили волята си в тази насока.
Ответната по касационната жалба страна не е взела становище по основателността на съдържащите се в същата оплаквания в производството пред настоящата инстанция.
ВКС, състав на второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГП. , намира:
Касационната жалба е неоснователна.
Въззивното решение на Пловдивския окръжен съд като краен резултат е правилно, макар и по съображения, различни от изложените в съобразителната му част, поради което следва да остане в сила.
За да отхвърли предявения от касатора иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на дадената на ответника сума от 5117.09 лв. при първоначална липса на основание въззивният съд е счел, че независимо от уговорените в сключения между страните на 01.04.1996 год. договор за наем на общински празен терен и анекс към него от 28.12.200 год. начини и условия за прекратяване на същия, в хипотезата „неплащане на две последователни наемни вноски”, при която по арг. от чл.88, ал.1 ЗЗД развалянето на облигационната връзка може да бъде възприета и за преустановяване на същата, изцяло във волята на наемодателя е да избира между договорените и законови възможности да упражни онези действия, следващи от неизправността на наемателя, вкл. правата си да развали облигационната връзка между страните по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД.
Според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обстоятелството, че разваляйки чрез едностранно волеизявление съществуващото наемно правоотношение ответникът, в качеството си на наемодател е отрекъл договореното между страните в чл.8/4/ от наемния договор автоматично преустановяването на същия, то за периода, предхождащ получаването му от наемателя, последният дължи заплащане на уговорения наем, поради което заплатената по сметка на О. сума, чието връщане се претендира се явява дължима, а това изключва основателността на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД и наличието на твърдяната начална липса на основание за нейната престация.
Допълнително въззивният съд е изложил съображения, че дори хипотетично да бъде възприета тезата на ищеца за настъпило автоматично прекратяване на наемното правоотношение, то по арг. от чл.236, ал.2 ЗЗД заплатената по сметка на ответната О. с. не се явява неоснователно получена от ЮЛ, тъй като наемателят П. ”Н”, гр. А. не е изпълнил задължението си по чл.233, ал.1,пр.І ЗЗД и за продължилото от него ползване на наетия терен, въпреки изричното противопоставяне на наемодателя се дължи съответно обезщетение, съвпадащо по размер с договорения наем.
Крайният правен извод на въззивния съд, че в случая елементите от първия фактически състав на чл.55, ал.1ЗЗД отсъстват е правилен.
По делото е безспорно установено наличието на валидно възникнало между страните срочно наемно правоотношение, породено от сключен помежду им на 01.04.96 год. договор за наем на общински терен от 101.50 км.м., находящ в гр. А., кв.”Д”, изменен с допълнително споразумение от 28. 12. 2000 год..
Не е съществувал спор в процеса и относно изрично постигнатото между съконтрахентите съгласие по отношение основанията и начините за прекратяване действието на сключения наемен договор, материализирано в чл.8 от раздел ІV- ти на същия.
Съпоставени обаче, тези основания налагат разбирането, че с приетите в чл.8/4/ условия за преустановяване действието на сключения договор за наем всъщност е налице съгласие на договарящите за отклонението им от диспозитивното правило на чл.87, ал.1 ЗЗД, водещо до изключване необходимостта от кредиторово предупреждение в хипотезата на неплатени от наемателя две последователни месечни вноски и автоматично преустановяване на договорната им обвързаност с произтичащите от това правни последици.
Следователно макар и изразеното от въззивната инстанция разбиране, че при договорите за периодично изпълнение, какъвто е и видът на процесния, развалянето не поражда обратно действие и поради това по своите правни последици за бъдещите задължения на съконтрахентите то е идентично с произтичащите такива от прекратяването на сключения договор, да е основано на закона- чл.88, ал.1,пр.1 ЗЗД, в нарушение на законовото правило на чл.20а ЗЗД в случая е отречено правното значение на неплатените от ищеца повече от две последователни месечни наемни вноски в периода месец януари 2006 год.- м.август 2006 год. за съществуване на облигационната връзка между страните.
Обстоятелството, че в тежест на ищцовото ЮЛ, като неизправна страна по сключения наемен договор, по силата на закона са възложени неблагоприятните правни последици на неизпълнението, само за себе си не е основание да се признае обусловено от него право на изправния съконтрахент- наемодател едностранно да измени условията на този договор, без дадено в тази насока изрично съгласие от първия и като е приел противното ПОС неправилно е приложил закона, което нарушение, обаче не се е отразило на крайния резултат по делото.
Следователно доколкото с неплащане на договорения наем за месеците януари и февруари на 2006 год., е осъществено договореното в чл.8/4/ основание, то от тази дата е настъпило и автоматичното преустановяване на облигационната връзка между страните, като общият размер на дължимите от наемателя месечни наемни вноски за процесния период от време, съобразно данните от неоспореното заключение на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно – счетоводна експертиза възлиза на сумата 378.76 лв. и доводите на касатора в тази насока са основателни.
Неоснователна обаче, е поддържаната в касационната жалба теза, че заплатеното от наемателя над горепосочената сума подлежи на връщане по правилото на чл.55, ал.1 ЗЗД.
Независимо от преустановяване на наемното правоотношение, законодателят е поставил в тежест на наемателя произтичащо от прекратения наемен договор задължение за връщане на наетата от него вещ – чл. 233, ал.1,пр.1 ЗЗД, като е обвързал неизпълнението му с изрично разпоредените в чл.236, ал.2 ЗЗД правни последици, една от които е заплащане на съответно обезщетение. Последното за имоти общинска собственост е съизмеримо с нормативно определената наемна цена.
Следователно при безспорно установеното в хода на делото отсъствие на предприето от ищеца – наемател връщане на наетия общински терен на наемодателя О. А., в съответствие със законовото правило на чл.236, ал.2 ЗЗД и приетото заключение на допуснатата и изслушана съдебно счетоводна експертиза относно размера на дължимото обезщетение въззивният съд е отрекъл в случая да са били осъществени елементите от фактическия състав на чл.55, ал.1ЗЗД, който изисква при извършване на имуществената престация да отсъства всякакво правно значимо основание за даването и от едно лице, съответно получаването и от друго, какъвто по изложените по- горе съображения не е разглежданият случай.
Що се касае до наведените от касатора доводи за липсата на осъществено от негова страна държане на наетата вещ, след прекратяване на наемния договор, то същите са отново неоснователни.
Освен, че разпореденото от чл.233, ал.1 ЗЗД връщане на наетата вещ не е просто изоставяне на наетото имущество, а двустранен акт, който предприет по инициатива на наемателя подлежи на главно и пълно доказване в процеса с допустимите от ГП. доказателствени средства, каквото в случая не е проведено, то самото признание на ищеца, заявено както в хода на производството по делото, така и извънсъдебно в писмо до ответната О. вх. № 14-А-116/29.05.2009 год., че монтираната върху отдадения под наем общински терен движима вещ – павилион не е премахната и към момента на разглеждане на настоящия спор, обосновава правен извод, че в случая предпоставките на чл.236, ал.2 ЗЗД, за които собствеността върху последната е правно ирелевантна, са налице и както е съобразил горното, възприемайки заплатените от ищеца суми за дължимо на наемодателя обезщетение, ПОС е постановил правилен съдебен акт, който следва да остане в сила.
Ответникът не е претендирал деловодни разноски за настоящата инстанция, поради което не следва да му бъдат присъдени такива.
Водим от гореизложеното настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ в сила въззивно решение на Пловдивския окръжен съд № 555 от 08.04.2008 год., по гр.д. № 197/2008 год. по описа на с.с..
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: