7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 131
София, 21.03.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3589 от 2017 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№4547/25.07.2017г., подадена от М. Н. Н. от [населено място], срещу решение №97/22.06.2017г., постановено от Варненския апелативен съд-гражданско отделение по в.гр.д.№194/2017г., с което решението на първоинстанционния съд е обезсилено поради недопустимост на исковете по чл.440 ГПК и производството по делото е прекратено.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /в редакцията на ГПК, действаща към момента на подаване на касационната жалба/ по следните въпроси:
1.Дали за третото лице, което противопоставя собствени права върху имущество, срещу което е насочено принудително изпълнение за удовлетворяване на чуждо парично вземане и което трето лице оспорва правото на взискателя да се удовлетвори от това имущество, е налице правен интерес от предявяване на иск по чл.440 ГПК, макар страните в исковото производство да не спорят относно обстоятелството, че длъжникът не се легитимира като собственик на процесния недвижим имот;
2.Дали в производството по чл.440 ГПК позоваването от страна на ответника-взискател на наложена в негова полза възбрана върху недвижим имот и на произтичащите от нея последици, визирани в разпоредбите на чл.451-453 ГПК и регламентиращи относителната недействителност на извършените след вписването на възбраната разпореждания, съставлява оспорване от страна на взискателя на правата на третите лица-последващи приобретатели, които се легитимират като собственици именно от такива извършени след вписването та възбраната разпореждания;
3.Относно последиците от уважаването на иска по чл.440 ГПК и приемането за установено между страните по делото със СПН, че имотът, срещу който е насочено изпълнението, не е собственост на длъжника – дали в този случай взискателят може да продължи да се позовава на чл.452-453 ГПК и налице ли е в този случай основание за прекратяване на изпълнението върху същия имот на основание чл.433, ал.1, т.7 ГПК;
4.Дали съставлява съществено процесуално нарушение формирането на правни изводи по въпроси, обхванати от предмета на делото, без да се изложат мотиви за начина на формиране на тези изводи и допустимо ли е с такива изводи по съществото на спора съдът да се произнася по допустимостта на производството;
5.Противопоставима ли е на третото лице наложена възбрана, ненадлежно вписана в Агенция по вписванията и невписана по партидата на собственика на имота;
6.Противопоставима ли е на третото лице-купувач възбрана, за съществуването на която същото е било в невъзможност да узнае.
В писмен отговор в срока по чл.287 ГПК ответникът по касационна жалба Б. Г. Б. изразява становище, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски по приложен към отговора списък /опис/.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
М. Н. Н. е предявила по реда на чл.440 ГПК искове за установяване в отношенията й с ответниците Б. Г. Б. и В. Е. Т., че длъжникът по изп.д.№8122/2011г. на ДСИ при Варненския районен съд – [фирма] не е собственик на недвижимите имоти, спрямо които е насочено изпълнението по изпълнителното дело.
В обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес от предявяването му.
Прието е, че страните по делото не спорят, относно обстоятелството, че към настоящия момент длъжникът в изпълнителния процес В. Т. не е собственик на процесния имот, тъй като се е разпоредил с него в полза на Г. през 2013г.; не е спорен и фактът, че през 2015г. последните са се разпоредили с имота в полза на М. Н. Н. и че понастоящем М. Н. се легитимира като собственик на имота по силата на сделка, обективирана в н.а.№56/2015г.
Посочено е, че спорът между страните е относно приложението на чл.452 и чл.453 вр. чл.440 ГПК, т.е. за правото на взискателя в изпълнителното производство Б. да се удовлетвори от имота, прехвърлен от Т. след 2013г. след вписване на възбрана през 2006г., допусната като обезпечение по предявения от Б. осъдителен иск за парична сума, който впоследствие е уважен и решението по който се изпълнява чрез насочване на изпълнението върху процесния недвижим имот.
Взето е предвид обстоятелството, че възбраната е вписана на 16.06.2006г. по партидата на ответника по гр.д.№7/2006г. на Варненския районен съд ЕТ“Ел Би СИ Л.-В. Т. и по партидата на ищеца по същото дело Б., преди извършване на разпоредителните сделки, с оглед на което е прието, че разпоредбата на чл.453, т.1 ГПК изключва правния интерес от предявения по реда на чл.440 ГПК иск за установяване, че понастоящем длъжникът не е собственик на имота. Изложени са съображения, че този иск е предназначен да осуети принудителното изпълнение върху имот на трето лице като от уважаването му следва прекратяване на изпълнителното изпълнение по отношение на този имот, докато в случая страните не спорят относно собствеността, но дори и да се разгледа искът и да се приеме за установено със СПН, че имотът понастоящем не е собственост на длъжника, това не би било пречка взискателят да се позове на чл.452-453 ГПК и да иска продължаване на изпълнението върху същия имот. Прието е, че вписаната възбрана му дава правото да се удовлетвори независимо в чий патримониум се намира същият, т.е. в настоящия случай правото на взискателя да събере вземането си от продажбата на процесния имот не следва от правото на собственост на длъжника Т. върху него, а от вписаната върху имота възбрана преди придобиване на собствеността от ищцата.
С оглед така изложените от въззивния съд съображения и естеството на правния спор, следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
На първо място не може да бъде споделена тезата на касатора, че изводът на въззивния съд за липса на правен интерес от предявяването на иска противоречи на становището, изразено от ОСГТК на ВКС в т.4 от ТР №3 от 10.07.2017г. по тълк.д.№3/2015г. Действително в тълкувателното решение е прието, че правен интерес от предявяването на иск по чл.440 ГПК е налице при предприети изпълнителни действия за удовлетворяване на парично вземане върху вещ, които засягат правата на третото лице, което отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнението, както и че допълнителни изисквания досежно наличието на правен интерес не следва да бъдат въвеждани по пътя на тълкуването, доколкото разпоредбата на чл.440 ГПК не съдържа такива. При постановяване на тълкувателното решение обаче хипотеза, при която върху имота е наложена възбрана не е била взета предвид. Необходимостта от постановяване на тълкувателно решение е била обусловена и свързана единствено с противоречиво разрешавания въпрос за допустимостта на иска по чл.440 ГПК в хипотеза, при която третото лице може да се брани и по реда на чл.435, ал.4 ГПК. Освен това в настоящия случай въззивният съд не е въвел допълнително изискване за наличие на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, а е тълкувал приложното поле на чл.440 ГПК с оглед установената в чл.453 ГПК непротивопоставимост на извършените с имота разпореждания, както и с оглед предвидената в чл.433, ал.1, т.7 ГПК последица, а именно, че изпълнителното производство следва бъде прекратено при представяне на влязло в сила решение, с което е уважен иск по чл.440 ГПК.
Не е налице противоречиво разрешаване на въпроса за наличието на правен интерес и с оглед становището, изразено от тричленен състав на Четвърто ГО на ВКС в определение №178/06.04.2017г. по ч.гр.д.№651/2017г., а именно, че правният интерес от иск с правно основание чл.440 ГПК се преценява от съда въз основа на въведените твърдения, че срещу техни недвижими имоти е насочено принудително изпълнение, което искат да бъде прекратено, тъй като не принадлежат към имуществото на длъжниците. Така даденият отговор касае хипотеза, при която предявилите иска лица са твърдяли, че към момента на учредяване на ипотека върху имота той не е принадлежал на длъжника, т.е. навеждали са доводи, противопоставими на паричното притезание на взискателя към имота, както е прието в това определение. Аналогична хипотеза е разгледана и в производството по гр.д.№331/2011г. по описа на Окръжен съд-Ловеч, в което е постановено представеното с изложението решение от 15.08.2011г. – наличие на твърдения, че към момента на учредяване на договорната ипотека имотът не е принадлежал на ипотекарния длъжник. И в двата случая тълкуването е дадено в хипотеза, при която е възможно прекратяване на изпълнителното производство по отношение на имота като последица от уважаването на предявения по реда на чл.440 ГПК иск, каквато в случая не е налице.
Не е налице противоречие и по отношение на преценката за значението на позоваването от страна на взискателя на наложената възбрана върху имота – в нито един от приложените към изложението съдебни актове не се приема, че позоваването на наложената възбрана, респ. на учредената върху имота ипотека, съставлява оспорване на правото на собственост на последващия приобретател. Напротив, позоваването на наложена възбрана се възприема като позоваване на предвидената в чл.453 ГПК относителна недействителност на извършените след налагането й разпореждания.
Не е налице противоречие и при разрешаването на въпроса са правните последици от уважаването на предявения по реда на чл.440 ГПК иск. Както вече беше отбелязано, в представените с изложението съдебни актове са разгледани различни от настоящата хипотези, при които се поддържа, че към момента на учредяване на ипотеката имотът не е принадлежал на ипотекарния длъжник, т.е. наведени са доводи за недействителност на ипотеката, което сочи на различен предмет на спора. Само в хипотеза, при която бъде отречено съществуването на ипотечното право, респ. на наложената възбрана, уважаването на иска би имало за последица прекратяване на изпълнителното производство по отношение на имота, каквато теза е споделена и от въззивния съд в обжалваното решение.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на съда да изложи мотиви за начина на формиране на правните си изводи и дали липсата на такива мотиви съставлява съществено процесуално нарушение. Действително в практиката на ВКС трайно и непротиворечиво се приема, че съдът следва да посочи в мотивите на решението въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, като обсъди доказателствата, въз основа на които стига до тези изводи и констатации относно спорните факти и обстоятелства, в какъвто смисъл са и представените с изложението съдебни актове. В случая обаче въззивният съд изрично е посочил, че констатацията му за наличие на вписана на 16.06.2006г. възбрана е основана на данни, съдържащи се в представените по делото удостоверения, издадени от СВ-В.. Релевантно за спора е наличието на вписване на възбраната като обективно осъществил се факт, който дава на взискателя правото по чл.453 ГПК и този факт е приет от въззивния съд за установен въз основа на неоспорени доказателства, които са посочени. Още повече, че наличието на вписана възбрана е преценявано от съда само с оглед наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск по реда на чл.440 ГПК, тъй като спорът досежно правата на взискателя по чл.453 ГПК не се включва в предмета на делото. Поради това следва да се приеме, че настоящата хипотеза не разкрива сходство с разглежданите в представените с изложението актове на тричленни състави на ВКС.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали ненадлежно вписана в Агенция по вписванията възбрана, респ. възбрана която не е вписана по партидата на собственика на имота е противопоставима на третото лице-последващ приобретател. Както вече беше отбелязано, наличието на вписана възбрана е преценявано от въззивния съд само с цел установяване на правния интерес от предявяването на иска в хипотеза, при която спорът за правата на взискателя по чл.453 ГПК не се включват в предмета на делото. Както е посочил въззивният съд в обжалваното решение, представените по делото справки и удостоверения установяват обективно наличие на вписване на наложената в полза на кредитора Б. Б. възбрана по партидата на длъжника В. Т.. С оглед на това разрешението, дадено в приложеното към изложението решение №517/20.10.2009г. по гр.д.№3647/2008г. на ВКС, че вписването на възбраната като строго формална дейност следва да бъде извършено при стриктно съблюдаване на изискванията на закона, както и че в случай, че изискванията за вписване на възбрана съгласно Правилника за вписванията не са спазени, възбраната би била непротивопоставима на трети лица, в настоящия случай не намира приложение. Това разрешение трайно и непротиворечиво се възприема в практиката на ВКС, но е давано само при разрешаване на спорове за принадлежността на правото на собственост, когато за това право съществува спор между страните. В настоящия случай обаче спор за принадлежността на правото на собственост не съществува. Спорът касае действителността на вписването на възбраната и нейната противопоставимост на третото лице-последващ приобретател, с оглед на което следва да се приеме, че последното има правен интерес от установяване на тази недействителност, респ. непротивопоставимост, но не и от установяване на безспорното си право на собственост, както е приел и въззивният съд.
Не може да бъде споделена и тезата на касаторите за наличие на противоречиво разрешаване на този въпрос с оглед съображенията, изложени в т.6 от ТР №6 от 14.03.2014г. по тълк.д.№6/2013г. на ОСГТК на ВКС, тъй като дори в настоящия случай вписването на възбраната да касае обезпечаване на задължение на едноличния търговец, доколкото физическото лице, действайки като едноличен търговец отговаря за задълженията по правоотношения, касаещи търговската му дейност, с цялото си имущество и законодателството не провежда разграничение между личността на едноличния търговец и личността в останалите й проявления, даденото в тълкувателното решение разрешение на поставения въпрос не може да намери приложение.
Не е налице поддържаното от касаторите основание и по въпроса за противопоставимостта на възбраната с оглед възможността третите лица да узнаят за нея. Даденото в решение №517/20.10.2009г. по гр.д.№3647/2008г. на ВКС разрешение се основава на доказаност на обстоятелството, че за третото лице е било невъзможно да узнае за съществуващата възбрана, каквато в случая не е налице, вкл. с оглед изложеното по-горе.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №97/22.06.2017г. по в.гр.д.№194/2017г. по описа на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА М. Н. Н., ЕГН [ЕГН], да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Б. Г. Б., ЕГН [ЕГН] сумата 1740лв. /хиляда седемстотин и четиридесет лева/, представляваща направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: