О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 131
София, 25.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
ч.т.дело № 456/2014 година
Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение № 2440 от 31.10.2013 г. по т.д. № 272/2010 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която въззивният съд изменил на основание чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.) постановеното по делото решение № 1750 от 09.08.2013 г. и е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] адвокатско възнаграждение в размер на 3 664 лв.
В частната жалба са въведени доводи за постановяване на съдебния акт в нарушение на процесуалния закон, като са развити и съображения за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото.
Ответникът [фирма] оспорва частната жалба по съображения, подробно изложени в писменият му отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната жалба е депозирана от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
По същество частната жалба е неоснователна.
С решение № 1750 от 09.08.2013 г. по т.д.№ 272/2010 г. Софийски апелативен съд оставил в сила решение № 1192 от 18.03.2010 г. по т.д.№ 783/2003 г., с което Софийски градски съд отхвърлил предявеният от [фирма] срещу [фирма] като предпочитан ответник иск с правно основание чл.390 във вр. с чл.403 ТЗ (отм.) за сумата 99 615.82 лв., както и акцесорния иск по чл.86 ЗЗД за сумата 5 000 лв.
С обжалваното определение съдът е приел, че постановеното от него решение следва да бъде изменено на основание чл.192, ал.4 ГПК (отм.), поради пропуска му да се произнесе по своевременно направеното от [фирма] искане по чл.64, ал.2 ГПК (отм.) за присъждане на направените във въззивната инстанция разноски, удостоверени с представени по делото писмени доказателства за размера на договореното и заплатено по банков път адвокатско възнаграждение.
Определението е правилно.
Законосъобразно е разбирането на решаващия съд, че с оглед изхода от възникналия правен спор и установеното с чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.) процесуално правило, на ответната страна се дължат реално направени деловодни разноски за защита пред отделните инстанции.
Обстоятелството, че по делото е представен договор за процесуално представителство, сключен между [фирма] и адвокатско дружество „Г. и М.” с договорен общ размер на адвокатското възнаграждение за всички посочени в Приложение № 1 отделни съдебни производства, в който за висящото пред САС т.д.№ 272/2010 г. е определена сумата 3 684 лв., както и платежно нареждане от 23.10.2012 г., с което въз основа на издадена на довереника [фирма] фактура № 379/17.10.2012 г. посочената сума е заплатена като адвокатски хонорар за реално осъществената от адв. М. защита по делото обуславят извода, че тази сума има правната характеристика на разноски по смисъла на чл. 64, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК (отм.) и подлежи на включване в общите деловодни разходи на страната.
Що се касае до визираната прекомерност на същата, то този довод е неоснователен. Съпоставен размерът на процесната сума, както с действителната фактическа и правна сложност на делото, така и с минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., изключва наличие на елементите от фактическия състав на чл. 78, ал. 5 ГПК, водещ до намаляването му.
Повдигнатият в частната жалба довод, че уговореното адвокатско възнаграждение по конкретното дело е за всички инстанции до окончателното му приключване е неотносим към правилността на обжалваното определение. От данните по него е видно, че адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство не е присъждано в полза на [фирма], а освен това липсва законоустановена забрана за договарянето му за всяка отделна инстанция.
По изложените съображения като законосъобразно постановено, обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2440 от 31.10.2013 г. по т.д. № 272/2010 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: