5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 131
София, 04.03.2020година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №1292/19 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Н. С. К., С. С. К. и Д. С. К., чрез тяхната майка и законен представител – С. Д. К. против решение №2540 от 02.11.2018г. по гр.д. 36/2018г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация –Гаранционен фонд, [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите, чрез пълномощника си – адв.П. К. са поддържали, чрез възпроизвеждане на текста и посочване на нормата основание по чл.280,ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК Страната е заявила, че съдът е допуснал „ съществено нарушение на процесуалните правила”, тъй като не бил отговорил на всички оплаквания в жалбата. Така е поставила въпроса – „ Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност, въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, в случаите когато потвърждава нейното решение дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение … „ Общо е посочено противоречие по въпроса в приетото в изброени съдебни актове на ВКС. Като „съществен” материалноправен въпрос е поддържан въпросът за приложение принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, като този въпрос е доразвит с няколко подвъпроса, свързани, с критериите, по които следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди. Накрая е обобщено, че тъй като съдът не извършил тази преценка решението било постановено в противоречие с решение 88/ 12 на ВКС, ІІ т.о. Като втори въпрос е поставен въпросът – „ Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение, съдът да се съобрази с нормативно определените лимити”.В тази връзка са поставени и няколко уточняващи въпроса, все свързани с лимитите на застраховката „ гражданска отговорност” и тяхното значение за определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Сочено е общо противоречие с изброени актове на ВКС.Поставен е въпросът – „ Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта, установения лимит и огромното им занижаване представлява ли нарушение на изискването за справедливост”. Касаторите, във връзка с този въпрос са изброили практика на ВКС. Страната подробно е развила своето оплакване за неправилност на съдебният акт, като е подкрепила своите оплаквания с изброяване на съдебна практика и е поддържала, че при изброените решения, съдилищата били определили различен размер на обезщетенията. Повторен е отново общият въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД и също така общо са изброени съдебни актове, за които е твърдяно, че съдържат разрешения, от които съдът се е отклонил.Все във връзка с този въпрос, страната е заявила и че решението е очевидно неправилно като накратко е развила доводи за „несъстоятелност на фактическите изводи на съда”.Други доводи не са развити.
Касаторите не обосновават довод за допускане на решението до касационно обжалване. Първият поставен въпрос е основан на твърдения на страната, които не съответстват на мотивите на съда, който, макар и препратил към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК , което е в негова дискреция, изрично е посочил, че за пълнота на изложението, въпреки че споделя изводите на първостепенния съд, следва да изложи и основните си съображения по основателността на исковете, като е развил изрично и решаващи мотиви. Несъгласието с тези мотиви не обосновава, нито извод за наличие на общо основание при така поставения въпрос, нито установява необоснованите правно твърдения за отклоняване от константна съдебна практика. Вторият поставен въпрос, също не е релевантен, тъй като се основава на твърдения на страната, а не на решаващите мотиви на състава, респективно на неправилност на неговото процедиране. Страната е пояснила общо поставените си въпроси относно критериите за определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД, като е въвеждала различни критерии, по които самата тя не е поддържала да е ангажирала конкретни специфични доказателства, за да бъдат същите изрично съобразени от възивният съд, който е мотивирал разбирането си за размерите на обезщетенията, като е съобразил данните по делото, изискванията на задължителната съдебна практика, както и лимитите на застрахователните обезщетения изрично, в каквато връзка множеството въпроси свързани с тези лимити всъщност съставляват оплакване за несъгласие с изводите на съда относно определяне на обезщетенията а не правно обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване. Същото е относимо и към третият поставен въпрос, който освен това съдържа и хипотетични твърдения за последиците от общо въведено оплакване за неправилност на решението, в контекста на представите на страната за справедливост, по което не са развити обективни съображения за несъобразяване на съда с доказаното от касаторите.Или, така поставени и обосновани тези въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Дори и да бъде изведен релевантен правен въпрос, тъй като основното съдържание, свързано с определяне размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД е релевантно по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане, то и в тази връзка страната го е обосновала с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касатора критерии / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалите, обществено икономическите условия в страната и т.н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението като в тази връзка изцяло се е съобразил с т.11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, цитираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК сочено по въпроси 2.1 и 2.4, както и по общия въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД, то касаторите следва да сочат доводи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Основанието е въведено чрез посочване на текста и то след като е поддържано и с цитирана практика във вр. с основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, наличието, на което изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е маркирала, като накратко е развила доводи за „несъстоятелност на фактическите изводи на съда” без да изложи каквито и да било доводи по него, като е изразила общо и лаконично оплакване за неправилност, а не за очевидна неправилност. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на САС.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2540 от 02.11.2018г. по гр.д. 36/2018г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: