ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 131
София, 09.03.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на девети март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 992/ 2009 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “М” ООД – гр. Р. срещу Решение № 169 от 22.VІ.2009 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отменено в обжалваната част Решение № 86 от 23.ІІ.2009 г. по т.д. № 107/ 2007 г. на Русенски окръжен съд и е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от “М” ООД – гр. Р. срещу В. у. ”З” – гр. П. иск за 35 000 лв. – частичен иск от 47 189.79 лв. – цена на СМР по Протокол от 8. Х.2004 г., със законната лихва, с оплакване за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и за необоснованост.
В Изложение по допустимостта на касационната жалба жалбоподателят сочи, че по материалноправния въпрос: за характерните престации, определящи за договора за изработка и за задължението на поръчващия да приеме изпълнените СМР и да плати възнаграждение, съдът, като е приел, че работата трябва да е възложена с писмен акт, се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: Р. № 318/27.VІ.1994 г. по гр.д. № 177/1994 г., Р. № 968/16.VІ.1994 г. по гр.д. № 2069/1993 г., Р. №1100/4.VІІ.2003 г. по гр.д. №1876/2002 г. и Р. №1661/6. ХІІ.1999 г. по гр.д. №972/1999 г. Жалбоподателят счита, че въпросът за липсата на представителна власт и за валидността спрямо трети добросъвестни лица на действия, извършени след прекратяване на овластяването, е решен от съда в противоречие с практиката на ВКС: Р. №1279/13. Х.1994 г. по гр.д. № 1341/1993 г., Р. №956/26. ХІ.2001 г. по гр.д. №376/2001 г. и Р. №1118/21. ХІ.2008 г. по гр.д. №5/2008 г. Жалбоподателят излага, че съдът е дал разрешение на основни процесуални въпроси в противоречие с практиката на съдилищата: за доказателствената тежест за установяване факта на приемане на работата, която тежест е върху възложителя, който се счита за приел работата, ако не докаже, че се е противопоставил поради това, че не е извършена съобразно поръчаното, и съдът, като е прехвърлил тежестта на доказване върху изпълнителя, се е произнесъл в противоречие с приетото в ППлВС №7/27. ХІІ.1965 г. и в ППл ВС №6/23. ХІІ.1968 г. Жалбоподателят излага, че като не е положил необходимото активно участие за изясняване на спорните обстоятелства с оглед извършеното частично плащане по Протокола от 8. Х.2004 г., съдът се е произнесъл в противоречие с указаното за задълженията на съда в ППл. №7/1965 г., както и с указанията относно преценката на признанието на страните, съгласно Решение на ОСГК на ВС №56/ 5.V.1955 г по гр.д. № 35/ 1955 г. Иска да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба В. у. “З” – гр. П. ответник по делото, и О. Р. – трето лице – помагач на страната на ответника, не изразяват становища по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено в обжалваната част първоинстанционно решение, с което е уважен осъдителен иск, който е отхвърлен, и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното решение искът за възнаграждение за СМР е отхвърлен, по съображения, че ответникът и О. Р. са обвързани с Договор за наем № 1460/ 14.V.2004 г. за срок от три години за част от сградата, общинска собственост, в която ищецът е изпълнил СМР, описани в Протокол от 8. Х.2004 г. Съдът е посочил, че в договора за наем е уговорено, че са за сметка на наемодателя разходите за поддръжка извън тези по чл. 231 ал. 1 ЗЗД, и които не са причинени виновно от наемателя, и че ако наемателят след съгласие на наемодателя, извърши поправка (основен ремонт), наемодателят може да признае част от стойността й, след като наемателят докаже с документи разходите. Въз основа на сключения между страните по делото Договор за строителство от 1.VІ.2004 г., с предмет СМР на стойност съгласно офертата общо за 12 463.01 лв.(без ДДС), за видове работи, описани по вид и количество и цена в Количествено – стойностна сметка за 14 955 лв. с ДДС, и който договор инвеститорът се е задължил да предостави на О. Р. , съгласно р.ІV т.7 от Договора за наем № 1* съдът е направил извода, че допълнително изпълнените от ищеца СМР по Протокол от 8. Х.2004 г., на обща стойност 68 505.95 лв., не са възложени от ответника. Като е обсъдил събраните доказателства и доводите и възраженията на страните, съдът е посочил, че описаните СМР, не са приети от ответника и за тях не дължи възнаграждение, като съгласно р.V от Договора за строителство, инвеститорът си запазва правото за възлагане на допълнително възникнали в процеса на изпълнение видове работи, но работите, описани в Протокол от 8. Х.2004 г., не са възложени от ответника, касае се за допълнителни ремонтни работи, наложени с цел запазване на сградата, която е общинска собственост, част от която е наета от ответника и съгласно чл. 231 ал. 2 ЗЗД всички съществени поправки на вещта, са за сметка на наемодателя, с когото е съгласуван договорът за строителство, поради което ответникът не дължи възнаграждение. За неоснователни са приети доводите на ищеца, че работата е възложена и приета с извършеното частично плащане от ответника, и с подписването от негов представител на Протокола от 8. Х.2004 г., по съображения, че лицето В. П. е подписало протокола, след като е изтекъл срокът на договора му за инвеститорски контрол с ответника и тъй като ответникът не е търговец, чл. 301 ТЗ не се прилага.
Изложеният от жалбоподателя материалноправен въпрос за характера на договора за изработка, и за задължението на поръчващия да приеме изпълнени СМР и да плати възнаграждение, не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, посочена и от жалбоподателя. За да направи извода, че е неоснователен искът за възнаграждение, съдът е приел за недоказани твърденията на ищеца, че ответникът му е възложил допълнителните СМР, описани в Протокол от 8. Х.2004 г., като е подложил на анализ доводите на страните и събраните доказателства, и уговореното с Договора за строителство от 1.VІ.2004 г., който предвижда СМР на посочена стойност и съгласно Количествено – стойностна сметка към договора, съдържаща индивидуализация на СМР по вид, количество и цена. Като е обвързал сключеният от страните договор за строителство, с качеството на ответника, като наемател на част от помещенията в сграда, общинска собственост, и със задължението на наемодателя да поеме допълнителни ремонтни работи на сградата, в който смисъл Договорът за строителство от 1.VІ.2004 г. е бил съгласуван с общината, съдът е решил въпроса за възлагане на претендираните допълнителни СМР и за приемане на изработеното, въз основа на данните по делото, а не само съобразно характера на договора за изработка и задълженията на възложителя по чл. 264 и чл. 266 ЗЗД. Дали са възложени от ответника допълнителните СМР, за които ищецът претендира възнаграждение и дали е налице приемане на изработеното от възложителя, са конкретни по делото фактически въпроси, решаването на които е обусловено от събраните доказателства. Като не е доказал ищецът твърдението ответникът да му е възложил изпълнените СМР по Протокол от 8. Х.2004 г. и като е установено по делото, че се касае за допълнителни ремонтни работи с цел запазване на сградата – общинска собственост, неоснователно жалбоподателят поддържа, че въззивният съд, като не е разгледал иска само по правилата на договора за изработка, се е произнесъл в противоречие с трайната съдебна практика по чл. 264 и чл. 266 ЗЗД.
Изложеният от жалбоподателя материалноправен въпрос за представителна власт на лицето, подписало за ответника П от 8. Х.2004 г. и за валидността спрямо трети добросъвестни лица на действия, извършени след прекратяване на овластяването, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, посочена и от жалбоподателя. Протоколът от 8. Х.2004 г., подписан от В. П. -представител на инвеститора, след изтичане на срока на договора му за инвеститорски контрол, сключен с възложителя, има удостоверително действие за съдържащите се в него констатации, че са изпълнени описаните СМР и не съдържа съгласие за плащане на стойността им. Въз основа на установеното, че описаните в Протокола СМР, не са възложени с Договора от 1.VІ.2004 г., нито са във връзка с тях, а са допълнителни СМР, изпълнението на които се е наложило за запазване на сградата, въззивният съд, като не е уважил довода на ищеца, че с този протокол възложителят е приел работата, в който случай би дължал възнаграждение, не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС относно извършени действия без представителна власт и валидността им спрямо трети добросъвестни лица.
Неоснователно жалбоподателят поддържа, че основни процесуални въпроси, въззивният съд е решил в противоречие с практиката на съдилищата: за доказателствената тежест за установяване факта на приемане на работата, която е върху възложителя и за неполагане от съда на необходимото активно участие за изясняване на спорните обстоятелства с оглед извършеното частично плащане и при преценката на признанието на ответника. Разрешен процесуален въпрос е налице, когато въззивният съд се е произнесъл по дължимостта на своите процесуални действия и по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, както и когато вззивният съд е зачел ненадлежно извършени процесуални действия от страните или не е зачел надлежно извършени от тях процесуални действия, като не е необходимо съдът изрично да се е произнесъл в решението по някой процесуален въпрос, достатъчно е да е процедирал неправилно. За да е релевантен за делото, процесуалният въпрос трябва да има отношение към правилността на решението – да се отнася до служебните задължения на съда, правото на защита, правото на участие на страните при извършване на процесуалните действия, и конкретното разрешение на процесуалния въпрос да се е отразило на правилността на решението във вреда на жалбоподателя. Въпросът за доказателствената тежест за установяване приемането на изпълнени СМР, не е релевантен за делото, с оглед приетото от съда, че ищецът търси възнаграждение за изпълнени СМР, които не са му възложени от ответника, поради което както и да се реши въпросът за доказателствената тежест, този въпрос не влияе на изхода на делото. Извършеното частично плащане съдът е преценил във връзка с останалите доказателства и след обсъждане доводите и възраженията на страните, с което не е нарушил задължението си за обсъждане на релевантните за спора доказателства и за излагане на съображения по спорните обстоятелства, включително по извършеното от ответника частично плащане и дали същото има значение на признание на ответника.
По изложените съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение от 22.VІІ.2009 г. по гр.д. № 365/ 2009 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: