О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1317
гр.София, 25.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 5510/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Н. В. Б. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3392 от 14.05.2014 г. по гр.д.№ 14141/ 2013 г., с което е отменено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 13721/ 2013 г. и е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя против [фирма] искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № Н-68/ 23.01.2013 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „влаков кондуктор”, и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 3 170,15 лв.
Жалбоподателят моли обжалването да бъде допуснато по материалноправните въпроси подлежи ли на дисциплинарно наказание работник, който не е изпълнил трудовите си задължения поради доказана обективна и субективна невъзможност; небрежно ли е извършено нарушението, когато работникът е възпрепятстван да изпълни служебните си задължения от независещи от него факти и обстоятелства; следва ли да се търси отговорност от лица, които при наличие на задължение за това не помагат на други работници на същия работодател. Счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна оспорва жалбата като поддържа, че не са формулирани относими към правните разрешения на въззивния съд въпроси и поради това обжалването не следва да бъде допуснато.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд приел, че ищецът е работил в ответното дружество въз основа на трудов договор, изпълнявал е длъжността „влаков кондуктор”. В трудовите му функции били включени задължения да проверява редовността на пътниците във влака, да издава влаков билет при установяване на пътник без билет, а при отказ за заплащането му – да прикани пътника да слезе и да уведоми началника на влака. Трудовото правоотношение между страните е прекратено едностранно от работодателя с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” за извършено на 03.12.2012 г. нарушение, състоящо се в неизвършване на проверка на редовността на пътниците във влак № 54 в участъка гара С. – гара Благоевград и в неиздаване на билети на 37 пътници: 9 от гара П., 8 от гара Ч. и 20 от гара С.. От работника са изискани обяснения, в които той признал обстоятелството, че поради негов пропуск след гара С. не е проверил редовността на пътниците в едно от купетата на втори вагон. При така установените факти въззивният съд посочил, че се касае за виновно неизпълнение на съществени трудови задължения, което обуславя висока степен на тежест на нарушенията на трудовата дисциплина. Не са налице обстоятелства, които да са попречили на работника да изпълни задълженията си, което се признава в обясненията му. Като отхвърлил доводите, че наложеното наказание не е адекватно на тежестта на извършеното нарушение, съдът намерил дисциплинарното уволнение за законно и отхвърлил исковете за отмяната му, за възстановяване на заеманата длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа.
При тези мотиви на въззивната инстанция поставените от жалбоподателя материалноправни въпроси не обуславят въззивното решение. Без значение за крайните изводи на въззивния съд е въпросът подлежи ли на дисциплинарно наказание работник, който не е изпълнил трудовите си задължения поради доказана обективна и субективна невъзможност, защото по делото не е доказана такава невъзможност. Обратно, въззивният съд е приел за установено, че не е имало обективни пречки ищецът да осъществи трудовите си функции (което се признава в обясненията му) и че неизпълнението се дължи на негово небрежно поведение. Фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. При решаване на въпроса да се допусне ли касационно обжалване, Върховният касационен съд разглежда само правните разрешения на въззивния съд и то доколкото във връзка с тях жалбоподателят е формулирал правен въпрос, за който е налице някоя от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е посочил, че дисциплинарната отговорност на работника е ангажирана, макар той да е бил в обективна невъзможност да осъществи трудовите си функции, поради което поставеният в тази връзка материалноправен въпрос не обуславя решението му.
По аналогични съображения не обуславя решението и въпросът небрежно ли е извършено това дисциплинарно нарушение, което е осъществено при наличие на независещи от работника факти и обстоятелства, препятстващи осъществяването на трудовите му функции. В случая такива факти и обстоятелства не са приети за установени, съответно съдът не е посочил, че поведението на работника е небрежно въпреки наличието на непреодолими пречки да изпълни задълженията си.
А що се касае до въпроса следва ли да се търси отговорност от лица, които при наличие на задължение за това не помагат на други работници, той няма отношение към настоящия спор. Въззивният съд не е разрешавал този въпрос при разглеждане на делото, той не е относим към съществувалото индивидуално трудово правоотношение между ищеца и ответника. Евентуалното извършване на нарушения от трети лица е обстоятелство, което е ирелевантно за ангажирането на отговорността на ищеца за собственото му виновно поведение по конкретното правоотношение, поради което поставеният в тази връзка въпрос е без значение за въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд приема, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3392 от 14.05.2014 г. по гр.д.№ 14141/ 2013 г.
ОСЪЖДА Н. В. Б., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на [фирма], [населено място], [улица], Е.[ЕИК], 340 лв (триста и четиридесет лева) – възнаграждение за юрисконсултско представителство в касационното производство, на основание чл.78 ал.8 ГПК и чл.7 ал.1 т.1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: