О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1318
гр.София, 25.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 5705/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на „Б. ц. за п. на м. и с. п.”, [населено място], за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 311 от 23.06.2014 г. по гр.д.№ 333/ 2014 г., с което е потвърдено решение на Плевенски районен съд по гр.д.№ 4086/ 2013 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против И. Н. С. иск, квалифициран по чл.79 ЗЗД, за заплащане на сумата 13 374,06 лв – обезщетение за вреди, настъпили от лошо изпълнение на задълженията по договор № 3/ 29.04.2013 г. и касаторът е осъден да заплати 1 500 лв разноски по делото. Въззивното решение е постановено при участието на М. на р. р. като трето лице – помагач на страната на ответницата И. Н. С..
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят повдига процесуалноправните въпроси допустимо ли е въззивният съд да не се произнесе по всички оплаквания в жалбата; допустимо ли е съдебно решение, с което въззивният съд изменя предмета на спора по делото; и допустимо ли е въззивният съд да разгледа възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение, направено пред първата инстанция. Счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна И. Н. С. и третото лице – помагач М. на р. р. оспорват жалбата и заявяват, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
Въззивният съд приел за установено по делото, че ищецът „Б. ц. за п. на м. и с. п.”, [населено място], е бенефициент по проект, изпълняван по оперативна програма „Ю. Европа” на Европейския фонд за регионално развитие. Като такъв, сдружението имало право да му бъдат възстановени разходите, направени в изпълнение на проекта, но след като бъдат подложени на предвидения в договора между него и М. на р. р. контрол. Ищецът сключил с ответницата договор за извършване на първо ниво на контрол на разходите, при осъществяването на който контрольорът установил несъответствие между представените оправдателни документи и разходите за заплати и осигуровки на работещи по програмата служители на сдружението, както и изразил съмнение в целесъобразността на извършени разходи за пътуване с такси от Р. до Б. и обратно. Ответницата не приела тези разходи като подлежащи на възстановяване, а подала сигнал за нередност до М. на р. р., което се явява органът, осъществяващ второ ниво на контрол по отношение на бенефициента. След проверка, М. взело окончателно становище, според което не следва да бъдат възстановени на сдружението разходи в размер 3 883,07 евро, а останалите 2 955,09 евро, които контрольорът не е верифицирал, подлежат на възстановяване и ще бъдат изплатени. При тези констатации въззивният съдът извел неоснователност на предявения иск, отчасти поради липса на настъпила вреда (за сумата 2 955,09 евро) и отчасти поради това, че ответницата не е в неизпълнение на договорните си задължения (за сумата 3 883,07 евро). По отношение на първата сума е прието, че вземането на сдружението е признато и поради това то не е отпаднало от патримониума му, а по отношение на втората съдът посочил, че не е доказано лошо изпълнение на договора от страна на ответницата. Допълнително съдът посочил, че не е налице причинна връзка между поведението на ответницата и невъзстановяването на разходи от 3 883,07 евро, защото основанието за това невъзстановяване е решението на М. на р. р., а не подаденият от контрольора сигнал за нередност. По доводите в жалбата за прекомерност на присъденото от първата инстанция в полза на ответницата адвокатско възнаграждение съдът приел, че компетентен да измени решението в тази му част е постановилият го съд, по реда на чл.248 ГПК, а не въззивната инстанция.
При тези мотиви на въззивния съд само процесуалноправният въпрос допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по довод за прекомерност на адвокатско възнаграждение пред първата инстанция обуславя въззивното решение. Този въпрос обаче не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито има претендираното от жалбоподателя значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Не е посочена и представена съдебна практика, която да разрешава този въпрос по противоположен в сравнение с въззивното решение начин, поради което не може да се приеме наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не са налице и предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/ 2009 г., въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато по него няма установена практика или установената е неправилна, или се нуждае от осъвременяване; когато законите са непълни, неясни или противоречиви, с цел да се установи, да се осъвремени или да се промени практиката по тяхното прилагане. Тези предпоставки в случая не са налице, защото процесуалният закон урежда въпроса пълно и практиката по прилагането му е установена, без да се нуждае от осъвременяване или промяна. Съдебното решение не може да се обжалва в частта за разноските, а следва да се иска изменението му от постановилия го съд по реда на чл.248 ГПК. Едва след като този съд се произнесе по искането за изменение, актът му подлежи на обжалване пред горната инстанция по реда, по който подлежи на обжалване и самото решение.
Останалите формулирани от касатора процесуалноправни въпроси не обуславят обжалваното решение. Съдът не е приел, че може да игнорира оплакванията в жалбата или да се произнесе по различен от въведения от ищеца предмет на делото, нито фактически е стигнал до този резултат. Той е обсъдил наведените във въззивната жалба доводи и се е произнесъл по иска така, както е заявен от сдружението-ищец. Дали оплакванията на въззивника са отхвърлени с основание, в производството по чл.288 ГПК не може да се контролира. Когато решава да допусне ли касационно обжалване, Върховният касационен съд проверява само правните разрешения на въззивния съд при установените от него факти. Касаторът е формулирал във формата на въпрос доводи за извършени процесуални нарушения, но те не могат да бъдат установявани в това производство, нито са предвидени от процесуалния закон като основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 311 от 23.06.2014 г. по гр.д.№ 333/ 2014 г.
ОСЪЖДА „Б. ц. за п. на м. и с. п.”, [населено място], [улица], Е.[ЕИК], да заплати на И. Н. С., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 800 лв (осемстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: