3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1319
гр. София, 17.10. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1251 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 68/11.05.2011 г. по гр. дело № 142/2011 г. на Варненския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 7/04.01.2011 г. по гр. дело № 1261/2009 г. на Варненския окръжен съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на А. Л. В. сумата 35 000 лв. и на И. Т. В. и К. Т. В. – сумите от по 20 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди – страдания, вследствие причинената от трудова злополука смърт на Т. И. В., на основание чл. 200 от КТ, ведно със законната лихва и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
Ответниците по касационната жалба – ищците А. Л. В., И. Т. В. и К. Т. В. в отговора на жалбата поддържат становище и подробни съображения, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че били налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В тази връзка, на първо място се сочи, че липсвала трайна и еднозначна съдебна практика по въпроса: може ли трудов договор, който е недействителен (липсва подпис на работника) да бъде приет за действителен, може ли такава недействителност да се санира и след саниране да се приеме, че такъв трудов договор, сключен за неопределено време, се трансформира в безсрочен. При тази формулировка, остава неясно дали касаторът поддържа липса изобщо на съдебна практика по посочения въпрос или поддържа липса на трайна и еднозначна такава, т.е. – наличие на противоречива съдебна практика по него. При това положение и при липса на други указания за това в изложението, е невъзможно да се извърши правна квалификация – невъзможно е подвеждане под конкретна хипотеза на допълнително основание за касационно обжалване по т. 1-3 на ал. 1 от чл. 280 от ГПК. Наред с това, този въпрос (всъщност – група въпроси, свързани с недействителност на трудовия договор) тангира, но не е включен в предмета на спора по делото, поради което такъв въпрос не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи по делото. При обсъждане предпоставките за възникване отговорността на работодателя за вреди по чл. 200 от КТ, и конкретно – относно съществуването на трудовото правоотношение между касатора и наследодателя на ищците, въззивният съд, включително чрез препращане по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е приел, че между тях е сключен трудов договор № 218/31.08.2001 г. (който е подписан и от двете страни), че след изтичането на уговорения в него срок (който е едногодишен) той се е трансформирал в такъв за неопределено време, както и че този трудов договор е действителен, като липсата на подпис на работника (наследодателя на ищците) в допълнително споразумение към него за изменение размера на трудовото възнаграждение няма значение в тази насока. От изложеното, предвид и задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва, че този първи материалноправен въпрос (група въпроси) не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, като във връзка с него не е посочено и конкретно допълнително основание за касационно обжалване.
На второ място в изложението на касатора, като основание за допускане на касационно обжалване, се сочи „непроизнасянето” по съществен материалноправен въпрос, а именно: дали трудовият договор между страните може да се трансформира в такъв за неопределено време, след като наследодателят на ищците е навършил 65 години и е пенсионер. В тази връзка се сочи (и е представено) решение № 1880/02.02.2000 г. по гр. дело № 783/1999 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, като се изтъква приетото в него, че независимо от времетраенето на трудовите договори – срочни или за неопределено време, които са сключени след навършване на 55 години за жените и на 60 години за мъжете, те могат да имат максимална продължителност от една година. Самото твърдение на касатора за „непроизнасяне” от въззивния съд по този втори материалноправен въпрос сочи на липса на общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Това следва от граматическото тълкуване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, което предпоставя произнасяне (а не обратното – непроизнасяне) от въззивния съд по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване. Също така, въпросите относно възрастта и качеството „пенсионер” на наследодателя на ищците не са били повдигани от страните пред инстанциите по същество и не са били обсъждани от последните, а са релевирани едва пред касационната съдебна инстанция. Освен това, макар касаторът да сочи горното решение на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), то при липса на изрични твърдения и съображения за противоречие между него и обжалваното въззивно решение, и в този случай не би могла да се извърши еднозначна правна квалификация относно поддържаното от касатора допълнително основание за касационно обжалване. Дори да се приеме, че последното е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, то приетото в посоченото решение на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.) е основано на уредбата в чл. 72 от КТ на трудовия договор с пенсионер, която е отменена към 01.03.2001 г. – преди сключването на трудовия договор № 218/31.08.2001 г. между касатора и наследодателя на ищците. Поради това, и обективно не е налице противоречие между това съдебно решение и обжалваното въззивно решение по разрешаването на сочения въпрос относно трансформирането на процесния срочен трудовия договор в такъв за неопределено време – в хипотезата на чл. 69, ал. 1 от КТ.
На следващо място в изложението на касатора се поддържа и обосновава – по своята същност – оплакване за необоснованост („няма съдебна аргументация”) на въззивното решение при определяне размера на процесните обезщетения за неимуществени вреди с „оглед характера на увреждане, степен и интензитет”. Това също не представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а представлява касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 3 от ГПК. То не може да бъде разглеждано в рамките на настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а само ако касационното обжалване бъде допуснато – при наличие на основания за това.
По горните съображения, обаче в случая не са налице такива основания и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 68/11.05.2011 г., постановено по гр. дело № 142/2011 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.