О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
София, 12.02.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на втори декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 468/2015 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 663 от 12.11.2014 г. по т. д. № 914/2014 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Смолянски окръжен съд решение № 239 от 09.06.2014 г. по т. д. № 50/2013 г. С първоинстанционния акт изцяло е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу общината-касатор иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 21 600 лв. – възнаграждение за изготвяне на работен проект по договор № 02-С-02/02.04.2008 г. и частично е уважен обективно съединеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата 186.45 лв. – законна лихва за забава върху първата сума за периода от 18.06.2013 г. до 18.07.2013 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Изразено е несъгласие с извода, че процесното вземане не е погасено по давност с твърдението за неправилно определяне на неговата изискуемост – момента, в който изготвеният от изпълнителя по договора работен проект е приет от възложителя. Според касатора, с оглед липсата на конкретно уговорена между страните дата за предаване на изработеното и начин за удостоверяване на този факт, следва да се счете, че общината-възложител е приела без възражения изготвения проект с конклудентни действия на датата 14.07.2008 г., когато е получено одобрение на проекта от главния архитект и работата е била полезна за нея, а не от датата на издаденото въз основа на проекта разрешение за строеж, както е преценила въззивната инстанция.
Като обосноваващи допускането на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Приемане на изработеното по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД при договора за изработка, какви действия на възложителя включва – само правни или и фактически; 2. При липса на писмен документ, който да материализира съгласието на възложителя, счита ли се за приета по смисъла на чл. 264 ЗЗД изпълнената работа по договор за изработка, когато възложителят фактически се ползва от изработеното; 3. В хипотезата на т. нар. „мълчаливо приемане” при договора за изработка, полезен ли е за възложителя одобреният от главния архитект работен проект и изискуемо ли е към тази дата вземането на изпълнителя; 4. Следва ли извършената работа по договор за изработка с предмет проектиране, да бъде приета с Акт Образец № 1 от Наредба № 3/2003 г. на МРРБ, за да е налице приемане по смисъла на чл. 264 ЗЗД и да се дължи възнаграждение”. По отношение на тези въпроси се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната съдебна практика – решение № 231 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 45 от 04.03.2013 г. по гр. д. № 197/2012 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 48 от 31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., като за третия и четвъртия въпроси е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, съображения за което е изложил в писмен отговор от 02.02.2015 г. и в писмено становище от 26.11.2015 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма] срещу [община] иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 21 600 лв., представляваща възнаграждение по т. V.1. от процесния договор за инженеринг в строителството от 02.04.2008 г. за изготвянето на работен проект, въззивният съд е приел за неоснователно направеното от общината-възложител възражение за изтекла погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, което е и единственият спорен по делото въпрос. Решаващият състав е счел, че от извършеното по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на разпоредбите на договора относно срока за изпълнение на проектирането, налагащо се поради използваните в тази насока неясни формулировки, се установява постигнато от страните съгласие за приемане на изработеното след одобряване на изготвения работен проект от главния архитект и след издаване на разрешение за строеж въз основа на него. Този извод е аргументиран, от една страна, с изричната уговорка в т. ІІ, изречение първо работният проект да бъде предаден „за одобряване от главния архитект и издаване на разрешение за строеж”, а от друга страна, с приложимата към договорите за проектиране и строителство нормативна уредба и по-конкретно – с разпоредбата на чл. 148, ал. 8 ЗУТ, според която одобреният инвестиционен проект е неразделна част от разрешението за строеж. Като допълнително съображение в тази връзка въззивният съд е посочил липсата на съставен по реда на чл. 7, ал. 3, т. 1 от Наредба № 3 за съставяне на актове и протоколи по време на строителството протокол Образец 1 за предаване и приемане на одобрен проект и разрешение за строеж за конкретния обект, от който момент именно проектът може да бъде изпълняван. Поради това е преценено, че изготвеният от търговеца-изпълнител проект следва да се счита приет от възложителя не към датата на одобряването му от главния архитект – 14.07.2008 г., което е административна дейност, а не действие на поръчващия, а към датата на издаване на разрешението за строеж 21.07.2008 г., без което изготвеният проект не е могъл да бъде приложен и следователно да бъде полезен за възложителя в следващата фаза по извършване на строително-монтажните работи.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните указания в т. 1от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационния контрол, поставеният от касатора въпрос материалноправен и/или процесуалноправен трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на формулираните в изложението въпроси посочените изисквания не са налице. Преценката за това, дали работата по изготвяне на процесния работен проект е приета от възложителя, с която именно са свързани всички поставени въпроси, е обусловена от конкретните договорни клаузи, респ. от тяхното тълкуване в случай, че волята на страните не е ясно изразена. Такава е и настоящата хипотеза – решаващият състав е счел, че поради използваните от страните неясни формулировки относно срока за изпълнение на проектирането, волята им следва да бъде изведена по пътя на тълкуването на съответните клаузи поотделно и в тяхната връзка, както и с оглед разпоредбите на закона, приложим към договорите за проектиране и строителство. Следователно, отговорът на поставените от касатора въпроси е резултат от тълкуването на процесния договор, т. е. от обсъждането на определено доказателство по делото, което е в изключителната компетентност на инстанцията по същество. В съответствие с разясненията в цитирания тълкувателен акт, правилността на направените в резултат от тълкуването изводи е предмет на самия касационен контрол. Релевантен за допускането му, с оглед мотивите на въззивното решение, би бил единствено въпрос, свързан с приложението на законоустановените критерии за тълкуване и формираната в тази насока задължителна съдебна практика, какъвто обаче в случая не е поставен от касатора.
Отделно от изложеното, отсъствието на общото изискване по чл. 280, ал. 1ГПК произтича и от обстоятелството, че същността на поставените въпроси е за това дали възложената работа е приета и полезна за възложителя, по което между страните не съществува спор, а не за това кога е приета и съответно кога е настъпила изискуемостта на вземането за възнаграждение, поставящо началото на давностния срок по чл. 110 ЗЗД, което именно е единственият спорен по делото и обуславящ изхода му въпрос.
Освен, че поставените от касатора въпроси не са обуславящи по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГГПК, по отношение на същите не са осъществени и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Представените три решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не доказват твърдението за противоречие на обжалвания акт със задължителната съдебна практика. Всички тези актове дават отговор на въпроса дали извършената работа следва да се счита приета и по-конкретно – дали фактическото й предаване е достатъчно за това (решение № 231 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.); налице ли е приемане на работата с конклудентни действия, ако е полезна за възложителя и той фактически се ползва от нея (решение № 45 от 04.03.2013 г. по гр. д. № 197/2012 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 48 от 31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.). В случая, обаче, както вече беше посочено, спорният въпрос е друг – към кой момент следва да се счита приета извършената работа – и отговорът му е обусловен от конкретните уговорки между страните и от тълкуването на същите от съда. Поради това, не може да се счете, че въззивният акт е в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. А наличието на такава изключва съответно възможността за допускане на касационен контрол и на второто поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените за настоящото производство разноски в размер на сумата 2 100 лв. – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 28.01.2015 г., чието заплащане се установява от представеното преводно нареждане от 24.11.2015 г. на [фирма], Офис З..
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 663 от 12.11.2014 г. по т. д. № 914/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [община], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] направените за настоящото производство разноски в размер на сумата 2 100 (две хиляди и сто) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: