4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
[населено място], 20.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2646/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №1607/10.07.2017г. по т.д.№2414/17г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение №294/10.02.17г. по т.д.№2886/16г. на Софийски градски съд,с което касаторът е осъден на основание чл.210 ал.2 ЗЗД вр. чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 24 818,96 евро – платена в повече цена по договор за продажба на недвижим имот от 01.04.15г.,ведно със законната лихва, сумата 946,39 евро обезщетение за забава,както и съдебни разноски.
В касационната жалба се излагат оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания акт, поради постановяването му в несъответствие с материалния закон и при нарушение на процесуалните правила.
Ответникът [фирма] в писмено становище по касационната жалба е навел твърдения за неоснователност на изложените в нея доводи срещу решението на въззивния съд.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е намерил за установено по категоричен начин /от приетото в първата инстанция неоспорено заключение на назначената техническа експертиза/ обстоятелството,че е налице несъответствие с 37,79 кв.м. между описаната в нотариалния акт за покупко-продажба на имота площ от 344,39 кв.м. /за която е платена уговорената цена/ и обективно измерената такава от 306,60 кв.м.Тъй като тази разлика представлява повече от 1/10 от площта на целия имот,съдът е заключил , че е налице основанието по чл.210 ал.2 ЗЗД за претендиране връщането на цената,платена в повече,изчислена пропорционално на цялата РЗП. Срещу този извод на първата инстанция САС е констатирал и,че липсва оплакване във въззивната жалба.Като спорен е определил въпросът ,въведен с възражението на ответника [фирма],че съдът е разгледал иск,правото на който е преклудирано към момента на упражненяването му,тъй като искът е предявен след изтичането на срока по чл.211 ал.1 ЗЗД.При формиране извода си за неоснователност на това възражение въззивният съд е определил като меродавен за началото на теченето на срока,съобразно посочената разпоредба, моментът на предаването на имота,осъществяването на което е свързал с извършването на конкретни действия,с които по несъмнен начин се установява преминаването на фактическата власт върху имота от предишния му собственик върху приобретателя. Посочил е,че частта от нотариалния акт,в която е отразено изявление на страните,че владението „се предава днес, в деня на подписване на настоящия нотариален акт“ има характер на частен документ,представляващ доказателство,че изявлението е направено от подписалите се лица,а обективният факт,че това е станало в посочения ден е опроверган от показанията на свидетеля К.,според който предаването на фактическата власт е осъществено през м.октомври 2015г.Като допълнително опровергаващо верността на изявлението доказателство съдът е кредитирал констативния протокол,съставен на 27.04.15г. между ответника-продавач и неговия наемател на имота,с който управителят на дружеството е прекратил договора за наем със съконтрагента си ,от което е направил извод,че купувачът на имота е установил фактическа власт върху него най –рано на 28.04.15г.,а подадената на 18.04.16г. искова молба е преди изтичането на законоустановения преклузивен едногодишен срок. Като неоснователна е преценена тезата на въззивника за „фигурата на владението,чрез посредствено ползване,когато едно трето лице /държател – наемател/ упражнява фактическа власт върху вещта не за себе си , а за другиго чрез заплащане на наемната цена“,тъй като,според съда, е основана на недопустимо смесване на правни последици,произтичащи от вещно-правни и облигационни отношения,каквито са тези между наемателя и предишния собственик на имота и между него и приобретателя,на когото наемателят би могъл да противопостави единствено правата по чл.237 ЗЗД.
В приложеното към касационната му жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя като релевантен за спора въпросът „Как следва да се извърши предаването на имота от продавача на купувача и от кога тече преклузивният срок по чл.211 ал.1 ЗЗД,когато за имота има действащ договор за наем с наемодател-продавачът, при условие,че договорът е известен на купувача и същият цели закупуването на имота именно с действащ договор за наем,за да пристъпи към незабавно събиране на гражданските плодове от заварения наемател?“.Като значим за изхода на делото е формулиран и процесуално-правният въпрос „Кому в контекста на чл.211 ал.1 ЗЗД следва да се разпредели доказателствената тежест при установяване кога е предаден недвижимият имот,предмет на покупко-продажба, когато за имота има сключен договор за наем и купувачът желае оставането на наемателя в имота,за да продължи да ползва гражданските плодове за имота,заплащани от заварения наемател?“. И с двата въпроса касаторът се позовава на приложим допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,обоснован с необходимост от тълкуване с цел точно прилагане на закона – на разпоредбата на чл.211 ал.1 ЗЗД, в хипотеза, когато при продажбата на имота има заварен и запазен наемател. Цитирано е и решение на Бургаски апелативен съд по т.д.№54/10г. ,представено „за сведение“,доколкото не би могло да обуслови приложимост на предпоставката за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 ГПК,предвид липсата на данни за влизането му в сила.
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение не намира да са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Формулираните от касатора въпроси съдържат твърдения за факти,които нито са били безспорни между страните,нито са били установени със съответни доказателствени средства и на базата на тях да са обосновани съответни правни изводи на съда.Такова е включеното във въпросите обстоятелство,че имотът е закупен от ищеца с цел и при незабавно пристъпване към събиране на наема от заварения наемател. Събраните по делото доказателства сочат на продължили между ответника и наемателя, с когото е бил сключен от [фирма] договор за наем отпреди продажбата, фактически действия по престиране на дължимата наемна цена на предишния собственик до 27.04.15г.,когато между тези страни е подписан и протокол за прекратяване на наемното правоотношение. На факта,че едва след тази дата ищецът е предприел действия по сключване на договор за наем с друго лице /без да е установено получаването на наемна цена от предишния наемател/ , въззивният съд е основал и извода си,че от този момент той вече е разполагал с фактическа власт върху закупения от него имот и от него именно е започнал да тече едногодишният срок за предявяване на иска по чл.211 ал.1 ЗЗД,който не е изтекъм към датата на предявяване на исковата молба.В този смисъл поставените от касатора въпроси не биха могли да се приемат като осъществяващи общия критерий за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Не е обоснован и соченият в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК допълнителен такъв, съобразно постановките,възприети с т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не се сочи разпоредбата на чл.211 ал.1 ЗЗД да е непълна или неясна,за да се нуждае от корективно тълкуване,а моментът на предаване, който в практиката се възприема като преминаване на фактическа власт върху имота от едно лице на друго и, от който, според разпоредбата започва теченето на преклузивния срок, е предмет на установяване във всеки отделен случай с конкретни доказателства и в зависимост от съответните въведени в казуса твърдения. Не е налице съществуваща противоречива съдебна практика по приложението на правната норма,която следва да бъде отстранена или такава,която,макар и непротиворечива,да е погрешна и да се налага нейната промяна или да е налице необходимост да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.
Липсата на обосновани в изложението предписани в закона предпоставки мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
Към писмения си отговор на касационната жалба ответникът по нея [фирма] е приложил пълномощно и договор за правни услуги с договорено възнаграждение за първата фаза на производството пред ВКС в размер на 1250 лв.,платими по банков път,които и се претендират от страната с представения списък за разноски. Предвид липсата на приложен документ за плащане,съобразно уговорения начин и при съблюдаване задължителната практика по т.1 от ТР №6/13 по тълк.д. №6/12г. на ОСГТК на ВКС искането за присъждане на разноски не следва да се уважи.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1607/10.07.2017г. по т.д.№2414/17г. по описа на Софийски апелативен съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.