1
4
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
София, 07.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на десети март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 3905 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ПК „Атанас Манчев“, гр. Айтос, чрез адв. Д. П. и адв. В. В., против решение № 43 от 13. 06. 2019 г. по в. гр. д. № 143/2019 г. на Бургаския апелативен съд, ГО, с което е потвърдено решение № 54 от 27. 02. 2019 г. по гр. д. № 756/2018 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от ПК „Атанас Манчев“, гр. Айтос, против Община – Айтос отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено между страните по делото, че Община – Айтос не е собственик на баня със застроена площ от 338 кв.м., пералня-машинно пране със застроена площ от 240 кв.м. и пералня-ръчно пране със застроена площ от 80 кв.м., построени в УПИ …., в кв. …. по плана на [населено място]. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му при неправилно тълкуване и прилагане на чл. 86 ЗС, пар. 1 ЗД ЗС, чл. 79, ал. 1 ЗС, чл. 115 ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС, което е довело до незаконосъобразния извод за невъзможност за придобиване по давност на недвижим имот частна държавна или частна общинска собственост в периода 1992 г. – 31. 05. 2006 г. В случая кооперацията е владяла процесните три сгради от учредяването си през 1992 г. до предявяване на иска, поради което през 2002 г. е придобива по давност същите. Като касационно основание за неправилност на въззивното решение се сочи и постановяването му при съществено процесуално нарушение – необсъждане на всички събрани по делото доказателства и неправилна преценка на обсъдените, както и необоснованост на фактическите изводи. Сочи се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Община – Айтос, чрез адв. С. Г.-Й., изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди обжалваното решение, с което е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, съставът на въззивния съд е приел за установено от фактическа страна, че с АДС № 338/1951 г. е актуван като държавна собственост недвижим имот – баня със застроена площ 180 кв.м., на основание съдебно решение от 18. 02. 1948 г., като сградата е предоставена за ползване на ГНС – ОСП „Комунални услуги“ – Айтос. В една от двете съхранявани в Община – Айтос главни книги – архивен регистър на актове на държавна собственост, по-конкретно във втората книга, под № 166 се съдържа отбелязване, че бивш собственик на банята от 180 кв.м. е А. Е. С., избягал в Турция на 18. 02. 1943 г. С АДС № 805/1. 07. 1970 г. е актувана като държавна собственост баня, построена през 1963 г. на мястото на старата баня, предоставена за стопанисване и управление на СП „Комунални услуги“ – гр. Айтос, както и парцел …. – За баня, в кв. 109 по плана на града. Банята е била предоставяна за стопанисване и управление на СП „Комунални услуги“ – Айтос, СД „Местна промишленост и битови услуги“-Бургас, клон „Възход“ – Бургас, както и на ППУ „Възход“ – Бургас, съгласно цитираните по-горе актове за държавна собственост, решение № 1/4. 01. 1977 г. на Стопанския съвет на СД „Местна промишленост и битови услуги“ – Бургас и приложение № 1 към него, заповед № 1/2. 01. 1980 г. на директора на Стопанска дирекция „Местна промишленост и битови услуги“ – Бургас и доклад към нея. Със заповедта от 2. 01. 1980 г. банята и двете перални са предоставени за стопанисване и управление на ТПК „Атанас Манчев“, гр. Айтос. С н.а. № …. г. ПК „Атанас Манчев“ е призната за собственик по давност на процесните три сгради. Кооперацията е учредена през 1992 г.
От правна страна е прието, че процесните три сгради са били държавна собственост, а с влизане в сила на пар. 7, т. 6 ПЗР ЗМСМА, впоследствие и на чл. 2, ал. 1, т. 2 и чл. 3, ал. 3, изр. 1 ЗОС, държавната собственост е трансформирана в частна общинска собственост. Приет е за неоснователен доводът на ищцовата страна, че е придобила правото на собственост върху сградите по давност, на осн. чл. 79, ал. 1 ЗС, чрез упражнявано от 1992 г. до 22. 05. 2018 г. недобросъвестно владение, като давностният срок е изтекъл и собствеността е придобита през 2002 г. В тази връзка е изложено, че дори да се приеме за установено твърдението на кооперацията за упражнявано от 1992 г. (учредяването на ПК „Атанас Манчев“) до предявяване на иска на 22. 05. 2018 г. недобросъвестно владение върху процесните сгради от кооперацията, придобиването им по давност от същата, на осн. чл. 79, ал. 1 ЗС, е било невъзможно, предвид действали законови забрани за придобиване по давност на недвижими имоти държавна и общинска собственост, а след отпадане на забраната за придобиване по давност на имоти частна държавна и частна общинска собственост – поради спиране течението на давностния срок с пар. 1 ЗД ЗС.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса може ли да бъде придобит по давност недвижим имот частна държавна или частна общинска собственост, чрез упражнявано недобросъвестно владение в периода 1992 г. – 01. 06. 2006 г. Твърди се разрешаване на въпроса в противоречие с практиката на ВКС – решение № 58 от 12. 05. 2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 153 от 10. 07. 2013 г. по гр. д. № 889/2012 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 354 от 30. 10. 2015 г. по гр. д. № 1398/2015 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 558 от 7. 01. 2011 г. по гр. д. № 269/2010 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 184 от 3. 08. 2012 г. по гр. д. № 1319/2010 г. на ВКС, 1 г.о., ТР № 3/2018 г. по т.д. № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Въпросът е поставен във връзка с тезата на касатора, че при упражнявано непрекъснато недобросъвестно владение върху имот частна държавна или частна общинска собственост от 1992 г. до 2002 г., то през 2002 г., с изтичане на десетгодишния придобивен давностен срок, правото на собственост върху имота е придобито от владелеца по давност, тъй като срокът е изтекъл преди обнародване и влизане в сила на пар. 1 ЗД ЗС, по силата на който течението на придобивния давностен за имоти частна държавна и частна общинска собственост спира да тече.
Не е налице противоречие между изводите на въззивния съд и посочената от касатора практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер.
В мотивите към ТР № 3/2018 г. по т.д. № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС решението е посочено, че до изменението на чл. 86 ЗС (ДВ, бр. 33 от 19. 04. 1996 г., в сила от 01.06.1996 г.), давността е изключена като придобивен способ за вещите държавна или общинска собственост (публична и частна). След изменението на чл. 86 ЗС давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или публична общинска собственост. Следователно, за вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС от ДВ, бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Когато срокът се брои по месеци, а следователно и по години, той изтича на съответното число и месец от последната година (петата или десетата), съответстващ на деня, в който владението е започнало. Направен е извод, че десетгодишният давностен срок, започнал да тече от 1.06.1996 г. (от най-ранния възможен момент), изтича не на 31.05.2006 г., а на 1.06.2006 г., откогато е в сила мораториумът, установен с § 1 ЗР на ЗДЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.), с който е постановено спиране на давността за определен период от време, продължен впоследствие до 31.12.2022 г.
Правните изводи на въззивния съд, според които от 1992 г. до 2002 г. и след това, включително и към настоящия момент, е било невъзможно придобиване по давност на недвижими имоти частна общинска или частна държавна собственост, напълно съответстват на така формираната задължителна практика на ВКС. В периода от 1992 г. до 1. 06. 1996 г. е имало законова забрана за придобиване по давност на недвижими имоти държавна и общинска собственост. С влизане в сила на 1. 06. 1996 г. на изменението на чл. 86 ЗС (ДВ, бр. 33/1996 г.), забраната отпада считано от 1. 06. 1996 г. за имоти частна държавна или общинска собственост, но на 1. 06. 2006 г. (в последния ден от десетгодишния придобивен давностен срок, започнал да тече на 1. 06. 1996 г., с отпадане на забраната) течението на давностният срок е спряно за период от време, продължен до 31. 12. 2022 г.
Решение № 558/2010 от 7. 01. 2011 г. по гр. д. № 269/2010 г. на ВКС, 2 г.о. е постановено преди тълкувателното решение. След като по въпроса има формирана задължителна съдебна практика, противоречие с решения по чл. 290 ГПК, постановени преди това, не може да обоснове основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
В решение № 58 от 12. 05. 2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 153 от 10. 07. 2013 г. по гр. д. № 889/2012 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 354 от 30. 10. 2015 г. по гр. д. № 1398/2015 г. на ВКС, 4 г.о., са обсъждани процесуални въпроси, различни от поставения, а именно: въпроси, касаещи правомощието на съда да изгради изводите си въз основа на факти, които страните са имали възможност да обсъдят и чийто правни последици се претендират от страната, както и забраната за съда да определя предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала и да основава изводите си на документ, който не е представен по делото като доказателство; въпроси, касаещи доказателствената сила на нотариалния акт по обстоятелствена проверка и разпределението на доказателствената тежест при оспорването му; въпроси, касаещи задължението на въззивния съд да основе изводите си на цялостна преценка на събраните доказателства, да разгледа и отговори на всички възражения и доводи на страните;
В решение № 184 от 3. 08. 2012 г. по гр. д. № 1319/2010 г. на ВКС, 1 г.о. също е обсъждан въпрос, неотносим по делото – възстановява ли се по силата на пар. 5 ПЗР ЗВ собствеността върху отчуждени, конфискувани или незаконно отнети от вероизповеданията имоти, ако същите са актувани като публична държавна или общинска собственост и дали разпоредбите на чл. 7, ал. 4 ЗОС и пар. 16 ПРЗ ЗИДЗУТ имат обратно действие или се прилагат занапред.
В обобщение, не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Община-Айтос не претендира присъждане на разноски, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 43 от 13. 06. 2019 г. по в. гр. д. № 143/2019 г. на Бургаския апелативен съд, ГО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :