О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1320
София,21.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 22 октомври, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н.Зекова
дело № 4591/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
А. „Ж. – 1” е подало касационна жалба срещу решение по гр.д.№ 3373/2012 г. на Софийския апелативен съд, която съдържа
основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответниците Я. Д., В. С. и И. Д. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, оспорват по същество касационната жалба и претендират за разноски.
След проверка, касационният съд установи следното:
Софийският апелативен съд, с обжалваното въззивно решение, постановено на 20.03.2013 г., е потвърдил решението по гр.д.№ 758/2010 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.45 ЗЗД, предявени от [фирма] срещу Т. Д., И. Д., Я. Д., Т. С.-Д., В. С. и Ж. С. за солидарно заплащане на сумата 900 000 лв. Въззивният съд е потвърдил изводите на първоинстанционния съд и изложил допълнителни съображения, че не е доказано твърдението на ищеца за неправомерни и виновни действия на ответниците, изразяващи се в извършване на разпоредителни сделки с части от недвижим имот, въпреки знанието им, че имотът е собственост на дружеството, в резултат на което дружеството е лишено от владението на имота чрез въвод по изпълнително дело и претърпяло имуществени вреди в размер на исковата сума от невъзможността да ползва и да получава граждански плодове от имота от 25 май 2005 г. до 28 април 2010 г. Решаващият съд е приел, че разпоредителните сделки с части от имота са извършени от ответниците В. и Ж. С. и Т. и И. Д. през януари 2003 г., след като с влязло в сила на 04.12.2002 г. решение по гр.д. № 10558/2002 г. на Софийския районен съд е признато за установено, че тези ответници са собственици на процесните части от имота. С това решение на Софийския районен съд, със сила на присъдено нещо е признато за установено спрямо настоящия ищец, сега жалбоподател, че собственик на 1/5 ид. ч. от имота е [фирма], правоприемник на ответниците по настоящото дело Я. и Т. Д., които са се разпоредили в полза на [фирма] чрез договор за замяна, удостоверен с нот.акт № на Софийския нотариус. При тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че презумпцията за вина е оборена, ответниците не са действали неправомерно и виновно.
Искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обосновано с доводи, че въззивният съд е решил спора в противоречие с практиката на ВКС, като не е изложил свои мотиви по спорните въпроси, не е обсъдил всички доказателства по делото, не е обсъдил възраженията, че при изпълнителното производство по изваждане на ищеца от цялата сграда са участвали правоприемниците на ответниците, че ответниците Д. са извършили разпореждането преди окончателното съдебно решение от 04.12.2002 г., че изводите на решаващия въззивен съд са формирани при нарушаване на логическите, опитни и научни правила.
Искането е неоснователно. Невярно е твърдението, че въззивният съд не е изложил свои съображения и мотиви към спорните въпроси, а необсъждането /според жалбоподателя/ на всички доказателства, възражения и факти по делото е основание, което може да се преценява при разглеждане на касационната жаба по същество, а не в производството по допускане на касация. Същото важи и за твърдението, че въззивното решение е необосновано поради неспазване на логическите и опитни правила. Въззивният съд не е посочил изрично, че разпореждането от страна на ответниците Д. през 1995 г. предхожда влязлото в сила решение от 04.12.2002 г., но като е съобразил, че с това решение е признато право на собственост на правоприемника на Д. – [фирма], е приел, че то легитимира и праводателите му Я. и Т. Д..
Неоснователно е искането за допускане на касация на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК – разрешаване на два правни въпроса от значение за изхода на спора, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, по които не е налице задължителна съдебна практика. Първият въпрос е за задължението на съда да уважи солидарно предявената претенция по отношение на някои от ответниците, за които се установи, че са налице предпоставки за уважаване на иска. Жалбоподателят има предвид ответниците Д., извършили разпоредителната сделка преди съдебното решение от 04.12.2002 г. Въпросът не е коректно поставен, защото съдържа условието, че спрямо тях са налице предпоставки за уважаван на иска. Допускането на касация по конкретен правен въпрос е предпоставено от произнасяне на въззивния съд по този въпрос. В случая не е налице такова произнасяне от Софийския апелативен съд, тъй като той не е бил сезиран и не е бил оправомощен да се произнася, съгласно чл.269 ГПК, защото въззивната жалба на [фирма] не съдържа такова изрично искане.
Несъстоятелно е искането за допускане на касация по втория въпрос, формулиран от жалбоподателя – как следва да се прилага принципа на обратното действие на съдебното решение. Жалбоподателят излага доводи, че отмяната на съдебното решение /цитираното съдебно решение от 04.12.2002 г./ има обратно действие и заличава неговите правни последици. Тези доводи нямат отношение към съществения правен въпрос, разрешен от въззивния съд – липса на неправомерно и виновно поведение от страна на ответниците при извършване на разпоредителните сделки. Извършването на такива сделки, по принцип, не е неправомерно действие, а е част от гражданския оборот. Правнорелевантният факт, на който се основава претенцията на ищеца по чл.45 ЗЗД не е самото разпореждане, а злоупотребата с правото на такова разпореждане, извършено при съзнаването от страна на извършителите, че се разпореждат с чужди права. Твърдението за такава злоупотреба с право обаче е въпрос на доказване и в случая първоинстанционният и въззивният съд са приели този факт за недоказан, като са имали предвид, че ответниците по иска са се разпоредили с едно спорно право, което в един момент от времето им е било и съдебно признато с влязло в сила решение, и тези безспорно установени обстоятелства опровергават твърдението за злоупотреба с право.
По изложените съображения Върховният касационен съд счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Искането на ответниците по жалбата Я. Д., В. С. и И. Д. за присъжданЕ на разноски в размер на по 39 600 лв. – адвокатски хонорар, на всеки от тях, е неоснователно. Не са представени доказателства, че такова плащане е било извършено. В приложения договор за правна защита от всеки от тримата ответници е отбелязано, че сумата от 39 600 лв. ще се плати чрез банков превод, но не е представен съответният документ. В този смисъл е т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 20 март 2013 г. по гр.д. № 3373/2012 г. на Софийския апелативен съд по жалбата на [фирма], [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: