5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1321
С., 26.11. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 517 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Апелативна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 60 от 01.03.2012 г., постановено по в.гр.д. № 13/2012 г. на Великотърновския апелативен съд в частта му, с която като е потвърдено решение № 502 от 25.10.2011 г. по гр.д. № 392/2011 г. по описа на Плевенския окръжен съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. С. М. от [населено място], на основание чл. 2, т. 2 З., сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, настъпили в резултат на пет незаконни обвинения за престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 201, ал. 1 НК, чл. 282, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 НК, чл. 282, ал. 2, вр. с ал. 1 и чл. 26, ал. 1 НК, чл. 219, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и чл. 219, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК за различни периоди от време, производството по които е било прекратено.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, т. 2 З. в посочения размер, съдът се е произнесъл по правен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва : решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и решение № 37 от 11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на І г.о. на ВКС, решение № 1336 от 06.01.2009 г. по гр.д. № 5769/2007 г. на V г.о. на ВКС, решение № 78 от 10.02.2009 г. по гр.д. № 5920/2007 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 1305 от 06.01.2009 г. по гр.д. № 5736/2007 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 1234 от 29.10.2008 г. по гр.д. № 5217/2007 г. на V г.о. на ВКС, решение № 186 от 23.02.2009 г. по гр.д. № 595/2008 г. на І г.о. на ВКС, решение № 148 от 11.02.2008 г. по гр.д. № 1518/2007 г. на V г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 218а, б.”б” ГПК/отм./, както и решение от 11.01.2012 г. по гр.д. № 5746/2011 г. на СГС, за което липсват данни, че е влязло в законна сила, поради което същото не съставлява противоречива съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Поставеният материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираните по-горе съдебни решения на отделни състави на ВКС.
Ответникът по жалбата А. С. М. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Б. Б. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд и постановените решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело.
Както се изложи по-горе, в касационната жалба и изложението за допускане на касационно обжалване е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, т. 2 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с представената съдебна практика, респ. със задължителната съдебна практика.
Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с прекратяване на наказателното производство, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежки престъпления, продължителния период на разследване – повече от 13 години, приключило с прекратяване на наказателното производство, поради недоказаност на обвиненията, влошаване на здравословното му състояние, накърняване на доброто му име в обществото, което е създало неблагоприятни последици в професионален, личен и семеен план, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконните обвинения, приключили с прекратяване на наказателното производство на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК, порази недоказаност на обвинението за престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 201, ал. 1 НК, чл. 282, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 НК, чл. 282, ал. 2, вр. с ал. 1 и чл. 26, ал. 1 НК, чл. 219, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и чл. 219, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК за различни периоди от време. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай въззивният съд се е ръководил от задължителната съдебна практика, установена с разрешенията, дадени в т. 7 и т. 13 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Въз основа на изложеното следва, че поставения материалноправен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, не е решаван противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
При този изход на спора пред настоящата инстанция, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените по делото разноски за касационното производство в размер на 150 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 60 от 01.03.2012 г., постановено по в.гр.д. № 13/2012 г. на Великотърновския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 1345 от 29.03.2012 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Апелативна прокуратура [населено място].
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на А. С. М. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 150/сто и петдесет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: