7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1324
С., 27.12 . 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети октомври, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 4825 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Р. М. А. от [населено място], чрез пълномощниците си адв. А. Б. и адв. Н. П., и двамата от АК-П., против въззивно решение № 183 от 09.04.2013 г., постановено по в.гр.д. № 28/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, ГО, І състав, с което е отменено изцяло решение № 1569 от 26.10.2012 г. по гр.д. № 612/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, и е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. ІІІ ЗЗД от Р. М. А. срещу [фирма] [населено място], за сумата от 67 000 лв. като платена на отпаднало основание по едностранно развален от ищеца А. предварителен договор за продажба на недвижим имот от 17.01.2011 г., сключен между страните относно недвижим имот – апартамент в [населено място], подробно описан.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че в обжалваното решение, с което е отхвърлен предявеният от него срещу ответника иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. ІІІ ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулираните въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото са: допустимо ли е въззивният съд да изключи определени доказателства по реда на чл. 183 ГПК едва със съдебното решение, без да е постановил преди това определение, с което те да се изключат по реда на чл. 183 ГПК, както и може ли да се замести неуспешно проведено оспорване на документ с изключването на същия по реда на чл. 183 ГПК. Поставените въпроси относно това допустимо ли е да се навеждат служебно от въззивния съд въззивни основания, които да послужат за основание за постановяване на съдебен акт, при условие, че същите не са релевирани във въззивната жалба; допустимо ли е въззивният съд служебно да приложи чл. 183 ГПК без да е искано от въззивника и да изключи доказателства, независимо, че е представен нотариално заверен препис на искания документ; представянето на официално заверен от нотариус препис снет от оригинала на процесния документ, означава ли че е изпълнено изискването да се представи оригинал по см. на чл. 183 ГПК; чия е доказателствената тежест при оспорване на частен документ, носещ подписа на оспорващата го страна; може ли съдът служебно да приема по отношение на едно твърдение или един документ, без същите да са оспорвани, че не доказват твърдените факти и обстоятелства, за които въпроси от процесуално естество твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. В подкрепа на твърденията си прилага съдебна практика, както следва: определение № 33 от 26.01.2009 г. по ч.гр.д. № 1764/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, решение № 255 от 11.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 587/2010 г., ІV г.о., решение № 98 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 952/2010 г., ІV г.о., решение № 361 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1471/2009 г., ІV г.о. и решение № 784 от 20.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 246/2010 г., ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Представените три определения на ВКС, постановени в производство по чл. 288 ГПК не съставляват съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 2 от 18.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не представя писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище по жалбата, както и по заявените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлен оценяем иск по чл. 55, ал. 1, предл. ІІІ ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявения иск, с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че в случая не е осъществен фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, а именно обогатяване на ответника за сметка на ищеца на отпаднало основание. Приел е, анализирайки събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключенията на изслушаните графически експертизи, че между страните не е налице валидно облигационно правоотношение по предварителен договор за продажба на процесния апартамент, поради което не се дължи престираното по него на отпаднало основание. Този извод е формиран с оглед на обстоятелството, че процесния предварителен договор, сключен между ищеца А. и ответното дружество [фирма], представлявано от управителя Р. Б. на 17.01.2011 г. е представен в нотариално заверено копие, оспорен е от ответника и във връзка с това ищецът е задължен да представи оригинала му, за да може да бъде изследван същият от вещите лица по назначените графически експертизи. Оригиналът на предварителния договор не е представен от ищеца, поради което е станало невъзможно вещите лица да дадат заключение относно автентичността на подписа на покойния Р. Б., респ. да установят дали последният лично е положил подписа си или подписът е положен чрез фото-електронен способ, поради което съдът на основание чл. 183, изр. ІІ, вр. с чл. 161 ГПК го е изключил от доказателствата по делото. В тази връзка съдът е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил, че претендираната от него сума от 67 000 лв. е платена на отпаднало основание, поради което е отхвърлил и предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. ІІІ ЗЗД като неоснователен.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е посочил правни въпроси от процесуално естество, които са важни и се отнасят до допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при разглеждане на спора, но които по своя характер не се явяват обуславящи за решаващата воля на съда, а касаят правилността на въззивното решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с приложението на чл. 183 ГПК. Независимо от това същите не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, в т.ч. и тази, посочена от касатора, както и не са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. В установената по реда на чл. 290 ГПК задължителната съдебна практика по приложението на чл. 183, изр. 2 ГПК/решение № 239 от 16.07.2013 г. по гр.д. № 1050/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 362 от 15.07.2010 г. по гр.д. № 536/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и др./, е прието, че съобразно разпоредбата на чл.183 ГПК когато по делото се прилага документ в заверен препис и при поискване представилата го страна не представи оригинала на документа или официално заверен препис от него, то представеният препис на документа се изключва от доказателствата по делото. Същевременно обаче съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, което в конкретния случай е сторено от въззивния съд. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Съдът трябва и да отдели спорните от безспорните факти, след което да преценява събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. В случая процесният предварителен договор е представен в нотариално заверен препис, но въззивният съд на практика не го е зачел, тъй като предвид направеното му оспорване от ответната страна, за да се изпълнят задачите на назначените графически експертизи относно това положил ли е лично починалия управител на ответното дружество Р. Б. подпис за обещател на предварителния договор, ищецът е бил задължен да представи оригинала на договора, от който при изследване може да се установи дали подписът за обещател е положен лично от Б., но той не го е сторил, като съдът е приел, обсъждайки установените факти, че не е доказано твърдението на ищеца, че оригиналът на предварителния договор е бил откраднат. Дори в случая да се приеме, че съдът е допуснал процесуално нарушение като не е постановил изрично определение, с което на основание чл. 183 ГПК да изключи писменото доказателство от доказателствения материал по делото, то това нарушение не се е отразило на крайния му извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. ІІІ ЗЗД, тъй като обсъждайки събрания по делото доказателствен материал, в т.ч. и процесния предварителен договор, представен в нотариално заверен препис, при условията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, той е изложил подробни мотиви, разпределяйки правилно доказателствената тежест между страните относно установяване предпоставките за приложението на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Това е така, тъй като искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е отпаднало. /В този смисъл е определение №142 от 21.02.2012 г. по ч.гр. дело №103/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/. В съответствие със задължителната съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил, че претендираната от него сума от 67 000 лв. е платена на отпаднало основание, поради което е отхвърлил и предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. ІІІ ЗЗД като неоснователен. По поставените правни въпроси във връзка с приложението на чл. 269 ГПК, а именно следва ли въззивният съд да се произнесе по въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и в какви рамки, въззивното решение е постановено съобразно установената задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 764 от 19.01.2011 г. по гр.д. № 1645/2009 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, решение № 702 от 05.01.2011 г. по гр.д. № 1036/2009 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение и решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 212/2011 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тях еднозначно е прието, че съгласно сега действащия ГПК, по който е започнало разглеждането на настоящия спор, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. В. съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/ чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба съдът не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. В конкретния случай първоинстанционният съд е уважил предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и въззивникът ответник е обжалвал изцяло решението като неправилно. Именно в рамките на предявената въззивна жалба се е произнесъл въззивният съд, който, с оглед на своите правомощия е извършил самостоятелна преценка на събрания пред първата инстанция доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, които са резултат на осъществена от него решаваща дейност в рамките на ограничения въззив с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК.
В тази връзка релевираните от касатора в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, както и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с приложението на чл. 183 ГПК, в случая представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на касационна проверка едва при допускане на касационното обжалване, но не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като тези основания касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно и е свързано с твърдение за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения по приложението на чл. 183 ГПК. Както се посочи по-горе същите не са обуславящи изхода на спора, а по-скоро касаят неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и са основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и за допускането му до касационен контрол. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице, ако произнасянето на съда по поставените въпроси би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата, какъвто не е настоящия случай.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 183 от 09.04.2013 г., постановено по в.гр.д. № 28/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, ГО, І състав, по касационна жалба с вх. № 3440/21.05.2013 г. на Р. М. А. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: