О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1326
гр.София, 18.10.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
дванадесети октомври две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1153/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на В. Н. В. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 61 от 10.02.2011 г. по гр.д.№ 521/ 2010 г. С него е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 1068/ 2009 г., като по този начин касаторът е осъден да заплати на Г. Б. П. и на Д. К. П. сумата 11 252,64 лв – обезщетение за ползите, от които ги е лишил, като е ползвал част от собствения им недвижим имот за период 16.04.2004 г. – 18.03.2009 г. със законната лихва върху тази сума от 16.04.2009 г. до окончателното й изплащане. За разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв (част от вземане в общ размер 135 000 лв) искът е отхвърлен.
Касаторът В. В., който е ответник по делото, атакува решението в осъдителната по отношение на него част. Като основание за допускане на касационно обжалване същият сочи материалноправният въпрос може ли да се придобие чрез давностно владение собственост върху идеална част от недвижим имот и процесуалноправният въпрос ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на влязлото в сила съдебно решение. Счита, че по тези въпроси практиката на съдилищата е противоречива и на това основание моли касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответните страни Г. и Д. П. оспорват жалбата, твърдят, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и молят искането в тази насока да бъде отклонено.
Същите са подали насрещна касационна жалба срещу решението в частта, в която е отхвърлена частично претенцията им за разликата до 50 000 лв и за периода преди 16.04.2004 г. Считат, че съдът неправилно приложил института на погасителната давност и повдигат материалноправният въпрос дали такава тече при положение, че за вземането има образувано изпълнително производство, докато последното е спряно. Повдигат също така процесуалноправният въпрос дали ако съдът е постановил спирането, изпълнителното производство се счита възобновено автоматично след постановяване на изчаквания акт. Поддържат, че по тези въпроси апелативният съд се е произнесъл в противоречие с установената практика и че те имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, на които основания претендират касационното обжалване да бъде допуснато.
В. В. не взема становище по тази жалба.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата на ответника В. за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решението е неоснователно.
За да го постанови, въззивният съд е приел от правна страна, че с влязло в сила решение по чл.108 от ЗС ответникът е осъден да предаде на ищцата П. владението върху недвижим имот, за чието ползване без основание се претендира обезщетение в настоящето производство. Счетено е, че влязлото в сила решение обвързва всички други съдилища в България и че то ползва и ищеца П., тъй като решението касае имот под режим на съпружеска имуществена общност. По доводите на ответника, че е придобил имота чрез давностно владение, съдът е изложил съображения, че всъщност той е държал върху имота постройка съгласно чл.120 ал.4 от ППЗТСУ (отм.), което изключва давностното владение.
При тези правни изводи на въззивния съд поставеният от касатора – ответник материалноправен въпрос не обуславя въззивното решение. Съдът е отхвърлил неговите доводи за придобиване по давност не поради това, че по принцип е невъзможно давностно придобиване на идеална част от недвижим имот, а защото не е установил да е осъществявано владение върху този имот. Съобразявайки установената практика по приложението на чл.120 ал.4 от ППЗСТСУ (отм.), съдът е счел, че ответникът с разрешение от администрацията е изградил като временна постройка павилион и го е държал върху чужд имот, но това държане не съставлява владение по смисъла на чл.68 ал.1 от ЗС и не може да доведе до придобиване на собственост съгласно чл.79 ал.1 от ЗС. Във връзка с тези изводи на въззивния съд касаторът-ответник не е формулирал правен въпрос, а повдигнатият въпрос за придобиване на идеална част от недвижим имот не е разглеждан и разрешаван от въззивния съд, така че по него обжалването не може да бъде допуснато.
Процесуалноправният въпрос също не обуславя въззивното решение. Решаващият съд е зачел силата на пресъдено нещо на влязъл в сила предходен съдебен акт, с който е уважен предявен от Г. П. против В. В. иск по чл.108 от ЗС за същия имот. За да обоснове крайните си изводи, съдът не се е позовал на мотивите на влезлия в сила акт, а на разрешения с него правен спор относно собствеността върху имота. Поради това въпросът за това имат ли сила на пресъдено нещо мотивите на решението не обуславя изхода от спора и също не може да е основание за допускане на касационното обжалване.
Предвид изложеното съдът приема, че по жалбата на В. В. касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При това положение към разглеждане на насрещната касационна жалба на Г. и Д. П. не следва да се пристъпва, с оглед изричната разпоредба на чл.287 ал.4 от ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА по жалба на В. Н. В. касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 61 от 10.02.2011 г. по гр.д.№ 521/ 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: