1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
гр. София, 10.03.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1154 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Б. Б. Б. чрез процесуален представител адв. М. Л. Д. срещу решение № 291 от 04.02.2019г. по в. т. дело № 3791/2018г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав, с което е потвърдено решение № 855 от 27.04.2018г. по т. дело № 8892/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VI-5 състав и Б. Б. Б. е осъден да заплати на „Студио Марица“ ООД сума в размер 4 000 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен като неоснователен предявеният от Б. Б. Б. срещу „Студио Марица“ ООД иск за прекратяване на ответното дружество на основание чл. 517, ал. 3 ГПК и ищецът е осъден да заплати на ответника сума в размер 6 000 лв. – адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и постановеното решение е очевидно неправилно:
1. „Възможно ли е със свидетелски показания да бъде установявана нередовността на връчване на съдебни книжа по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК?“ – касаторът поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с определение определение № 28/02.02.2017г. по ч. гр. д. № 5518/2016г. на ВКС, ГК, І г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както и че произнасянето на ВКС е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
2. „Допустимо ли е при спазена процедура по чл. 50, ал. 4 ГПК за връчване на искова молба и след изтекъл срок за отговор по нея на ответника да бъде предоставяна допълнителна възможност да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти, както и да се позовава на обстоятелства, които не са въведени от ответника чрез възражение в законоустановения срок?“ – според касатора този въпрос е решен в противоречие с решение № 101/17.04.2013г. по гр. д. № 1714/2013г. на ВКС, ГК, 3 г. о., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 133/15.01.2018г. по гр. д. № 60339/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 243/30.07.2013г. по гр. д. № 479/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 230/11.02.2013г. по т. д. № 1090/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 88/22.06.2010г. по т. д. № 911/2009г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 28/01.07.2011г. по гр. д. № 243/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 661/11.03.2011г. по гр. д. № 266/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
3. „Дали конкретната обезпечителна мярка обезпечава единствено и само събирането на вземането по изпълнителното дело, по което е наложена, или обезпечава събирането и на другите вземания на същия кредитор по други изпълнителни дела?“ – касаторът поддържа, че посоченият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3/; позовава се също на т. 2 и т. 5 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 142/21.07.2016г. по т. д. № 872/2016г. на ВКС, ТК, І т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
4. „От значение ли е моментът на заличаване на запора за отпадането на правното му действие при положение, че преди този момент е отменен съдебният акт, въз основа на който същият запор е наложен?“ – според касатора този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 251/16.04.2014г. по ч. гр. д. № 838/2014г. на ВКС, решение № 690/03.12.2008г. по т. д. № 349/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., т. 2 от Тълкувателно решение № 2/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, решение № 131/26.03.2012г. по гр. д. № 720/2011г. на ВКС, ГК, І т. о., решение № 356/14.12.2012г. по гр. д. № 248/2012г. на ВКС, ГК, І г. о. и определение № 105/27.03.2014г. по ч. гр. д. № 929/2014г. на ВКС, ГК, ІІ г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответникът „Студио Марица“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. И. Г. Д. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномeсечен срок срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, в нея са посочени касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и релевираните от страните доводи, приема следното:
Въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на решението на СГС и е изложил и допълнителни съображения за неоснователността на иска.
Приел е за неоснователни изложените във въззивната жалба доводи за допуснати съществени процесуални нарушения – неправилно обсъждане на отговора на исковата молба и доказателствата към нея, тъй като същите са подадени след изтичане на преклузивния едномесечен срок, предвид призоваването на ответника при условията на чл. 50, ал. 4 във връзка с чл. 47, ал. 1 ГПК. Въз основа на отбелязванията, направени в призовката и разписката, изпратени до ответното дружество, съдебният състав е направил извод, че процедурата по призоваването и връчването на исковата молба е нередовна, поради което отговорът на исковата молба е депозиран в законния срок.
Във въззивното решение са направени констатации, че ищецът Б. Б. е взискател по отношение на А. Б. Д. за парично вземане, за което е образувано изп. дело № 20158610401459 на ЧСИ Д. В., което впоследствие е преобразувано в изп. дело № 20168380404506 на ЧСИ М. Б.. Последното изпълнително дело е висящо, не е прекратено, А. Д. е длъжник по него и липсват доказателства задължението по него да е погасено. По това дело взискателят Б. Б. е поискал насочване на изпълнението срещу дружествените дялове на длъжника от капитала на ответното дружество „Студио Марица“ ЕООД, но липсват доказателства и твърдения на ищеца да е наложен запор върху дяловете на длъжника по посоченото изпълнително дело.
Въз основа на писмените доказателства, удостоверението, издадено от ЧСИ Д. В. и служебната справка в Търговския регистър съдебният състав е приел, че запор върху дружествени дялове на длъжника А. Д. в „Студио Марица“ ЕООД е бил наложен на 17.11.2009г. по изп. дело № 20098610400213 на ЧСИ Д. В., но не е ясно какъв е неговият вид – обезпечителен или изпълнителен; посоченото изпълнително дело е прекратено, тъй като с влязло в сила съдебно решение е отменен актът, въз основа на който е издаден изпълнителният лист – чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК; след прекратяването на изпълнителното дело ЧСИ Д. В. е изпратил заявление до Търговския регистър за вписване на постановлението за вдигане на запора вследствие прекратеното изпълнително производство, което е входирано в Търговския регистър на 08.10.2010г., но самото заличаване на запора е извършено на 14.12.2017г. Въззивният съд е констатирал, че съдружникът А. Д. е прехвърлил всички притежавани от него 30 дружествени дяла от капитала на „Студио Марица“ ЕООД на 15.11.2010г., и е извършено съответно вписване в Търговския регистър.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск, съдебният състав е приел, че независимо от процесуалната легитимация на ищеца, който е овластен от ЧСИ М. Б. да предяви иск по чл. 517, ал. 3 ГПК, не е налице основание за прекратяване на ответното дружество, тъй като А. Д. не притежава дялове от капитала му и след евентуалното прекратяване ищецът няма да може да се удовлетвори от ликвидационната стойност на тези дялове.
Доводите на ищеца, изводими от разпоредбата на чл. 452, ал. 1 ГПК, според която извършените от длъжника разпореждания със запорираната вещ или вземане след запора са недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори, освен ако третото лице приобретател може да се позове на чл. 78 ЗС, са приети от въззивната инстанция за неоснователни по следните аргументи: 1/ Ищецът не може да се ползва от наложения запор по друго дело – изп. дело № 20098610400213 на ЧСИ Д. В., а изпълнението върху дружествени дялове да е насочено по изп. дело № 20168380404506 на ЧСИ М. Б., както и от разпоредбата на чл. 452, ал. 1 ГПК; 2/ Ищецът не е ангажирал доказателства, от които да се установи по несъмнен начин, че наложеният от ЧСИ Д. В. запор по изп. дело № 20098610400213 е за обезпечаване на вземането, предмет на изпълнение по изп. дело № 20168380404506 на ЧСИ М. Б.; 3/ Вземането по това изп. дело е присъдено с въззивно решение на САС, което е влязло в сила; 4/ Изпълнителното дело на ЧСИ Д. В. е прекратено поради отмяна на съдебното решение, въз основа на което е издаден изпълнителният лист. Въз основа на изложените съображения въззивният съд е направил извод, че наложеният по това дело запор обезпечава друго вземане, предмет на отмененото съдебно решение /допуснатото по изп. дело № 20098610400213 на ЧСИ Д. В. обезпечение чрез налагане на запор върху дяловете на длъжника А. Д. е такова само по отношение на вземането, за събиране на което е допуснато, но не и за други вземания на кредитора/, поради което не е налице втората от кумулативните предпоставки на чл. 517, ал. 3 ГПК – запорът върху дружествените дялове на съдружника-длъжник не е наложен по същото изпълнително дело, по което е предприето изпълнение срещу дяловете на длъжника в търговското дружество.
Въззивният съд е възприел изразеното от първоинстанционния съд разбиране, че е без значение кога е вписано заличаването на запора по изп. дело № 20098610400213 на ЧСИ Д. В., тъй като действието на заличаването на вписването е занапред; в случая правните последици на вписания запор са отпаднали с обратна сила, тъй като актът, въз основа на който е наложен запорът, е отменен, поради което изпълнителното дело е прекратено. Поради това, че при отмяна на съдебен акт се приема, че същият не е породил правни последици, съдебният състав е направил извод, че и наложеният въз основа на него запор не е породил такива последици.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора между страните и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГП К. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора в т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е ирелевантен, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Въззивният съд не е направил извод за нередовно връчване на исковата молба и доказателствата /през м. октомври 2017г./ въз основа на свидетелски показания за невярно удостоверяване от връчителя, че последният е залепил уведомление по чл. 47, ал. 1 във връзка с чл. 50, ал. 4 ГПК. Преценката за нередовността на връчването на исковата молба и приложените към нея доказателства е направена въз основа на направените в разписката към призовката отбелязвания. Във върнатата по делото разписка е посочено, че адресът е посетен на четири посочени дати през м. септември и октомври 2017г., но никой не отваря, входната врата се заключва и няма достъп, като липсва отразяване, че е залепено уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК. В цитираното от касатора определение № 28/02.02.2017г. по ч. гр. д. № 5518/2016г. на ВКС, ГК, І г. о. е даден отговор на въпроса „следва ли страната, която твърди, че не е била редовно уведомена при условията на чл. 50, ал. 4 във връзка с чл. 47, ал.1 ГПК, да привежда доказателства за неизпълнение на процедурата по залепване на уведомление или съдът е длъжен служебно да провери дали са извършени предвидените в закона процесуални действия по уведомяването“. Ако касаторът е имал предвид, че по този въпрос съдебният състав е процедирал в противоречие с посоченото определение, доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователен, тъй като въпросът не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Както в посоченото определение, така и настоящия случай липсва удостоверяване от връчителя за извършено залепване на уведомление по чл. 50, ал. 4 във връзка с чл. 47, ал. 1 ГПК, което е съобразено от съдебните състави.
Вторият процесуалноправен въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение – въззивният съд е приел, че не е спазена процедурата по чл. 50, ал. 4 ГПК, поради което е направил извод, че отговорът на исковата молба е депозиран в преклузивния едномесечен срок съгласно чл. 131 ГПК, а не се касае до допълнително предоставена възможност след изтичане на срока за подаване на отговор на предявения иск.
Посоченият от касатора в т. 3 от изложението материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на САС по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото цитираните от касатора т. 5 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 142/21.07.2016г. по т. д. № 872/2016г. на ВКС, ТК, І т. о. са неотносими. Същите се отнасят до изпълнение, насочено върху недвижим имот и присъединени по право взискатели, докато по настоящото дело изпълнението е насочено върху дружествени дялове, като е налице постановление за вдигане на запора върху тях вследствие прекратеното изпълнително производство, което е входирано в Търговския регистър пет години преди образуване на последващото изпълнително дело. Ищецът не е присъединен по право взискател по изп. дело № 20098610400213 на ЧСИ Д. В., поради което т. 5 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е неприложима. Съгласно т. 2 от посоченото Тълкувателно решение разпоредбата на чл. 473 ГПК не намира приложение при насочване на изпълнение върху недвижими вещи и вземания на длъжника, като в мотивите е посочено, че разпоредбите на чл. 473, ал. 2 и 3 ГПК са неприложими при насочване изпълнение върху недвижим имот, ценни книжа и дял от търговско дружество. В настоящия случай съдебният състав не е приложил посочените разпоредби към настоящия казус и в този смисъл не се е произнесъл в противоречие с константната практика на ВКС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, защото касаторът не е изложил съображения и не се е аргументирал защо счита, че въпросът по т. 3 от изложението е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Цитирането на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не обосновава извод за осъществяване на посочената предпоставка.
Формирана е константна практика на ВКС, обективирана в решение № 101/25.06.2012г. по т. д. № 877/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 77/16.06.2012г. по т. д. № 573/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 236/18.01.2017г. по т. д. № 2309/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно която в разпоредбите на чл. 517, ал. 1 и ал. 3, изр. 1 ГПК ясно и точно са уредени предпоставките за прекратяване участието на ограничено отговорен съдружник в дружеството за подлежащи на принудително изпълнение задължения на съдружника към трето лице – взискател по вече образувано изпълнително дело, както и поредността на действията на съдебния изпълнител при насочено принудително изпълнение върху дял от търговско дружество. Принудителното изпълнение започва с налагането на запор върху дела на съдружника – длъжник по изпълнителното дело, чрез изпращане на запорно съобщение до Агенцията по вписвания. Съгласно изричната норма на чл. 517, ал. 1, изр. 2 ГПК запорът има действие от вписването му, като Агенцията по вписвания уведомява дружеството за вписания запор. Едва след налагане на запора съдебният изпълнител връчва на дружеството изявление по смисъла на чл. 517, ал. 3, изр. 1 ГПК за прекратяване участието на длъжника като съдружник, като последното настъпва от момента на връчване на изявлението на взискателя. Въззивният съд, като е приел, че по делото не е установено от ищеца по несъмнен начин, че наложеният от ЧСИ Д. В. запор по изп. дело № 20098610400213 е за обезпечаване на вземането, предмет на изпълнение по изп. дело № 20168380404506 на ЧСИ М. Б., и че ищецът не може да се ползва от наложения запор по друго дело и в този смисъл от разпоредбата на чл. 452, ал. 1 ГПК, не се е произнесъл в противоречие с посочената практика на ВКС.
Материалноправният въпрос, посочен от касатора в т. 4 от изложението, е важен, но както и да бъде решен не би променил изхода на спора, тъй като неоснователността на иска е аргументирана от въззивната инстанция и с други доводи и съображения, а именно: не е налице втората от кумулативните предпоставки на чл. 517, ал. 3 ГПК – запорът върху дружествените дялове на съдружника-длъжник не е наложен по същото изпълнително дело, по което е предприето изпълнение срещу дяловете на длъжника в търговското дружество; ищецът не може да се ползва от наложения запор по друго дело – изп. дело № 20098610400213 на ЧСИ Д. В., а изпълнението върху дружествени дялове е насочено по изп. дело № 20168380404506 на ЧСИ М. Б..
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК не трябва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Касаторът трябва да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба направените разноски за настоящото производство в размер 4 900 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 291 от 04.02.2019г. по в. т. дело № 3791/2018г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав.
ОСЪЖДА Б. Б. Б. с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1 да заплати на „Студио Марица“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], [улица], ет. 1 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 4 900 лв. /четири хиляди и деветстотин лева/, представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.