9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
С., 20,02,2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на шестнадесети януари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 309/11 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] и касационна жалба на дружество с ограничена отговорност „А. Б.В.”- [населено място], Х. / регистрирано по законите на Х./ против решение №356 от 09.06.2010 г. по гр.д. № 2774/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
По касационната жалба на [фирма] – [населено място] :
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е заявил, че посочва правните въпроси и тяхната връзка със спора, като е формулирал въпросите:” Как следва да се докаже основателността на иска за обезщетение по чл.76/1/т.3 ЗМГО- по начина възприет от САС или с тълкуване на чл.76а и чл.76 б, т.1 и 2 ЗМГО”. Друг въпрос, според страната, бил свързан „с метода за определяне на обезщетението в размер на лицензионното обезщетение..”. Поставен е и въпрос, определен от касатора като „ по-общ”, а именно-„Отделни ли са исковете по чл.76а и по чл.76б/1/т.1 и 2 ЗМГО или искът е един- по чл.76/1/т.3 ЗМГО, а р-бите на чл.76а и чл.76б/1/т.1 и 2 ЗМГО са само начини за определяне размера на обезщетението. Може ли ищецът да поиска съдът да определи обезщетението и по трите начина.. и да осъди ответника да заплати най-голямата сума..”. Поставени са още и въпросите: „ Следва ли да се ползва като критерий само възможната печалба на нарушителя… и може ли да се определи размера на пропуснатите ползи на ищеца когато е нарушено право върху марка, регистрирана за стоки – сходни на стоките на ответника – нарушител, причинени от това че нарушението е предизвикало допълнително увеличение предлагането на пазара на сходните стоки и това е довело до нереализиране продукцията на ищеца…ако не може то следва ли като база за определяне на обезщетението да се ползва печалбата на ответника…”. По всеки един от тези въпроси страната е интерпретирала мотивите на въззивния съд и е изложила своето разбиране по отговора на поставения въпрос, като е отбелязвала, че тези въпроси били от значение за делото, поради връзката им с постановения правен резултат.В заключение е посочено, че били налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради това, че цитираните разпоредби / неуточнени / на ЗМГО, които САС бил приложил не били „ достатъчно ясни” и по тях липсвала задължителна съдебна практика, „защото нямало обнародвана такава в сборниците за решения на ВКС”. Посочено е още, че разпоредбите на чл.76а и чл.76б ЗМГО били сравнително нови и следвало „както съдилищата така и практикуващите юристи да се ръководят от задължителното тълкуване дадено от ВКС”. Развито е кратко, общо разбиране за нуждата от тълкуване на чл.76а и 76б ЗМГО, обосновано, с лаконичното обяснение, че марката била специфичен обект на собственост. Други доводи няма развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле за допускане на касационно обжалване. Дори и да се приемат за релевантни, поставените от него въпроси, макар, че повечето от тях са свързани със становището на страната а не с обуславящите резултата изводи на въззивния съд, а други намират изричния си отговор в нормативната уредба, то същите водят единствено до установеност само на общото основание за касационно обжалване. За да бъде допуснато такова, следва кумулативно да бъдат налице и предпоставките на една от лимитивно изброените хипотези в чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК. Касаторът се е позовал на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чието наличие е обосновал с общи по отношение на всички поставени въпроси доводи. Разглежданото основание, предполага обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос/ за всеки един от формулираните/ е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009г. С оглед тези предпоставки, страната не е изложила релевантни доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не съставлява поставянето на въпроси, нито лаконичното отбелязване, че при прегледа на съдебна практика установила, че нямало обнародвана такава. В тази връзка самото твърдение за липса на съдебна практика не е достатъчно за да е налице основанието по т.3 на чл.280, ал.1, т.3 ГПК,а следва да бъде обоснована и непълнота или неяснота на конкретна правна норма и то обективно, с оглед нуждата от тълкуването й. Не обосновава приложно поле на касационно обжалване и твърдението, че разпоредбите на чл.76а и чл.76б ЗМГО били сравнително нови, тъй като, както бе отбелязано липсва обосноваване и въобще доводи за обективно мотивирана неяснота или непълнота на тези разпоредби, която да налага тяхното тълкуване.
Следователно, с оглед поддържаното от касатора по реда на чл.284, ал.3,т.1 ГПК, не са установени предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и не е налице основание за допускане до касационно обжалване на решението на Софийски градски съд в обжалваната част.
По касационната жалба на „А. Б.В.”-гр. В., Х.:
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал пространно доводи за недопустимост на обжалвания съдебен акт, како е твърдял, че съдът се е произнесъл по непредявени основания и твърдения на ищеца,за което е посочил, че в този смисъл било и ППВС №1/85г., от което е възпроизведена част, третираща правомощията на втората съдебна инстанция по реда на чл.209, ал.1 ГПК / отм./. Страната, след посочване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е очертала предмета на произнасяне на въззивния съд, като е направила извод, че „ С.” не заявил твърдение за нова, че пропуснатата от него полза от „неполучена печалба е вследствие стесняване на пазарни му дял, поради реализирани от „ Б. р. – С.” аналгиносъдържащи лекарства, произведени от доставената субстанция от „А. Б.В.”. От довода е изведена недопустимост на решението, тъй като съдът се бил произнесъл по незаявени основания. Страната е поддържала още, че друго основание за недопустимост на решението в обжалваната му част било това, че съдът се бил произнесъл по нередовно допълнително заявено искане на ищеца по чл.76а и чл.76б, ал.1, т.2 ЗМГО – съдът да присъди най-голямото по размер обезщетение.В тази насока е поддържано, че САС не се съобразил с изброена задължителна и казуална практика на ВКС/ подробно изброени решенията/. Страната е изложила и своето разбиране по това твърдение, като го е свързала с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.Касаторът е заявил, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 , т.1, 2 и 3 ГПК, чийто текст е възпроизвел.Обособени са в три групи въпроси, свързани с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, които са посочени като – „ приложимост на чл.27, ал.3 ЗМГО, за приложението на чл.13,ал.3 ЗМГО и във връзка с конкретните правни критерии за общоизвестност на по-ранна мярка за периода преди 2006г.” И трите групи въпроси са конкретизирани, като за всеки от тях е посочено, че не били налице „ влезли в сила решения”. Мотивите на въззивния съд, за които е твърдяно, че са свързани с тези въпроси са посочени като „ становище на САС” и с отбелязване на страница от решението. „ Четвъртата група въпроси” била свързана според касатора и с трите основания визирани в чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК и била във връзка с присъденото обезщетение от 22400лв. и по-конкретно „ за начина на неговото определяне и причинната му връзка с поведението на ответника”. В тази връзка по т.3 на цитирания текст е посочено, че нямало съдебна практика. По основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК е посочено противоречие с ТРОСГК №1/01г.- т.10 и решение на САС, с които било прието, че когато иска бил установен по основание, но нямало данни за размера, съдът можел да определи обезщетението по своя преценка. По чл.280, ал.1, т.2 ГПК страната подробно е развила своето разбиране, свързано с обсъжданото обезщетение и заявено като оплакване в касационната жалба, след което е направила извод, че като присъдил това обезщетение, което според касатора не било в причинна връзка с поведението му, САС не се бил съобразил с изброени решения на ВКС и съдилищата, които е приложил.Петата група въпроси били свързани с присъдените 19910лв. – неполучено лицензионно възнаграждение и по конкретно с „начина на неговото определяне, причинната връзка с поведението на ответника …”. Касаторът накратко е изложил защитната си теза във връзка с това обезщетение и е заявил, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, сочил е още, че аналогичен бил спора с този разгледан с решение № 986/2008г. на ВКС, І г.о., от което е цитирана част от мотивите във връзка с приетото за значението на причинната връзка в състава на непозволеното увреждане. Страната е развила своето разбиране за характера на отношението, свързано с лицензиране на търговска марка. Подробно е развито и разбирането на касатора за това, че „претенцията за пропусната полза при непозволено увреждане била основателна само дотолкова доколкото притежавала качеството реалност”, като са наведени и доводи за неправилност на решението на въззивния съд. Посочено е още, че „имало съдебни решения, в които било прието, че от претендираните пропуснати ползи следвало да се приспаднат разходите, които са направени,” в каквато връзка са изброени решение на ВКС и ВТАС, като е заявено, че „ становище” на САС било изложено на стр.17, 18 от решението, а становището на касатора на стр.12-16 от касационната жалба. Касаторът е поддържал и това, че нямало съдебна практика за определяне на съразмерността на разноските по чл.64 ГПК /отм./, в случаите когато били предявени и частично уважени няколко неоценяеми и оценяеми претенции. В тази връзка е посочено лаконично, че възприетият от съда подход „ нарушавал законовия принцип за съразмерност”, като това оплакване е развито също накратко.
Доколкото изложението съдържа доводи за недопустимост на обжалваното решение, следва да бъдат разгледани, с оглед възможността да обусловят допускане до касационно обжалване съгл. т.1 ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г. Касаторът е поддържал оплакване за недопустимост на съдебния акт, поради това, че въззивната инстанция се е произнесла по „непредявени основания и твърдения на ищеца”. Това оплакване е детайлизирано, като е поддържано още, че ”САС се е произнесъл извън предмета на делото тъй като са уважени два иска на „С.”, на основания, които били предявени алтернативно”. Уточнено е, че това оплакване се прави с оглед искането съдът да присъди най-голямото по размер, определено обезщетение базирано на няколко правни основания. Направено е и оплакване за нередовност на исковата молба, поради липса на конкретизация на съотношението на заявените основания.Така заявено твърдението за недопустимост е правно необосновано, мотивирано с доводи за неправилност на акта, поради допуснати процесуални нарушения, които са ирелевантни към неговата допустимост. С обжалваното решение, съставът на Софийски апелативен съд е очертал ясно предмета на спор, с който е бил сезиран първостепенния съд при отчитане на проведените производства по отстраняване недостатъците на исковата молба / някои, от които по искане на ответника по иска – сега касатор/. Решаващият състав е мотивирал, че е сезиран с предявени от [фирма] против касатора обективно съединени искове с правно основание чл.76, ал.1,т.1,2 и 3 и искания по чл.76, ал.2 ЗМГО/ ред.04г./. Този извод е направен след очертаване на изложените в исковата молба обстоятелства и съобразяване със заявения от страната петитум, с оглед извършените и допуснати от първостепенния съд уточнения в обжалваната част, а именно – за нарушение правата на двете марки, претендирано обезщетение в размер на 1044034.06лв.- от които 39821.66 обезщетение за неполучени лицензионни възнаграждения и 1004212.40лв. – нереализирана печалба по 19910.83лв. и 502106.20лв. за всяка марка / вж. молба от 14.07.2008г. и от 01.09.2008г. и допуснато изменение с протоколно определение от 27.10.2008г. /. Отчетено е и искането, направено от ищеца, че ако не се установят достатъчно данни за размера на обезщетенията, то следва същите да бъдат присъдени при хипотеза на чл.76б, ал.1 или т.2 ЗМГО. При тези фактически данни, следва да се приеме, че фактически невярно е твърдението на страната, че съдът е излязъл извън предмета на спора, който е очертан ясно и е съобразен със заявеното от ищеца и по който съдът се е произнесъл. Страната смесва начина на определяне на обезщетенията/ който е обусловен от закона/ и дадената от ищеца правна квалификация със заявения предмет на спор, който лимитира съдът и който определя валидността на неговото произнасяне, поради това е направила и фактически необоснования извод за наличие на предявени алтернативни претенции. Само ищецът може валидно да очертае спорното право чрез основанието и петитума на иска, като дефинитивно предмета на делото се определя като претендирано или отричано от ищеца право, чието правно естество обективно следва от това основание и петитум въз основа на правната норма и чиито индивидуализиращи белези са: правопроизводящия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението. Съдът определя правната квалификация на иска- това е негова дейност по приложението на закона, поради което ирелевантни са дадените от страните правни квалификации на претенциите, като те не могат да очертаят предмета на спор, както бе мотивирано по-горе.Единствено съдът извършва и преценка по валидността на сезирането си, поради което твърдението за нередовност на исковата молба, следва да се квалифицира като оплакване за допуснато процесуално нарушение. Доколкото, обаче последиците от това нарушение могат да обосноват извод за недопустимост на атакуваното решение следва да се отбележи, че в случая нередовностите на исковата молба са били отстранени още от първата инстанция и валидно въведени от първостепенния съд като очертан предмет на спор. Или доводът, че съдът следвало да остави производството без движение за уточняване на съотношението на заявените „ основания” / заявени като търсено най-голямо по размер обезщетение формирано по различни начини/ е правно необоснован. В тази връзка, неправилно страната обвързва дадените по този начин от ищеца правни квалификации на искането й, със задължението на съда да се произнесе в рамките на сезирането си. Правно необосновано страната смесва и осъществените и доказани юридически факти с очертаването на спорното право. Без каквато и да било правна относимост към разглеждания случай е цитираното т.9 на ППВС №1/85г. тъй като цитата от него, касаещ правомощията на втората инстанция по отменен и поради това неприложим процесуален ред не могат да обосноват дори процесуално нарушение / в какъвто смисъл би могло единствено да се третира възражението/ а още по-малко да очертаят противоречие по смисъла на чл.280, ал.,1 т.1 ГПК.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Формулираните от него въпроси, дори и да се приемат за релевантни за спора, въпреки, че са формулирани в контекста на становището на страната и значението на неговия изход за нея, както тя е обосновала релевантността им, съставляват само установяване на наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване. За да бъде допуснато обаче решението до разглеждане по същество, следва в съотношение на кумулативност да бъде доказано наличие на една от лимитивно изброените хипотези по т.1, 2 и 3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът е поддържал, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на присъденото от САС обезщетение в размер на 22400лв., като е конкретизирано – начин на определяне и „причинната му връзка с поведението на ответника”. Това основание, предполага обосноваване от страната, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретни актове и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. В случая, с оглед изложеното, единствената посочена задължителна практика, която има относимост към това основание е т.10 на ТРОСГК на ВКС на РБ №1/2001г., но само като акт, включен в обхвата на сравняваните с въззивното решение съдебни актове, обуславащи наличие на предпоставките на основанието, тъй като неговото съдържание е неотносимо както към поставените от страната въпроси, така и към въззивното решение въобще, поради това, че третира правомощията на въззивния съд по допускане на експертиза, оглед и освидетелстване по реда на чл.130 ГПК / отм./. Страната не е изяснила в какво точно се състои противоречието, а оплакването, че съдът не назначил експертиза и сам определил обезщетението е не само фактически неточно, но и ирелевантно спрямо производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицира по чл.281 ГПК. Още повече, че в случая касаторът не е съобразил и това, че е налице специална норма- чл. 76б ЗМГО, регламентираща хипотеза на установен по основание иск при липса на достатъчно данни за неговия размер и съответно на правилото – специалния закон дерогира общия, цитираната от касатора задължителна практика няма никаква относимост в случая.
Цитираната и разгледана казуална практика/ с изключение на определенията и невлезлите в сила решения на съдилищата/ има относимост към основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но и спрямо него страната не обосновава извод за наличие на противоречие при разрешаването на общо поставените въпроси, тъй като тези решения третират различна фактическа и правна обстановка по различни искове и съответно формират и различни правни изводи. Същите не разглеждат и поставените от страната въпроси. Въпреки пространното изложение липсва и конкретно очертано противоречие, каквото не може да бъде изведено от цитатите, свързани с решения по различни от разглеждания искове, тъй като не те не са съпоставени с конкретен решаващ извод на съда, от който следва да е формиран и конкретен правен въпрос, а са свързани с развитите оплаквания за неправилност на решението, изведени от защитната теза на касатора, които не са предмет на разглеждане в производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК. Следователно, не е налице противоречие с посочените мотиви по цитираните решения, които,както вече бе посочено и като цяло не третират еднакви хипотези с разглежданата, поради което не е налице и фактически идентитет между тях, за да бъде обоснован валидно довода за наличие на основание по чл.280, ал.1, т. 2 ГПК. Следва да се отбележи и това, че цитираната практика по чл.45 ЗЗД и по-точно извадените цитати от решение №316/08г. на ВКС, ІІ т.о.,решение № 986/08г. на ВКС, І г.о., решение №1097/08г. на ІVг.о. и т.н. обосновава не наличие, а липса на противоречие с изводите на въззивния съд, тъй като решаващият състав не е приемал нещо различно/ а още по-малко противоположно/ от общите изводи, характеризиращи иска по чл.45 ЗЗД/ в какъвто смисъл са и цитатите/. Както бе обосновано вече, конкретното доказване на този иск по цитираните дела не обосновава различие по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като не касае правните въпроси разрешени с тези решения, а се базира на конкретно осъществени факти, които по всяко дело са различни.Не могат да обосноват такова противоречие и препратките към страници от въззивното решение, определени от касатора като „становище на съда” и към становището му изложено в касационната жалба, тъй като те не могат да формират довод, свързани с основанията за допускане на касационно обжалване.
Развитите от страната доводи за неправилност на постановения съдебен акт,в контекста на нейното разбиране по фактическата и правна обстановка по спора са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са предмет на разглеждане от съда след като решението бъде допуснато до касационно обжалване.
И във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ на което се е позовал касатора/, чиято правна дефинитивност бе разгледана вече не са изложени доводи, установяващи наличието му, тъй като такъв довод не съставлява поставянето на въпроси, нито заявеното, че нямало постановени влезли в сила решения, нито препратките съм „ страници от съдебното решение / без конкретизация на правен извод/ и към страници от касационната жалба. Страната нито е развила, нито е обосновала доводи свързани с дефинираното със задължителна практика основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- тъй като липсват доводи за непълнотата или неяснотата на конкретна правна норма, която да обуслови нуждата от тълкуването й от Върховния касационен съд. Освен това тази непълнота или неяснота следва не само да бъде посочена, но и обективно обоснована, а не с оглед субективното разбиране на страната и в контекста на поддържаното от нея становище по основателността на иска, което е ирелевантно за разглежданото основание.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд .
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №356 от 09.06.2010 г. по гр.д. № 2774/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: