12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
[населено място], 21.03.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1975/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Овергаз мрежи“АД против решение №206/22.01.2018г. по т.д.№2412/17г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение №284/08.02.2017г. по т.д.№1537/2014г. на Софийски градски съд , с което са отхвърлени предявените от праводателя на касатора „Овергаз Север“ЕАД срещу „М-газ“ЕООД искове с правно основание чл.327 ТЗ вр. чл.173 ал.1 ЗЕ и чл.86 ЗЗД – за заплащане на сума в размер на 384 337,30 лв. , представляваща сбор от цена на природен газ, цена за разпределение, цена за снабдяване от краен снабдител и акциз по издадени два броя фактури №№ [ЕГН]/31.01.14г. и[ЕИК]/21.01.14г. /за 242 154,94 лв. и 142 182,36 лв./,ведно със законната лихва, както и лихва за забава в размер на 2628,59 лв. за периода 03.02.14г.- 13.03.14г., начислена върху сумата по първата фактура и 870,63 лв. за периода 20.02.14г.-13.03.14г., начислена върху сумата по втората.
В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост на въззивното решение,с оглед направено пред апелативния съд и неуважено от него искане на касатора за спиране на производството по реда на чл.229 ал.1 т.4 ГПК,поради наличие на висящ преюдициален спор между страните по отрицателен установителен иск за собственост върху идеални части от газопроводно съоръжение – тръбопровод за природен газ ниско налягане. Евентуално се твърди неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на въззивния акт поради противоречие с материалния закон и допуснати процесуални нарушения при постановяването му .
Ответникът по касационната жалба „М-газ“ЕООД е оспорил наличието на законоустановените и сочени от касатора предпоставки за допускането й до касационен контрол. По същество на изложените в нея доводи заема становище за обоснованост, правилност и законосъобразност на атакуваното въззивно решение,поради което претендира то да бъде потвърдено в случай,че спорът бъде допуснат до разглеждане от касационната инстанция.
Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При извършването на преценката си за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалвания по касационен ред съдебен акт въззивният съд е приел за безспорно,че през 2006г. ответникът е бил присъединен към газоразпределителната мрежа на „Газоснабдяване Русе“АД /чийто правоприемник е праводателят на ищеца – „Овергаз Север“ЕАД/ по силата на сключен между дружествата договор за присъединяване на стопански потребители; че през исковия период последното „Овергаз Север“ЕАД е притежавал лицензия за осъществяване на дейността по разпределение на природен газ и снабдяване от краен снабдител за територията на Община Русе; че ищецът е собственик на 90 % от тръбопровод за газ с ниско налягане по силата на сключени с други търговски дружества договори за покупко-продажба; че на 17.10.2013г. „Овергаз Север“ЕАД и ответното дружество сключили договор за разпределение и снабдяване с природен газ,като приемането и предаването се извършвало в мястото на доставка – изхода на ГЗП на доставчика,обслужващо купувача. Като спорен съдът е определил въпросът дали през периода декември 2013г. – януари 2014г. последният договор е действал с оглед възражението на ответника за прекратяването му по взаимно съгласие. В тази връзка е обсъдил ангажираните по делото доказателства – писмо от ответника с дата 29.11.2013г., съдържащо предложение за прекратяване на договора на основание чл.11.1 б.“б“ от Общите условия към договора – по взаимно съгласие,считано от 01.12.2013г. отправено до „Овергаз Север“ЕАД, върху което е поставена резолюция „Да“; подписан между страните анекс от 02.12.2013г. за прекратяване на договора на посоченото основание, считано от 01.12.2013г.; протокол от 01.12.2013г. за демонтаж на измервателното устройство; протокол от същата дата за монтиране на друго измервателно устройство за отчитане на потреблението във връзка със сключен между ответника и „Булгаргаз“ЕАД договор от 16.04.2013г. за доставка на природен газ; месечни актове, дебитни известия, фактури и платежни нареждания,удостоверяващи количества доставян през м.м.декември 2013г. и януари 2014г. от „Булгаргаз“ЕАД на ответника природен газ и заплащан му от последния. Въз основа на тези доказателства,включително и след анализ на събраните в хода на производството свидетелски показания и заключения на съдебно-графическа,счетоводна и техническа експертизи, въззивният съд е приел за валидно прекратена договорната връзка по доставка и снабдяване с природен газ между страните, считано от 01.12.2013г., доколкото е налице съвпадане на насрещните им волеизявления, изразени от органните представители на двете дружества,вписани към този момент в Търговския регистър. Направеното от ищеца оспорване на анекса за прекратяване като неистински и антидатиран документ съдът е намерил за недоказано. Посочил е,че от заключението на графическата експертиза се установява с категоричност авторството на положения от името на дружеството- ищец при резолюцията за съгласие с прекратяването и в анекса за прекратяване подпис, като изходящ от вписания към съответната дата като негов изпълнителен директор С. М..Констатацията на вещото лице, че положеният в анекса печат не съответства на представените му такива от ищеца печати на дружеството съдът е намерил,че не е в състояние да промени тези изводи, доколкото липсва нормативно изискване за полагане на печат като елемент от волеизявлението на дружеството,предвид и характера на правоотношението между страните. За да откаже да сподели като основателно поддържаното от ищеца твърдение за антидатиране на анекса за прекратяване /съставянето му на по-късна дата,когато М. вече е бил заличен от ТР/ въззивният съд, позовавайки се и на съдебна практика на ВКС, е отбелязал,че от такова оспорване би могло да се ползва само трето лице, неучаствало в съставянето му,целящо да установи придобиването на права преди изготвянето му,но не и самият издател на документа, какъвто се явява дружеството,на което, поради това, той може да бъде противопоставен. Наред с това съдът е изложил и аргументи в подкрепа на извода му за недоказаност на оспорването, които е почерпил от останалите събрани по делото доказателства. Посочил е като кореспондиращи с посочената в документа дата показанията на свидетеля С. /изготвил текста на анекса/, протокола за демонтаж на измервателното устройство, както и показанията на свидетелката В. – служител на ищеца,установяваща случай от 11.12.2013г. на осъществено контролирано изпускане на газ и спиране на подаването му, наложено поради премахването на измерващото съоръжение. Несподелена от апелативния съд е останала и тезата на въззивника за липса на правен ефект на подписания от двете страни анекс за прекратяване,поради липса на съответно решение на Съвета на директорите на дружеството-ищец, налагащо се на основание разпоредбата на чл.240 б ТЗ и при наличието на свързаност между двете страни /безспорно е установено,че М. е бил и едноличен собственик на капитала на „М-газ“ЕООД/. В тази връзка съдът е намерил за неоснователно позоваването на страната на посочената разпоредба,доколкото прекратяването на договор за разпределение и снабдяване с газ не е от категорията сделки,посочени в нея – такива,които излизат извън обичайната дейност на доставчика и се отклоняват съществено от пазарните условия. Допълнително е посочил,че дори да би било налице основание за вземане на такова решение, липсата му не влече недействителност на анекса,а само е предпоставка за ангажиране на отговорността на изпълнителния директор за причинените на дружеството вреди. По възражението на въззивника,че при прекратяването на договора не е била спазена процедурата по чл.180 ЗЕ и Правилата за търговия с природен газ за смяна на доставчика, съдът от една страна е отбелязал,че в приложимите към отношенията между страните в релевантния момент правила не е била разписана съответна специална процедура, каквато съществува понастоящем. От друга страна е посочил,че самата разпоредба на чл.180 ЗЕ не съдържа специална процедура като предпоставка за настъпването на ефекта на прекратяване на облигационната връзка при наличие на постигнато между страните взаимно съгласие и изрично предвидена в договора възможност за прекратяване по този начин, а нормата гарантира правото на всеки потребител,присъединен към мрежата да избира доставчик на природен газ, без смяната му да поражда допълнителни задължения за него /чл.180 ал.3 ЗЕ/. Посоченото в ал.2 на същия член,че смяната на доставчика следва да бъде осъществена от мрежовия оператор в определен срок от получаването на писменото искане на клиента, е счетено от съда като законодателно предписание,наложено от изискване за сигурност с оглед особеностите на предмета на доставката, а неспазването му /каквото в случая е констатирано при наличието на данни за получаване след 02.12.2013г. на доставки на газ от „Булгаргаз“АД/, като нарушение на изискванията на енергийния закон, е основание за търсене на административно-наказателна отговорност на виновните лица,без да има отношение към доказаното взаимно съгласие между страните договорът им да бъде прекратен. Доколкото ищецът е основал претенцията си на договорно основание, твърдяното от него реално доставяне на природен газ през исковия период, според съда, дори и да е доказано по делото, не може да обоснове извод за уважаване на така предявения иск, а въпросът за правото на собственост върху разпределителния газопровод /предвид висящия спор между страните относно наличието на такова в полза на ответника за 7,88% ид.ч. върху него/ е ирелевантен. Независимо и наред с този извод, съдът е формирал и такъв за липса на пълно и главно доказване,осъществено от ищеца, съобразно възложената му доказателствена тежест, относно конкретни количества газ, предадени от него и приети от ответника през процесния период. Посочено е,че наличието на данни за изпускане на газ на входа на присъединяването на ответника без да могат да бъдат установени тези количества, както и тези за извършени и заплатени доставки на газ от „Булгаргаз“АД за исковия период са достатъчни за насрещното доказване от страна на ответника и осуетяване пълното доказване от страна на ищеца,че доставка на количествата газ,чието заплащане се претендира, действително се е осъществила.
За да обоснове допустимост на касационното обжалване в приложеното към касационната му жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да спре разглеждане на делото при условията на чл.229 ал.1 т.4 ГПК при наличие на субективен и липса на обективен идентитет между две дела, от решенията на които страните ще бъдат обвързани със сила на пресъдено нещо, по отношение на признати или отречени права или факти,релевантни за спорно материално право?; 2.Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си и с оглед преценка на конкретната фактическа обстановка да извърши самостоятелна преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства и да ги обсъди самостоятелно и в тяхната цялост?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба,които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви за това?; 4.Каква е възможността търговско дружество да оспори достоверността на датата на документ, съставен от негово име, евентуално – кои са приложимите процесуални правила и как се разпределя доказателствената тежест в този случай?; 5. Изпълнението на специалната процедура по смяна на доставчик по смисъла на чл.180 ЗЕ предпоставка ли е за настъпване на ефекта на прекратяване на договор за продажба на природен газ,сключен при действието на специален закон?; 6.Длъжен ли е въззивният съд да отстрани пороците, свързани с доклада по делото, включително и даване на указания,поради липсата на окончателен доклад,при изрично направено оплакване във въззивната жалба с цел точното установяване на фактите и прилагането на правото?. Въпроси 1,2,3 и 6 касаторът обвързва с твърдения,че съдът е постановил решението си , процедирайки в отклонение от задължителна практика на ВКС – ТР №39-1/05.03.1954г. на ОСГК на ВС /по първия/, ППВС №1/1953г и ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС – т.19 /по втория/,ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС /по третия и шестия въпроси/. С въпроси 4 и 5 се релевира предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която касаторът обосновава с липсата на установена съдебна практика. В допълнение се прави искане за допускане на касационно обжалване при хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като се твърди очевидна неправилност на въззивното решение, по съображения, че при изключена от законодателя пазарна конкуренция в дейностите по производство, пренос, разпределение, обществена доставка и съхранение на природен газ, съдът на практика е допуснал неправилно, че друг, освен лицензиантът-ищец, може на територията на Община Русе да доставя,разпределя и снабдява с природен газ крайни клиенти като „М-газ“ЕООД, което е невъзможно.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда.
Не осъществяват така дефинирания общ критерий за извършване на селекцията формулираните от касатора процесуално-правни въпроси. Първият, стоящ в основата и на оплакването за недопустимост на въззивното решение, така, както е поставен, не кореспондира с мотивите, въз основа на които въззивната инстанция обосновала процесуалното си действие по отказ да спре производството по делото. Искането си въззивникът е основал на твърдения за наличие на висящ спор по предявен от него пред СРС отрицателен установителен иск за признаване,че „М-газ“ЕООД не е собственик на 7,88% ид.ч. от газопроводното съоръжение за природен газ ниско налягане, по което му е доставян такъв,който спор,според въззивника е от значение за изхода на делото по предявения осъдителен иск за неизпълнение на договорно задължение за плащане. С определение в съдебно заседание въззивният съд е мотивирал отказа си да уважи искането с липса на преюдициалност между двете дела, като допълнително е посочил и в решението,че въпросът за собствеността не би рефлектирал върху изхода на повдигнатия пред него спор, доколкото правата си ищецът основава на сключена с ответника сделка,т.е. – на договорно основание. Ето защо съдържащото се във въпроса твърдение за релевантност на признати/отречени с решението по второто дело права и факти, представлява мнение на страната,но не и обуславящ изхода извод на съда. Обективно наличието на такава релевантност, обуславяща и извод за преюдициалност на изхода по спора за собственост, не се споделя и от настоящия състав. Такава би била налице единствено в случай,че претенцията на ищеца се основава на твърдяно от него ползване на тръбопровода от противната страна без наличието на договорно основание и при заявена претенция за присъждане на обезщетение за ползването, какъвто не е настоящият случай. Липсата на преюдициалност между двете дела обосновава извод за правилно процедиране от страна на въззивния съд при постановяването на отказа му да спре производството по висящия пред него спор на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Следва да се посочи,че само при формиране на противен извод от настоящия състав, въпросът би имал отношение към евентуалната недопустимост на постановеното въззивно решение, при което образуваното пред касационната инстанция производство би подлежало на спиране до произнасянето на ВКС с тълкувателно решение по тълк.д.№1/17г. на ОСГТК за вида на порока на въззивното решение.
Не е налице твърдяното във връзка с поставянето на втория от въпросите изборно коментиране от въззивния съд на събраните в хода на производството пред първата инстанция писмени и гласни доказателства. Независимо от факта,че Софийски апелативен съд се е възползвал от дадената му от законодателя с разпоредбата на чл.272 ГПК процесуална възможност да препрати към мотивите на първата инстанция,когато е съгласен с тях и ги споделя /а в случая в решението на СГС всички доказателства са подробно обсъдени и анализирани/, въззивният съд е коментирал самостоятелно счетените от него за установяващи релевантни за спора факти и права. От своя страна касаторът не обосновава нито в касационната си жалба,нито в изложението към нея с какво сочените от него като необсъдени от въззивния състав доказателства биха променили изхода на спора. В този смисъл ангажираното от ищеца писмо на „Булгартрансгаз“ЕАД, съдържащо изявление,че няма данни „М-газ“ЕООД да се е присъединявал към газопреносната мрежа, удостоверява също и,че липсва в архива на дружеството такъв договор за присъединяване,сключен и с „Газоснабдяване Русе“ЕАД /праводател на ищцовото дружество/; справката от диспечерската информационна система за управление на газоразпределителната мрежа не съдържа данни за обстоятелства,различни от установените от свидетелката В.,чиито показания подробно са коментирани както от първата,така и от въззивната инстанция; договорът за разпределение и снабдяване с природен газ,сключен през 2011г. между ищеца и трето, неучастващо в спора търговско дружество, е с условия, идентични с клаузите на договора между страните и общите условия към него, а предизвестието за едностранно прекратяване, отправено от това дружество до ищеца, касае основание за прекратяване, различно от предприетото от страните по спора; наличието на свързаност /с оглед качеството на С. М. на едноличен собственик на капитала на „М-газ“ЕООД и на изпълнителен директор на „Овергаз Север“ЕАД/ е коментирано от въззивния съд с излагане на конкретни аргументи защо това обстоятелство не може да изключи правния ефект от прекратяването на договора.
Не се явява обуславящ изхода на делото и третият процесуално-правен въпрос. Всички възражения на въззивника са обсъдени в съдебния акт на Софийски апелативен съд, в т.ч. възражението „относно начина на прекратяване на договорни отношения, свързани с доставката,разпределението и търговията с газ“ /по отношение на което съдът е посочил като определящи клаузите на договора между страните и изрично разписаното в закона,че при смяна на доставчика при спазването на договорните условия не обвързва клиента с допълнителни задължения/, както и възражението за недействителност на ангажираните от ответника документи за собственост върху идеални части от тръбопровода /което съдът не е намерил за относимо към предмета на спора,поради договорното основание на иска/.
Четвъртият въпрос е свързан с решаващите изводи на съда за наличие на прекратяване на договора между страните от 01.12.2013г., за обосноваването на който съдът се е позовал и на оспорен от ищеца частен документ – анекс за прекратяване,носещ дата 02.12.2013г., както относно авторството на подписа на представляващия дружеството към този момент С. М.,така и с възражение за антидатирането му. Въпросът, макар и непрецизно формулиран, при съобразяване на поясненията към него, направени в изложението, се свежда до това дали търговското дружество представлява трето лице по смисъла на чл.181 ГПК и в този смисъл може ли да оспорва достоверността на датата на документа,когато е подписан от негово име от представляващото го физическо лице. Така конкретизиран,въпросът отговаря на характеристиките на общото изискване за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Не е налице обаче соченият с него допълнителен критерий по т.3 на същия член и алинея. Съгласно разясненията, дадени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, този селективен критерий е приложим при обоснована в изложението съществуваща противоречива съдебна практика,която следва да бъде отстранена или когато съществуващата такава,макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена,както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап. Аргументът , че по въпроса липсва създадена съдебна практика, сам по себе си не е достатъчен да обоснове приложимост на сочената допълнителна предпоставка,а в случая това твърдение е и невярно. На състава е служебно известна съдебна практика, даваща разрешение на поставения въпрос за процесуално-правното положение на юридическото лице в хипотеза на оспорване датата на частен документ, при съставянето на който участва органният му представител. С постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №167/03.07.2018г. по гр.д.№4020/17г. на ВКС,ГК, четвърто г.о. се приема,че юридическо лице,което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения,че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, не е „трето лице“ по смисъла на чл.181 ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата; документът не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени средства; доказателствената тежест е за лицето,което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите,обективирани в частния документ. В съответствие с тази практика, която се споделя и от настоящия съдебен състав, е извел решаващите си изводи и въззивният съд в атакуваното по настоящия ред съдебно решение. Същият е приел,че дружеството-ищец не е трето лице по смисъла на чл.181 ГПК, а за да счете за доказано,че действителната дата на документа е тази , посочена в него, съдът е съобразил фактите,установени с всички останали събрани по делото доказателства – предхождащото анекса приемане на предложението на ответника за прекратяването на договора с парафирането на молбата му, момента на демонтирането на измервателното устройство,удостоверен със съответен протокол, показанията на свидетелите, съставили анекса и извършили демонтажа. При съобразяване на горното, обстоятелството,че съдът е възложил в тежест на ищеца доказването на друга дата, макар да не съвпада с правното разрешение,дадено в посочената съдебна практика,не се отразява на крайния извод и поради това не би могло да обуслови друг правен резултат при разглеждане на спора по същество от настоящата инстанция.
Последният процесуален въпрос /шести по номерация/ е свързан с въведеното в предмета на спора пред въззивната инстанция оплакване за липса на окончателен доклад, приет от първоинстанционния съд, с което не било обезпечено правилното приложение на материалния закон, не били дадени указания относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и необходимостта да бъдат ангажирани съответни доказателства за това. Поискано е въззивната инстанция да „отстрани допуснатия порок“,като приеме окончателен доклад,съобразно разпоредбата на чл.146 ГПК. В проведеното открито съдебно заседание с протоколно определение въззивният съд е мотивирал отказ да уважи това искане,позовавайки се на характера на въззивната дейност и задължителните указания в тази връзка в т.2 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС. С оглед тези констатации въпросът се явява релевантен, но основания за прилагане на сочения с него допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК липсва. Съгласно приетото в т.2 от цитираното от самия касатор ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС, когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори да прецени като основателни тези оплаквания въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла на чл.146 ал.1 ГПК, а дължи единствено даване на указания на страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия, като посочат относимите към спора доказателства, които са пропуснали да посочат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В жалбата си срещу първоинстанционния съдебен акт въззивникът се е позовал бланкетно на допуснато от СГС процесуално нарушение – неизготвянето на окончателен доклад,без да свърже същото с конкретни твърдения за произтекли от това за него неблагоприятни последици – като например,че съдът е приел за недоказани релевантни факти, ползващи защитната му теза, а направеното от него искане е единствено въззивният съд да изготви окончателен доклад. Доколкото въззивният съд няма задължение да повтаря дължимите от първата инстанция процесуални действия, а произнасянето й е ограничено само в рамките на наведените в жалбата оплаквания, следва да се приеме,че в случая апелативният съд е процедирал в съответствие с установената в посоченото тълкувателно решение задължителна съдебна практика.
Петият въпрос /от материално-правен характер/ също осъществява характеристиките на обуславящ, доколкото въззивният съд е отрекъл изпълнението на процедурата, предвидена в разпоредбата на чл.180 ЗЕ да е предпоставка за настъпването на ефекта на прекратяване на облигационната връзка,но и тук не се констатират предпоставки за прилагане на допълнителния селективен критерий,сочен от касатора в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Същият не обосновава необходимост от произнасяне с решение на ВКС нито с това,че разглеждането на въпроса би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване на разпоредбата на чл.180 ЗЕ съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване, нито твърди да е налице непълнота или неяснота на цитираната норма, или противоречие с друга законова разпоредба,налагащи извършването на корективно тълкуване.
Не е налице и основание за допускане на решението до касационен контрол по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно то следва да страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му, без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Допускането на касационния контрол в посочената хипотеза би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима – например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Във всички останали случаи – при твърдения за неправилност, обосновавани с доводи за неточно тълкуване и прилагане на материалния закон, за нарушаване на процесуални правила при разрешаване на правния спор,необсъждане на доводи и доказателства и несъответствие с тях на крайните изводи, тези оплаквания не могат да се счетат като предпоставка за допускане на касационното обжалване във фазата по селекция , доколкото разглеждането им е присъщо за същинската дейност на касационната инстанция по контрол за правилността на въззивното решение. С оглед това, наведените от касатора аргументи не могат да бъдат възприети като обосноваващи приложението на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК,а същите,освен това и представляват невярна интерпретация на обективираната от съда воля и на цитираните от него правни норми, имаща за резултат отричане прокламираното от законодателя право на присъединения към съответната мрежа клиент да избира доставчик на природен газ без да е обвързан от други задължения, освен да спазва произтичащите от договора условия.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение,с което да откаже на касатора достъп до касационен контрол на атакуваното решение на Софийски апелативен съд.
С отговора на касационната жалба „М-газ“ЕООД претендира направени от дружеството разноски за заплащане на адвокатски възнаграждения по 5000 лв. на всеки един от двамата упълномощени от него адвокати В. и А.. Съгласно разпоредбата на чл.78 ал.1 ГПК при благоприятен за страната изход на делото на присъждане в нейна полза и в тежест на противната страна подлежат направените от нея разноски за възнаграждение на един адвокат,а доколкото реално страната е заплатила възнаграждение на двама,платеното на втория адвокат следва да остане за нейна сметка. В този смисъл в полза на „М-газ“ООД следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение 5000 лв., независимо от това дали този размер съответства на предвидения в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален такъв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №206/22.01.2018г. по т.д.№2412/17г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Овергаз мрежи“АД с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление гр. София, [улица] да заплати на „М-газ“ЕООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление гр. Русе [улица] сумата 5000 лв. разноски за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.