О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
гр. София, 06.03.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1625/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 966 от 12.12.2015 г., постановено по в. т. д. № 1533/2015 г. на Варненски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 3250 от 20.07.2015 г. по гр. д. № 3574/2015 г. на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против С. И. А. искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 12 000 лв. – главница по два договора за продажба на МПС от 15.02.2011 г., включваща 6 000 лв. – незаплатена стойност за продажба на лек автомобил марка „Опел В.” с рег. [рег.номер на МПС] , рама № W., двигател № F., и 6 000 лв. – незаплатена стойност за продажба на лек автомобил марка „С. Й. Р. 2,7 Д” с рег. [рег.номер на МПС] , рама № K., двигател № 66593512504510, ведно със законната лихва от 30.03.2015 г. до окончателното плащане, и искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 5 060 лв. – обезщетение за забава за периода 15.02.2011 г. – 30.03.2015 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и по изложени в касационната жалба съображения моли за неговата отмяна и за уважаване на исковете с присъждане на направените в хода на делото разноски.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Б. са посочени и основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация С. И. А. от [населено място], обл. В., не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване /в този смисъл определение № 248 от 12.04.2016 г. по ч. д. № 224/2016 г. на Варненски апелативен съд/.
За да потвърди решението на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против С. А. обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 12 000 лв., представляваща продажна цена на два леки автомобила, предмет на сключени между страните два договора за покупко – продажба на МПС от 15.02.2011 г. с нотариална заверка на подписите, Варненски окръжен съд е приел, че в качеството на купувач по договорите ответникът е заплатил изцяло цената на закупените автомобили и не дължи претендираната с исковете сума. Изводът, че купувачът няма непогасени задължения към продавача, е направен въз основа на клаузите на чл.2 от договорите, в които е обективирано изявление на законния представител на дружеството – продавач В. Ж., че продавачът е получил изцяло договорената за всеки автомобил продажна цена от 6 000 лв. Изложени са съображения, че изявленията на продавача за получаване на цената при нотариалното изповядване на продажбите представлява признание за изпълнение на задълженията на купувача и преценено с оглед разпоредбата на чл.180 ГПК, насочва към неоснователност на исковите претенции.
Пред въззивната инстанция ищецът – жалбоподател е поддържал, че според направено от ответника признание по време на разпита му като свидетел по гр. д. № 2817/2013 г. на Варненски окръжен съд цената на автомобилите е платена на трето лице – У. Р. С., и по тази причина плащането няма погасителен ефект за него като кредитор. Въззивният съдебен състав е обсъдил представения протокол от проведено на 15.07.2014 г. съдебно заседание по гр. д. № 2817/2013 г. и е преценил, че съгласно чл.152 ГПК протоколът удостоверява явяването на ответника като свидетел по делото и депозирането на показания в смисъл, че е платил цената на закупените автомобили на У. С., а не на дружеството – продавач, заради споразумение между С. и дружеството. След преценка на протокола съдебният състав е направил извод, че свидетелските показания на ответника не опровергават съдържащите се в договорите за продажба изявления на продавача за плащане на цената и същевременно подкрепят твърденията на самия ищец, че договорите за продажба са сключени в изпълнение на споразумение от 17.12.2010 г. и анекс към него от 15.02.2011 г., подписани между управителя на дружеството В. Ж. и У. С.. Като допълнителен аргумент въззивният състав е посочил, че протоколът би могъл да служи за начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 ГПК с оглед допускането на свидетели за опровергаване на изразеното в договорите изявление на продавача за получаване на цената – в случай, че се твърди неговата привидност, но не и като пряко доказателство за надлежното установяване на евентуалната привидност.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : 1. Каква е процесуалната сила и доказателствената стойност на направено извънсъдебно признание от ответника по делото, направено пред съд, който не разглежда спора и съдържащо неизгодни за тази страна факти; Каква е доказателствената стойност на съдебен протокол по друго дело, който съдържа признание на ответника на неизгодни за него факти, релевантни за настоящия спор; 2. За да бъде доказано чрез договор, като писмено доказателствено средство, извършено плащане, необходимо ли е в същия договор изрично да е посочено, че той служи за разписка за заплатената сума и следва ли да е посочен начинът, по който е извършено плащането (в брой или по банков път); 3. Преценката на съда кое от две взаимно изключващи се извънсъдебни признания на страните да кредитира следва ли да се основава на анализ на други доказателства по делото, освен тези, съдържащи признанията; По какъв начин съдът трябва да извърши преценка кое от две взаимно изключващи се твърдения на страните да кредитира, ако по делото не са приложени други доказателства за съответния факт или обстоятелство; В случай, че е налице извънсъдебно признание на ответника за неизгоден за него факт, което признание подкрепя отрицателно твърдение на ищеца (липсата на извършено плащане), в тежест на коя от двете страни в производството е да докаже съответно непогасяването или погасяването на задължението; 4. Следва ли да се приеме едно задължение за надлежно погасено чрез извършване на плащането към трето лице, когато страните не са уговорили изрично такава възможност и кредиторът не е дал изрично съгласие или указание на длъжника да погаси задължението си към него чрез плащане на посочено от него лице. Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдение, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС. Б. са посочени и основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В т.1 от съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че правният въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Въпросите, с които касаторът е обосновал общото основание за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК, не отговарят на посочените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС изисквания, тъй като постановеният с въззивното решение правен резултат не е обусловен от тяхното разрешаване. Същите са зададени хипотетично и не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд по съществото на спора, отразени в мотивите към обжалваното решение. Мотивите не съдържат извод за направено от ответника признание пред друг съд на неизгоден за него факт, релевантен за основателността на предявените искове и конкретно – за произнасянето по исковете за дължимост на претендираната цена по договорите за продажба на МПС. Изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото, са в противоположен смисъл – че договорите за продажба съдържат признание на ищеца – продавач /сега касатор/, че е получил цената на автомобилите при подписване на договорите пред нотариус, респ. че протоколът от съдебно заседание по гр. д. № 2817/2013 г. на Варненски окръжен съд не удостоверява неизгодно за ответника признание, а негови свидетелски показания, които подкрепят признанието на продавача за плащане на цената към момента на сключване на продажбите и твърдението на последния, че цената е платена на трето лице по силата на постигнато за това изрично споразумение. Въззивният съд не е обсъждал какво трябва да съдържа един договор, за да служи като доказателство за извършено плащане, а е изходил от клаузите на представените по делото договори и въз основа на тях е направил извод, че в съдържанието им е обективирано изявление на законния представител на дружеството – продавач, че е получил дължимата от купувача цена при подписване на договорите пред нотариус. При установяване на спорния факт дали купувачът е платил цената съдът не е констатирал съществуването на „взаимно изключващи се признания на страните” и на извънсъдебно признание на ответника за неизгоден факт, подкрепящо твърдението на ищеца за липса на извършено плащане на цената. Точно обратното – приел е, че свидетелските показания на ответника по друго дело подкрепят както признанието в договорите за получаване на цената от продавача, така и твърдението на самия ищец, че цената е платена на трето лице по силата на постигнато споразумение между него и третото лице. С оглед на споразумението е формиран и извода, че плащайки на третото лице, ответникът е погасил задълженията си към ищеца, произтичащи от договорите за продажба. Предвид изложеното, доколкото не са обусловили решаващата правна воля на съда по предмета на спора, поставените от касатора въпроси не могат да се квалифицират като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява обосноваността и законосъобразността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Поради това доводите в изложението, че въззивният съд неправилно е възприел и оценил съдържанието на договорите и на съдебния протокол, са неотносими към преценката на основанията за допускане на касационно обжалване и не следва да се обсъждат.
Самостоятелен аргумент за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване е отсъствието на поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В т.2 от съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че в обхвата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се включват всички решения на Върховния касационен съд, постановено по реда на чл.290 ГПК по уеднаквяване на съдебната практика и за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С оглед на тези разяснения решенията по чл.290 ГПК формират задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК само по правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване с цел да се уеднакви съдебната практика при разрешаването им или с цел да чрез принос в тълкуването да се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В казуалната си част, съдържаща произнасяне по съществото на касационната жалба, решенията по чл.290 ГПК нямат характер на задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В подкрепа на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът се е позовал на цитати от решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по въпросите за доказателствената тежест и вида на провежданото доказване на факта на сключване на договор за заем, процесуалната стойност на извънсъдебното признание на неизгоден за страната факт и даденото от нея обяснение по чл.114, ал.1 ГПК /отм./ и за предпоставките, при които е налице сила на пресъдено нещо по чл.221 от отменения ГПК /решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о./; за предпоставките за носене на отговорност по чл.50 ЗЗД и за възможността съдът, разглеждащ гражданскоправните последици от деликт, да се позовава на материали от наказателното производство, прекратено поради амнистия /решение № 309/04.06.2014 г. по гр. д. № 1354/2012 г. на ВКС, ІV г. о./; за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си по спорния предмет /решение № 205/30.12.2011 г. по т. д. № 654/2010 г. на ВКС, ІІ т. о./; за значението на признанието на представляващия юридическото лице – търговец във връзка със сключен заем и на факта на постъпване по сметката на търговеца на уговорената в заем сума за сключването на договора за заем /решение № 174/29.04.2011 г. по гр. д. № 640/2010 г. на ВКС, ІV г. о./. Обжалваното решение не съдържа произнасяне по въпроси, идентични на въпросите, по които е формирана задължителна практика с цитираните решения, а това изключва противоречието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Пред въззивния съд страните не са правили възражения и доводи, основани на разпоредбата на чл.75, ал.2 ЗЗД, и въззивният съд не е обсъждал основателността на исковете на плоскостта на същата. По тази причина обективираната в решение № 787/18.11.2010 г. по гр. д. № 1539/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 42/07.04.2009 г. по т. д. № 453/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., задължителна практика по приложението на чл.75, ал.2 ЗЗД е неотносима и не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК са посочени бланкетно от касатора и касационната инстанция не дължи произнасяне по тях.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Варненски окръжен съд по в. т. д. № 1533/2015 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 966 от12.12.2015 г., постановено по в. т. д. № 1533/2015 г. на Варненски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :