7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
София, 08.03.2017 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и седемнадесети година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №2147/2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] и касационна жалба на [фирма], [населено място] и В. И. С. срещу решение №230 от 08.07.2016г. по гр.д.464/15г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касационните жалби –„Д. [фирма], [населено място], чрез пълномощника си – адв. А. Н. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.`1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на [фирма], [населено място]:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима .
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Ж. Ж. е посочил като основание за допускане на касационно обжалване – „чл.280, ал.1 и 3 от ГПК”. Подробно е интерпретирал приетото от въззивният съд, както и своето разбиране за установената фактическа обстановка по спора, като е развил оплакванията си свързани с възражението му за изтекла погасителна давност по отношение на вземането, предмет на спор. Също така, като неправилни са обсъждани и изводите на съда за новиране на отношенията със сключената между страните – търговци спогодба, във връзка с развитото твърдение за наличие на осъществена новация. Така страната е поставила като въпрос – „ Записът на заповед представляващ обезпечение на определен договор / на първия договор/ може ли да се приеме за валидно обезпечение по новия договор – новирания договор, подписан с различни с първия договор условия”. Заявено е, че отговорът на този въпрос бил положителен, като е допълнено, че отговорите дадени от ВКС, с т.4б на ТР ОСГТК №4/13г. „не касаели случаите, посочени в касационната жалба”, а „ само тези заповеди по чл.417, т.2 ГРСК срещу „авалиста, ако съдът констатира от документите към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срока по чл.147 ,ал.1 от ЗЗД.” В заключение страната е отбелязала, че се „ налага „ ВКС да отговори на следните въпроси- повторен е горният въпрос и още – „2/ Прекъсва ли се или не давността по задължението на авалиста при образуване на заповедното производство по чл.417 от ГПК” и 3/” От кой момент до кой момент тече погасителната давност- от падежа , посочен в абстрактната сделка, до образуването на заповедно производство, до образуването на изпълнително производство или П.- получаване призовката за доброволно изпълнение по съдебно-изпълнителното производство”. Касаторът е заявил, че разрешенията на П. по тези въпроси билr „ неправилни”, като е развито оплакване за тази неправилност, така квалифицирано и от него. Други доводи не са развити.
Касаторът, не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така приетата със задължителна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че общо поставените въпроси, в по-голямата си част фактически и всичките в контекста на оплакването на страната за неправилност на решението, а не във връзка с приетото от въззивинят съд нямат такава характеристика. Този извод се налага от изрично приетото от състава, съобразно данните по делото, за това че предявяването на записа на заповед е валидно осъществено на 08.05.2009г. в срока уговорен от страните, чрез нотариални покани, връчени на издателя и авалистите. След този начален момент, давностният срок е изтичал на 08.05.2012г., а заповедното производство е образувано в рамките на срока – на 02.09.2011г. Спрямо този решаващ извод не е поставен правен въпрос. Дори, обаче да се изведе релевантен въпрос от така поставените, то налице би било само общото основание. Касаторът не е развил доводи свързани с лимитивно изброените хипотези по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК, като изобщо не е посочил, нито е въвел допълнителен критерий. Поддържаното, в контекста на оплакването за неправилност на изводите на съда е ирелевантно към производството по чл.288 ГПК, тъй като е относимо към оплакванията по чл.281 ГПК, които не са предмет на разглеждане в настоящата фаза на касационното производство.
С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК поради което решението в обжалваната от касатора част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По касационната жалба на [фирма], [населено място] и В. И. С.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите са развили, поддържаното в цялото съдебно производство, разбиране за нищожност на процесния запис на заповед, с оглед определяне на срока за предявяване на ценната книга. Страната е сочила, че съдът се е произнесъл по този въпрос в противоречие с решение №228/06г. на ВКС, І т.о. и определение №300/09г. на ВКС, ІІ т.о.. В хода на оплакванията си за неправилност на изводите на въззивният съд, е поддържано основание по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Заявено е, че „правният въпрос за начина на определяне на падежа на записа на заповед е съществен въпрос за всяко производство по чл.417, т.9 вр. чл. 418, ал.1 ГПК и свързаните с иск по чл.422 ГПК”. Отново е изложено разбирането на страната по този въпрос в контекста на оплакванията й по правилността на съдебният акт. Формулиран е и общ въпрос – „за начина на определяне на падежа на процесния запис на заповед и дали той отговаря на изискванията на чл.486 ТЗ.”
Правният въпрос е дефиниран с т.1 ТР ОСГТК №1/09г. като такъв свързан с решаващите правни изводи на състава, обусловили постановения правен резултат. Дори и да се приемат, така формулираните въпроси за такива, въвеждащи според страната основание по чл.280, ал.1 ГПК, то същите не са релевантни, тъй като са общи, фактически/ очертаващи предмета на спор по конкретното дело/ и несвързани с приетото от съда във връзка с наличие предпоставките по чл.487,ал.1 ТЗ Т.е. така поставени въпросите не обосновават общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Освен това, следва да си отбележи, че посоченото решение на ВКС е свързано с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като е постановено по реда на чл.218а, ал.1 ГПК / отм./,като освен това третира единствено приложението на чл.486,ал.1 ГПК във връзка с изчерпателно определените от нормата начини на определяне на падежа на менителницата, като въобще не е разглеждана нормата на чл.487 ГПК. Цитираното определение, с което не е допуснато касационно обжалване не обективира практика – арг. т.2 и 3 ТР ОСГТК №1 /09г.
Страната е развила подробни оплаквания за неправилност на акта във връзка с възражението й за погасяване по давност на вземането по процесния запис на заповед, като го е обвързала със своите твърдения по съществото на спора за нередовно определен падеж на предявяване на ефекта. Общо може да бъде изведен въпрос, определен като „ относно случаите при които издателят е определил два срока за предявяване” като е посочена хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторите, освен че са развили своето разбиране по въпроса са заявили и че по приложението на чл. 487, ал.1 ГПК имало много практика, но нямало такава „при определяне на два срока на предявяване”.Цитирани в тази връзка и приложени са редица актове на ВКС и съдилищата.
Така изведения въпрос / въпреки общото му формулиране/ не е релевантен, тъй като е свързан не с решаващ извод на съда а със защитната теза на страната по основателността на иска.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочено от касаторите, изисква обосноваване от тяхна страна, че конкретно формулирания правен въпрос/ какъвто в случая не е поставен/ е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не са развитите оплаквания за неправилност на акта.
Касаторите пространно са развили разбирането си за неправилност на съдебният акт, във връзка с приетото от решаващият съд, че искът по чл.422 ГПК е предявен в рамките на давностния срок. Развито е разбиране, че тези изводи на съда били в противоречие с приетото с т.10 и 14 на ТР ОСГТК №2/13г.Поддържано е в рамките на защитната теза, че давността била изтекла по време на висящност на заповедното производство, поради което предявяването на иска по чл.422 ГПК не променяло този факт, а оттам е развито разбирането, че подаване на заявление за иницииране на заповедното производство не прекъсвало давността, което било изрично прието от ВКС с т.14 на цитираното ОСГТК, с която било разяснено, че не при всички случаи на подаване на заявление по чл.417 ГПК, давността по отношение на вземането се прекъсвала. Страната отново общо и с оглед развитите си оплаквания е посочила като „ съществен въпрос” – „…дали ако давността е изтекла, в момент, в който кредиторът не е можел да ползва презумпцията на чл.422 от ГПК, дали въпреки това тя се прилага”. Посочено е противоречие по този въпрос с т.10 и 14 на ТР ОСГТК №2/13г. и решение №232/16 на Окръжен съд Враца, от което са цитирани части.
Дори и да се счете за релевантен поставения въпрос въпреки че е обоснован и изведен единствено с развитите подробно от страната оплаквания за неправилност на решението, ирелевантни към тази фаза на производството, то се налага извод, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като страната е поддържала противоречие с т.14 ТРОСГТК на ВКС, с която по този въпрос изрично е прието, че в хипотеза на предявен иск по чл.422 ГПК, подаденото заявление по чл.417 ГПК, инициирало производството спира давността. Т.е. тези разрешения са изцяло в съответствие с приетото от въззивният съд. В тази насока оплакванията на касатора, свързани с преодоляване на така приетото със задължителна практика са ирелевантни. С т.10 на същото тълкувателно решение са дадени разяснения относно предприето изпълнение на задълженията по вземането чрез изпълнителен процес – въпрос който е извън предмета на спор.
Отговорът на поставеният въпрос, съобразно приетото с тълкувателна практика на ВКС разгледана по-горе, изключва по същия въпрос наличие на основание по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК
Касаторът е поставил още въпросите : „ …коя е приложимата норма за погасяване задължения при частичното им плащане при положение че съществуват два различни договора- всеки от които е лихвоносен. Може ли едностранно кредиторът да погасява с получи от дължника плащания – съдебно непризнато обезщетени – неустойка по договор.” В тази връзка страната е развила оплакванията си за неправилност на решението, като е поддържала, че по делото били установени два договора за лизинг а съдът бил приел за приложимо правилото на чл.76,ал.2 ЗЗД в противоречие с решение 111/09г. на ВКС Развити са оплаквания, че неправилно, съставът не е приложил правилото на чл.76, ал.1 ЗЗД.
Поставеният въпрос не е релевантен, тъй като не е обоснован с приетото от състава за това, че страните са приели, че договорите за лизинг са сключени при общи условия, като чл.9 определя вземанията в обезпечение, на които се издава записът на заповед, а в чл.7.7.5. е уредено погасителното действие във връзка с редът на плащанията.Или доколкото правилото на чл.76 ЗЗД е диспозитивно, е направил извод съда, така уговореното следва да се прилага между страните. Съдът е разгледал и прилагането на тези уговорки, като е отчел, че счетоводствата са съобразявали така определения начин на погасяване на задълженията. Подробно е съобразена счетоводната експертиза на базата, на която е било определено дължимото като остатък, с оглед изпълнителния процес и доброволното плащане, като е отчетено и това, че таксите и разноските в изпълнителното производство са предмет на сметката при разпределението извършвано от ЧСИ, която подлежи на самостоятелен инстанционен контрол. Прието е още, че клаузите за неустойки и лихви, не са предмет на разглеждане, тъй като решението на първостепенния съд е влязло в сила поради липса на жалба, поради което и оплакването не е разгледано. При тези фактически данни се налага извод, че общо поставеният въпрос не е релевантен, а соченото като разрешаващо противоречиво поставените въпроси няма връзка със спора, тъй като е формирало задължителна практик във връзка с поредността при погасяване на главница и лихви, когато длъжникът не е заявил, кое задължение погасява с оглед приложението на ал.1 или ал.2 на чл. 76 ЗЗД т.е. не се обсъжда въобще релевантната по разглеждания правен спор фактическа обстановка за наличие на договореност между страните за начина и поредността на погасяване на задълженията.
Неправилно според страната, П. не се произнесъл по възражението н за нищожност на уговорените в договорите неустойки. В противоречие с това твърдение касаторите са сочили, че П. бил приел този въпрос за ирелевантнен. Тези доводи са свързани от страната с общото й оплакване, че П. не бил разгледал всички доводи в противоречие с решения на ВКС и с т.9 и т.11 на ТРОСГТК №4/13г. .
Не е поставен релевантен въпрос, тъй като както сама е твърдяла страната, съдът се е произнесъл по възражението й, като го е счел за ирелевантно, още повече, че самата тя е поддържала, че решението в тази част било влязло в сила, поради липса на подадена въззивна жалба.
С оглед така изложеното, не се обосновава извод за наличие на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване. Формулираните въпроси са основани на твърденията на касатора, а не на установените и приети от съда факти, очертаващи фактическата обстановка и са поставени в контекста на оплакването на страната за неправилност на акта, а не на правните изводи на състава, каквито следва да бъдат съобразно чл.280, ал.1 ГПК, с оглед, както вече бе посочено определената със задължителна практика дефинитивност на общото основание – вж. т.1 ТРОСГТК №1 /09г. Сочените решения на ВКС, касаят различни, с оглед различието във фактическо съдържание на всеки отделен случай, правни изводи, но и страната не е сочила конкретно, в какво се изразява твърдяното противоречие, като общото оплакване за неправилност на решението, поради разбирането на касаторите за изводи на съда по фактите, различни от твърдяните от него, не обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Освен това доводите, с които е сочено това противоречие, както и квалификацията им от касаторите като неправилност и необоснованост на изводите на състава по приложението на материалния закон, съставляват не доводи по чл.280, ал.1 ГПК, а такива по чл.281 ГПК, които са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК и не обуславят валиден извод за наличие на лимитивно изброените основания за допускане на касационно обжалване.Или по поставените и разгледани по-горе общи въпроси приетото от въззивния съд е разгледано като противоречие, с оглед единствено оплакванията на страната за неправилност на акта, а не като противоречие със задължителни разрешения дадени с ТРОСГТК, респективно с цитираната практика на ВКС, поради което не се обосновава извод за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Съобразно изложеното от страните по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т1-3 ГПК и решението на Пловдивски апелативен съд, в обжалваните му части не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед този изход на спора, касаторите следва да заплатят на основание чл.78, ал.1 ГПК поисканите, доказани и заявени по реда на чл.80 ГПК разноски за касационното производство в размер на 3877.12лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №230 от 08.07.2016г. по гр.д.464/15г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] [фирма], [населено място] и В. И. С. да заплатят на Д. [фирма], [населено място], направените пред касационната инстанция разноски в размер на 3877,12лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: