1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1331
гр.София, 22.11.2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 5497 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. П., чрез процесуалния му представител адв.Р. М., срещу въззивно решение №71/29.04.2013г. постановено по възз.гр.д.№104/2013г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено Решение №2542/14.12.2012г. по гр.д.№1636/2012г. на ОС- Варна в частта, с която е отхвърлен искът за осъждане на П. на РБ да заплати на жалбоподателя на осн.чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата 30 000 лева, заедно със законната лихва, считано от 06.06.2011г.
В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд, досежно несправедливия размер на определеното за моралните вреди обезщетение от 1 000 лева. Иска се неговото увеличаване, съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, до претендираната с исковата молба сума от 30 000 лева.
В изложението си по допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по значими правни въпроси, обусловили изхода на делото и свързани с: размера на обезщетението за морални вреди, критерия за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, липса на мотиви за причинно-следствената връзка между обвинението и настъпилите вреди.
Тези въпроси се твърди, че са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата – основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Цитирани са ППВС №4/23.12.1968г., ТР№3/22.05.2004г. на ОСГК на ВКС и са приложени и копия от влезли в сила съдебни решения на състави на ВКС и на Апелативен съд – В..
В срока по чл.287 ГПК ответната страна П. на РБ не е представила писмен отговор и не е взела становище по подадената жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Повдигнатите въпроси обуславят крайното решение, но те обаче не са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и не са решавани противоречиво от съдилищата.
Въззивният съд е приел, че на 21.08.2001г. е образувано ДП №409/2001г. на РПУ – В., за престъпление по чл.195 ал.1 т.4 НК срещу неизвестен извършител, а като уличено лице ищецът е бил привлечен на 19.09.2001г., когато по отношение на него е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 50 лева. През 2006г. наказателното производство е изпратено на РП-В. с мнение за прекратяване, впоследствие в периода 2007г.-2008г. е спряно. След възобновяването му, на 15.10.2008г. П. е привлечен в качеството на обвиняем. Наказателното производство в съдебната му фаза е приключило с влязла в сила на 06.06.2011г. оправдателна присъда, поради недоказаност на обвинението. Съдът е посочил, че за периода от 1985г. до 2012г. ищецът е осъждан 11 пъти за извършени от него тежки умишлени престъпления по смисъла на чл.93 НК, а само за времето от 1998г. до 27.10.2010г. е извършил девет престъпления, при условията на опасен рецидив, по които е получил и изтърпявал ефективни присъди „лишаване от свобода“. Обсъдени са събраните по делото писмени и гласни доказателства, установяващи, че в изследвания период от време П. многократно е търсен за справки от служители на полицията, но не само във връзка с обвинението по ДП №409/2001г. Въззивният съд е посочил, че за времето, през което е продължило наказателното производство, завършило с оправдателна присъда, ищецът е бил осъждан седем пъти за други извършени престъпления, поради което твърдените неимуществени вреди, свързани с ограничения на свободата и негативни изживявания, не са в резултат само и единствено на действията на прокуратурата по ДП №409/2001г. Съобразно характера и степента на установените конкретни негативни последици в личната и социалната сфера на ищеца, на последния е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 лева, като претенцията за разликата до сумата 30 000 лева е отхвърлена като неоснователна и недоказана.
Поставените в изложението материалноправни въпроси не обуславят основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. По приложението на чл. 52 ЗЗД има установена задължителна съдебна практика на ВКС с ППВС № 4/68 г., ТР№3/ 22. 05. 2004г. на ОСГК на ВКС и решения по реда на чл. 291 ГПК, според която държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление, а паричният еквивалент на моралните вреди зависи от вида, интензитета, обема и продължителността на преживените болки и страдание, които за всеки конкретен случай са различни. Съдът преценява доказателствата като се ръководи от общоприетите принципи за морал, начина по който увреденото лице субективно е понесло вредата преценявайки стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Когато съдът е съобразил всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост за еквивалентно възмездяване на морално увреденото лице.
Видно от изложеното справедливостта, дефинитивно определена в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие, а е обусловена от преценката на конкретни факти и обстоятелства. В този смисъл размера на паричното обезщетение за морални вреди зависи от особеностите на конкретния случай и за различните случаи той не е еднакъв.
С обжалваното решение размера на обезщетението е обусловен от установените по делото факти, преценени от съда по вътрешно убеждение, което в настоящото производство не може да бъде проверявано за необоснованост. Разрешението на формулираните в изложението към касационната жалба правни въпроси, дадено от апелативния съд, е в съответствие с константното тълкуване на приложимия закон в посочените ППВС №4/68, ТР№3/22.05.2004г. на ОСГК на ВКС, включително и с представените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК.
Предвид изложеното, не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.2 ГПК.
Мотивиран така и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд на РБ, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №71/29.04.2013г., постановено по възз.гр.д.№104/2013г. по описа на Апелативен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.