ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1332
София, 18.12.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 418 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Д. като процесуален представител на Р. Й. Й.-П. от срещу въззивното решение на Врачанския окръжен съд /В./ от 19.ХІІ.2011г. по в.гр.д. № 654/2011г.
Ответницата по касационната жалба Ю. В. П. от в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение В. е потвърдил решението на Врачанския РС от 09.V.2011г. по гр.д. № 3937/2010г., с което е прогласена нищожността на саморъчни завещания от 15.V.200*г. и от 29.Х.200*г. на В. Й. Й. поради липса на съгласие /липса на волеизявление от страна на завещателя, несъответствие между действителната му воля и отразената в завещанията/, отменен е нот.акт № /20**г., признато е за установено, че Ю. Вл.П. е собственик на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда в [населено място] със съответен идентификационен номер, и ответницата Р. П. е осъдена да предаде на ищцата владението на този имот.
За да постанови решението, въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционния, е приел въз основа на съдебно-графологична експертиза, че ръкописния текст и подписите и в двете саморъчни завещания /от 15.V.200*г. и от 29.Х.200*г./, идентични по съдържание, не са изпълнени от покойния В. Й. Й. – баща на ищцата и брат на ответницата, и че тъй като ищцата е единствен законен наследник на Вл.Й., правото на собственост върху процесния имот й принадлежи. Като неоснователни са оценени оплакванията на ответницата за произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен иск – прогласяване нищожността и на завещанието от 29.Х.200*г. Посочено е в тази връзка, че с исковата молба ищцата не е могла да предяви иск за прогласяване нищожността и на това завещание, защото не е могла да знае, че в полза на ответницата има и второ такова – към момента на извършената от Ю. П. справка в службата по вписвания /11.VІІІ.2010г./ второто завещание не е било вписано, нито е бил вписан и съставения на 17.VІІІ.20**г. констативен нот.акт № **/20**г., второто завещание е представено от ответницата с отговора й на исковата молба и всички възражения против него – за неавтентичност и за неспазване на изискуемата се форма по чл.25 ал.1 ЗН, са направени от ищцата в първото съдебно заседание съобразно предвидената в чл.143 ал.2 ГПК възможност; формата, в която е заявено искането за прогласяване нищожността и на второто завещание, съответства на чл.212 ГПК – предявено е като инцидентен установителен иск, по който съдът дължи произнасяне в диспозитива на решението си.
В изложението на Р.Й. Й. – П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, представено след дадено й от съда указание, се сочи, че въззивният съд не обсъдил въпроса, че РС Враца се е произнесъл по иск, за който не е бил сезиран, прогласявайки нищожността не само на завещанието от 15.V.200*г., но и на това от 29.Х.200*г. От значение за точното прилагане на закона било получаването на отговор от ВКС по въпроса: възможно ли е съдът да е сезиран с иск по чл.108 ЗС и да не събира доказателства по него, както и да не извършва никакви процесуални действия, а само да се произнесе по иска в диспозитива на решението. Двата въпроса били от значение за точното прилагане на закона.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касаторката процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като съдът е изложил в решението си пространни мотиви защо е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба на П. за произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен иск.
И по поставения от касаторката втори процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Съгласно чл.269 изр.2 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото във въззивната жалба. В разглеждания случай във въззивната си жалба П. не е релевирала като пороци на първоинстанционния съдебен акт нито постановяването му при допуснато процесуално нарушение /несъбиране на доказателства по ревандикационния иск/, нито неговата необоснованост в тази му част. С оглед на това и по силата на посочената разпоредба въззивният съд не е бил длъжен, а и не е имал право, да извършва служебна проверка в тази връзка.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторката не е поставила въпрос по решаващия извод на въззивния съд, че е налице произнасяне по инцидентен установителен иск /чл.212 ГПК/ по представеното с отговора й второ завещание, а, както вече бе посочено, касационният съд не може да го вземе предвид и да се произнесе по него служебно.
Изложените съображения налагат извод, че в разглеждания случай не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване, поради което такова не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация разноски не се присъждат, тъй като тя не е представила доказателства да е направила такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Врачанския окръжен съд, гражданско отделение, № 597 от 19.ХІІ.2011г. по гр.д. № 654/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: