5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1334
[населено място] , 19.12. 2014 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осми декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
О. КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Д.
гр.дело №4661 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. И. Т. от [населено място], приподписана от адв.Б., срещу решение от 11.03.2014г., постановено по в.гр.д.№3331/2013г. на Варненски окръжен съд, с което след отмяна на решение от 30.07.2013г. по гр.д. №1174/2012г. на Девненски районен съд, е уважен предявения от Теменуга П. И. иск, квалифициран с правно основание чл.26, ал.1, пр.3, вр. чл.40 ЗЗД.
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Теменуга П. И. не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение по иск, квалифициран с правно основание чл.26, ал.1, пр.3, вр. чл.40 ЗЗД е прогласена нищожността на договори за покупко-продажба на недвижими имоти, обективирани в н.а. № 106/2009г., с който Теменуга П. И., представлявана от пълномощника си В. И. Т., продава на В. И. Т., дворно място с площ от 690 кв.м. по документ за собственост, а по скица 721 кв.м., находящо се в [населено място], [улица], с идентификатор № 20482.501.1980, стар идентификатор №572, парцел Х-572, и дворно място с площ от 525 кв.м., а по скица с площ от 555 кв.м., находящо се в [населено място], [улица], с идентификатор № 20482.501.1108, стар идентификатор №572, парцел V-572, заедно с построената в него жилищна сграда- еднофамилна с Р. от 61 кв.м. с идентификатор 20482.501.1108.1, за сумата от 12 403,20 лв., поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в договаряне от В. Т. като пълномощник на прехвърлителя Теменуга И. и сам със себе си във вреда на упълномощителя И. предвид уговорената по-ниска от действителната цена на имота.
Настоящият съдебен състав не намира вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по непредявен иск, каквито доводи навежда касаторът относно решението по иска, квалифициран по чл.26, ал.1, пр.3, вр. чл.40 ЗЗД. В практиката на ВКС се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т.е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения /решение от 20.02.2012г. по гр.д.№658/2011г. на ІІ г.о. на ВКС 08.03.2011г. по гр.д.№127/2010г. ІV г.о. на ВКС и решение от 23.07.2010г. по гр.д.92/2009г. ІV г.о. на ВКС/; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е неподустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание /решение №337 от 05.10.2012г. по гр.д.N 1269/ 2011г. на ВКС, ІVг.о./. В случая такова нарушение не е допуснато и решението не е недопустимо.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по въпроса: „кога представителят действа във вреда на представлявания в разрез с неговия интерес”. К. счита, че поставеният въпрос е разрешен с въззивното решение в противоречие с постановено по реда на чл.290 ГПК решение №841 от 04.11.2009г. по гр.д.№3530/2008г. на ВКС, ІVг.о., с което е прието следното: „Задължението на представителя да действа в интерес на упълномощителя си е принцип в института на доброволното представителство. Нарушението на този принцип влече различни правни последици, които са в зависимост от конкретните обстоятелства, обусловили неспазването му. Когато извършените от представителя действия са в рамките на учредената му представителна власт, дори и тези действия да не са в интерес, а във вреда на упълномощителя, то те запазват валидността си по отношение на добросъвестния съдоговорител. В този случай упълномощителят разполага с правото да претендира вреди от представителя, а когато представител или пълномощник съзнателно е действал против законните интереси на представлявания, той носи наказателна отговорност за злоупотреба на доверие по чл.217, ал. 2 НК. Нормата на чл. 40 ЗЗД урежда хипотеза, в която третото лице, с което пълномощникът е договарял във вреда на упълномощителя, е недобросъвестно – когато представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, в който случай договорът не произвежда действие за представлявания. Хипотезата на чл.40 ЗЗД предпоставя осъществяването на два правопораждащи факта: договор, сключен във вреда на упълномощителя и споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. Преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми, в т.ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт. Успоредно с увреждането следва да е налице и второто условие – споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. В чл. 40 ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което упълномощителят, позоваващ се на тази недобросъвестност следва да я установи. В производството по иска за прогласяване недействителност на увреждащата сделка, ищецът-упълномощител следва да установи намерението за увреждане на пълномощника и третото лице. Преценката за това намерение се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице – обяснимо е представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Поредица от такива косвени доказателства могат да бъдат: близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в степен, в която законът презумира знание за увреждането /чл.135, ал. 2 от ЗЗД/ или заинтересованост /чл. 172 от ГПК/, включително, даваща право на отказ от свидетелствуване /чл. 166, ал. 1, т. 2 от ГПК/, или трайни търговски отношения, предполагащи осведоменост за делата на пълномощника; последващи разпоредителни действия с предмета на сделката, сочещи, че третото лице е знаело и се е възползвало от конкретната икономическа ситуация или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника, или други действия, даващи основание да се приеме, че сделката е била сключена при сговаряне за увреждане на представлявания. Във всички случаи обаче съвкупната преценка на доказателствата следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице”. В конкретния случай с въззивното решение е извършена преценка дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя, при отчитане на обстоятелствата, свързани с интереса на представлявания, поради което неоснователни са доводите на касатора за противоречие на въззивното решение с посочената задължителна практика на ВКС. Правилността на преценката и на изводите на въззивния съд не могат да бъдат проверявани в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с посоченото от касатора решение на ВКС в останалата част от отговора на поставения въпрос /с която с решението на ВКС е прието, че в производството по иска за прогласяване недействителност на увреждащата сделка, ищецът-упълномощител следва да установи намерението за увреждане на пълномощника и третото лице/, поради това, че в конкретния случай е налице договаряне на пълномощника сам със себе си, при каквато хипотеза има задължителна практика на ВКС – постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 934/2009г. по гр.д.№ 3657/2008г. на ВКС, ІVг.о., с което при отговора на въпроса:“е ли нищожен поради накърняване на добрите нрави договорът за продажба, по който представителят на продавача, действащ за себе си и като купувач, са се споразумели за цена на продавания имот, неколкократно по-ниска от пазарната”, е прието и въззивното решение е в съответствие с приетото в решението на ВКС, че „в случаите на дадено съгласие за продажба от представителя и на себе си, без да са посочени от упълномощителя конкретните условия за това, „уговарянето”, т.е. определянето от пълномощника на цената на продавания имот в размер, който е четири пъти по-нисък от пазарната му /действителна/ цена, явно облагодетелства представителя-купувач и е явно неизгодно за представлявания от него продавач, т.е. такава сделка е с увреждащ последния характер. А обстоятелството, че едновременното предпочитане на собствения на представителя интерес и пренебрегване на този на представляваната страна е израз на волята на едно и също лице – представителя-купувач, е израз и на намерението му за увреждане на упълномощителя, което разпоредбата на чл.40 ЗЗД запрещава”.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11.03.2014г., постановено по в.гр.д.№3331/2013г. на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: