2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1336
гр. София, 18.12. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 556 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадени от ищеца В. В. В. и от ответника П. (П.), касационни жалби срещу решение № 3/04.01.2012 г., постановено по гр. дело № 2749/2011 г. на Софийския апелативен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решението от 16.06.2011 г. по гр. дело № 8465/2010 г. на Софийския градски съд, като краен резултат е осъден ответника П. да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, сумата 8 000 лв., ведно със законната лихва от 13.07.2006 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от повдигане на обвинение за извършване на престъпления от общ характер по чл. 302, т. 2, във вр. с чл. 301, ал. 1, и чл. 131, ал. 1, т. 2, пр. 3, във вр. с чл. 130, ал. 2 от НК, наказателното производство, по което е било прекратено поради липса на доказателства, като този иск е отхвърлен в останалата му част за разликата до 30 000 лв.; отхвърлен е изцяло и предявения от касатора-ищец срещу Софийския военен съд (С.), иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на сумата 20 000 лв., представляващи обезщетения за претърпени болки и страдания от осъдителна присъда по обвинение за извършване на престъпления от общ характер по чл. 302, т. 2, във вр. с чл. 301, ал. 1 от НК.
Ищецът В. В. В. обжалва въззивното решение в отхвърлителните му части, а ответникът П. – в осъдителната му част. И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете касационни жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение. Никоя от насрещните страни по делото не е подала отговор на съответната касационна жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца В. В. В., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроса: 1) относно начинът на определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, с оглед критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) дали съдът носи отговорност за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, когато осъдителната присъда не е влязла в сила. Ищецът сочи допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка в изложението му се поддържа, че първият правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 132/29.04.2011 г. по гр.д. № 645/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и определение № 1350/06.11.2009 г. по гр.д. № 1294/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а вторият правен въпрос – в противоречие с т. 4 и т. 7 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и определение № 647/19.06.2009 г. по гр.д. № 503/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, както и че вторият правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, без последното да е аргументирано по някакъв начин.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса: 1) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка се сочат и представят (в преписи) следните три съдебни решения: решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 284/09.06.2009 г. по гр.д. № 599/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 783/30.06.2009 г. по гр.д. № 1110/2009 г. на САС.
За да постанови обжалваното решение в частта му по първия иск, предявен срещу П., въззивният съд, след препращане съгласно чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение относно установените по дело елементи на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ (основанието на този иск, предявен срещу П.), при определяне размера на процесното обезщетение, след обсъждане на доказателствата е отчел следните правнорелевантни за това факти: Процесните вреди се изразяват в търпените от ищеца психически смущения и негативни изживявания в зряла възраст, когато като изградена и пълноценна личност е искал да си осигури достоен жизнен стандарт. Повдигнатото му незаконно обвинение, и то за няколко престъпления по служба, му е създало притеснения и пречки да продължи кариерата си, дълго време е бил безработен, негативно е повлияло на семейните му отношения, приключили с развод. Отчетен е и периодът, през който е било осъществено наказателното преследване – около шест години, както и че не е търпяна мярка за процесуална принуда. Прието е и че уволнението на ищеца не е в пряка причинна връзка с повдигнатото обвинение. С оглед тези обстоятелства, апелативният съд е приел, че съобразно действителния обем на търпените от ищеца неимуществени вреди, справедливият размер на обезщетението възлиза на присъдените с въззивното решение 8 000 лв., с оглед на което е постановена и отмяна на първоинстанционното решение в частта му, с която последният е присъдил разликата над тази сума до сумата 12 000 лв.
За да отхвърли иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, предявен срещу С., въззивният съд е приел, че предпоставка за реализиране отговорността на съда по този иск за вреди, е наличие на влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК, и когато по реда на извънредните способи за отмяна присъдата е била отменена и лицето е признато за невиновно и оправдано, а в случая тази предпоставка не е налице, поради което няма основание за ангажиране отговорността на С.. В тази връзка апелативният съд се е позовал на практиката на ВКС.
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото процесно обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ срещу П., в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквото е и соченото от ищеца решение № 132/29.04.2011 г. по гр.д. № 645/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените, както от ищеца, така и от ответника правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ срещу П., не е налице никое от сочените от ищеца и от ответника П. допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези правни въпрос, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и по другия изведен в изложението на ищеца правен въпрос – относно отговорността на съда за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, когато осъдителната присъда не е влязла в сила. Този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с константната задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, която е намерила израз в решение № 345/27.05.2010 г. по гр.д. № 5076/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 316/20.04.2010 г. по гр.д. № 503/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 479/09.12.2011 г. по гр.д. № 1684/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 32/21.09.2010 г. по гр.д. № 3137/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тях еднозначно е прието, че отговорността за вреди от осъждане на наказание по НК, когато лицето бъде оправдано по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, възниква само при наличие на влязла в законна сила присъда, с която лицето е признато за виновно и е осъдено на наказание по НК, и по реда на извънредните способи за отмяна е признато за невиновно и е оправдано. Само в тази хипотеза съдът отговоря за вреди по посочения текст. Когато постановената осъдителна присъда е отменена по реда на инстанционния контрол (какъвто е и настоящия случай) съдът не отговаря по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. При отменена осъдителна присъда от по-горестоящия съд по реда на инстанционния контрол, т.е. преди присъдата да е влязла в сила, отговорността за незаконно обвинение в извършване на престъпление може да се ангажира на правозащитните органи по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, но не и на съда, тъй като за деянията по отношение на които е повдигнато обвинение ищецът е оправдан, като в този случай съдът може да отговаря само солидарно с други правозащитни органи по т. 2 на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ. Такъв иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за солидарно осъждане на П. със С. по настоящото дело, обаче не е предявен.
Както цитираната константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, така и въззивното решение по настоящото дело, което е съобразено с нея, не са в противоречие със сочените от ищеца т. 4 и т. 7 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, в които са разгледани въпроси, свързани с началния момент на забавата и на погасителната давност за обезщетенията по ЗОДОВ, респ. с иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, но нямат отношение към предпоставките за основателността на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Наличието на цитираната трайно установена, еднозначна задължителна практика на ВКС по този изведен от ищеца правен въпрос, обуславя и извода, че същият не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Предвид всичко гореизложено, тъй като не са налице наведените от двамата жалбоподатели основания за това по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3/04.01.2012 г., постановено по гр. дело № 2749/2011 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.