2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1339
гр. София, 24.11. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4770 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. С. К. срещу решение № 251/28.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 138/2015 г. на Русенския окръжен съд. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 1788/27.11.2014 г. по гр. дело № 3590/2014 г. на Русенския районен съд – в частта, с която (при постановен със същото решение развод между страните) упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете Х. Х. К. е предоставено на майката И. А. К., като е определено местоживеенето на детето при нея, определен е режим на лични отношения между детето и бащата (жалбоподателя) и последният е осъден да заплаща на детето месечна издръжка в размер 120 лв., считано от влизане на решението в сила, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба И. А. К. не е подала отговор на жалбата в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните (уточнени от състава на ВКС) три правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно обсъждането на доказателствата и приетото от съда относно родителския капацитет на двамата родители, отношението им към детето, условията за живот, обучение и развитие на същото при всеки един от тях; 2) материалноправен – предоставянето за упражняване на родителските права на майката спрямо малолетното дете съответства ли на интересите му, при пълна неангажираност на майката към нуждите и интересите на детето; и 3) процесуалноправен – социалният доклад представлява ли доказателствено средство по дела за определяне режим на лични отношения между родители и деца, и допустимо ли е той да свидетелства за отразените в него факти и да стои в основата на мотивите на съдебен акт. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези три въпроса са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първият въпрос – с ППВС № 1/12.11.1974 г., решение № 712/15.02.2011 г. по гр. дело № 81/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 91/19.03.2014 г. по гр. дело № 6859/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; вторият въпрос – с ППВС № 1/12.11.1974 г., решение № 385/23.01.2014 г. по гр. дело № 2537/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 269/31.10.2011 г. по гр. дело № 1420/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 194/10.06.2014 г. по гр. дело № 7753/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 164/04.06.2014 г. по гр. дело № 196/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; и третият въпрос – с решение № 332/19.05.2014 г. по гр. дело № 3697/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият състав на ІV-то гр. отделение на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел в мотивите към него следното: Приел е за безспорно по делото, че след раздялата на страните детето е останало да живее в дома на баща си и за дълъг период от време не е осъществявало лични контакти с майка си. Съдът е установил, обаче, че това е било, не поради нежелание на майката да се грижи за детето и да поддържа контакти с него, а поради поведението на жалбоподателя и неговата майка (бабата на детето по бащина линия), които са препятствали контактите на майката (ответницата по жалбата) с шестгодишното дете. Въззивният съд е приел и че по делото не са събрани доказателства последната да не притежава родителски капацитет да упражнява родителските права, като е недоказано и тя да не се е грижела за детето докато страните са живеели заедно. Посочено е, че показания в тази насока са дадени единствено от майката на жалбоподателя, като са споделени изводите на първоинстанционния съд, че при преценката им съгласно чл. 172 от ГПК, тези показания са както вътрешно противоречиви, така и в противоречие с останалите събрани по делото доказателства, както и че именно свидетелката желае родителските права да се упражняват от сина ?, а не от майката на детето. Въз основа представения във въззивното производство социален доклад, окръжният съд е приел, че майката има и всички необходими битови възможности да отглежда детето, че след приключване на първоинстанционното производство контактите между тях са подновени, като връзката между тях е стабилна и емоционална. Въззивният съд е споделил и крайните изводи на първата инстанция, че родителските права следва да се упражняват от майката, като детето следва да живее при нея, а бащата да има режим на лични отношения с него, както е определен с първоинстанционното решение. Окръжният съд е изменил последното в частта относно размера на издръжката, като го е намалил от 140 лв. на 120 лв., съобразявайки се с установените по делото доходи и възможности на двамата родители да осигурят необходимата за детето издръжка, както и с обстоятелството, че непосредствените грижи за него занапред ще бъдат полагани от майката.
С така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всички спорни въпроси, повдигнати от страните във въззивното производство, като същевременно – споделяйки изцяло изводите на първоинстанционния съд по въпросите относно упражняването на родителските права и режима на лични отношения, е препратил и към подробните мотиви към първоинстанционното решение, правейки ги с това и свои мотиви – към въззивното решение (чл. 272 от ГПК). По този начин по делото са обсъдени от съда всички относими доказателства и въз основа приетото за установено от тях, са направени изводите относно родителския капацитет на двамата родители, отношението им към детето, условията за живот, обучение и развитие на същото при всеки един от тях, т.е. – първият изведен от касатора процесуалноправен е разрешен, не в противоречие, а в съответствие с константната задължителна практика на ВКС. Последната е намерила израз в сочените от жалбоподателя актове – ППВС № 1/12.11.1974 г., решение № 712/15.02.2011 г. по гр. дело № 81/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 91/19.03.2014 г. по гр. дело № 6859/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, където е прието, че при решаване на въпроса относно упражняването на родителските права върху ненавършилите пълнолетие деца при развод, съдът следва да съобразява в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след развода, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно-битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага, вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, доколкото противобрачното поведение на брачния партньор има отношение към възпитанието на децата, включително обстоятелствата, сочещи на упражнявано домашно насилие от единия спрямо другия родител, както и препятстването от страна на единия родител на контактите между детето и другия родител. Такива факти са установени и по настоящото дело и са взети предвид от съда, който при произнасянето си относно упражняването на родителските права е изхождал единствено от интересите на детето – съобразно цитираната задължителна практика.
Именно преценявайки установените по делото обстоятелства от гледна точка интересите на детето, съдът е приел, че майката разполага с по-голям родителския капацитет и потенциал да отглежда и възпитава шестгодишното дете. Съдът не е приемал за установено по делото „пълна неангажираност на майката към нуждите и интересите на детето“, каквато е постановката на материалноправния въпрос, изведен на второ място в изложението на жалбоподателя. Напротив – съдът е установил по делото, че в един дълъг период от време майката не е осъществявала лични контакти с детето, но не поради нежелание от нейна страна да се грижи за него, а поради поведението на касатора и неговата майка (бабата на детето), които са препятствали контактите между майката и детето. Изразената във формулировката на този материалноправен въпрос, теза на самата страна по делото, не дава основание за допускане на касационното обжалване, тъй като несъгласието на жалбоподателя с фактическите констатации и правните изводи на съда по делото не са такова основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а съставлява касационно оплакване за неправилност на обжалваното решение, което не може да бъде обсъждано в производството по чл. 288 от ГПК (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това следва да се отбележи, че по въпроса относно интересите на детето, обжалваното въззивно решение не е в противоречие и с никое от сочените във връзка с този въпрос от касатора, решения на ВКС.
Обсъждайки в обжалваното решение, представения във въззивното производство социален доклад, и приемайки въз основа на изложеното в него, че майката има и всички необходими битови възможности да отглежда детето, както и че след приключване на първоинстанционното производство контактите между тях са подновени, като връзката между тях е стабилна и емоционална, окръжният съд е разрешил и последния процесуалноправен въпрос в пълно съответствие с посоченото от жалбоподателя, решение № 332/19.05.2014 г. по гр. дело № 3697/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Там по реда на чл. 290 от ГПК е прието следното: „Сред мерките за закрила на децата, в чл. 15 от ЗЗакрД е предвидено по всяко административно или съдебно производство, по което се засягат права или интереси на дете, съдът или административният орган да уведомяват Дирекция „Социално подпомагане” (ДСП). Участието на този специализиран орган в такива административни и съдебни процедури се осъществява чрез изпращането на представител, който изразява становище, а при невъзможност за явяване пред органа или съда – с представяне на доклад. Становището или докладът отразяват събраните при проведеното от социалния работник анкетиране, конкретни данни, имащи значение при преценката на решаващия орган за интересите на децата. При определяне на мерките относно родителските права, включително режим на лични отношения, такива са данните във връзка с желанията и чувствата на децата, с полаганите грижи и отношението на родителите към тях, с възпитателските качества на родителите, с привързаността на децата, с възможността за оказване на помощ от трети лица, със социалното обкръжение, с материалните възможности на родителите и с други обстоятелства. Участието на ДСП е задължително при служебно произнасяне от съда по родителските права (чл. 59, чл. 70, чл. 127 от СК), но по своя преценка с оглед задължението му да провери дали са защитени интересите на децата, становище, респективно доклад, съдът може да поиска и при утвърждаване на споразумение между родителите (чл. 49, чл. 51, чл. 59, чл. 127 ал.1 от СК). Следователно, вземането на становище на ДСП в административни и съдебни процедури е гаранция за защита на публичния интерес при осъществяване на държавната политика за закрила на децата, осигурявайки всестранност и пълнота на събраните данни от значение за преценката за интересите на децата. Изричното предвиждане в закона на начините за изразяване на становището придава на доклада значение на доказателствено средство по дела, по които се засягат права или интереси на деца, включително по такива за определяне на режим на лични отношения с родители, удостоверяващо отразените в него обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид поотделно и в съвкупност с всички събрани такива, при преценката дали са защитени тези интереси.“. П. по този начин и по настоящото дело, съдът не се е отклонил от тази задължителна практика на ВКС и при разрешаването на последния правен въпрос, изведен от страна на жалбоподателя.
В заключение, – тъй като не са налице наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касационното обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска – в обжалваните с касационната жалба негова части – относно упражняването на родителските права от майката по отношение малолетното дете, и обусловените от нея части относно местоживеенето на детето, режима на лични отношения с бащата и заплащането на издръжка от последния.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 251/28.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 138/2015 г. на Русенския окръжен съд, – в частта, с която упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете Х. Х. К. е предоставено на майката И. А. К., като е определено местоживеенето на детето при нея, определен е режим на лични отношения между детето и бащата Х. С. К. и последният е осъден да заплаща на детето месечна издръжка в размер 120 лв., считано от влизане на решението в сила, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.