3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 134
София, 12.03.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 893/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Т. Г. М., срещу въззивното решение № 1353 от 25.07.2012 г. по гр. д. № 773/2012 г. на Софийския апелативен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът по касация Е. Л. М. е подал писмен отговор, в който излага становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е уважен иск по чл. 108 ЗС, като жалбоподателката е осъдена да предаде на ответника по касация-ищец по делото, северозападния близнак от сграда, находяща се в [населено място],[жк], [улица].
Въззивният съд приел, че отношенията между страните – бивши съпрузи, се разглеждат на плоскостта на договор за заем за послужване, предвид сключеното между тях споразумение по чл. 99, ал. 3 СК /от 1985 г. – отм./, с което спорният недвижим имот с характер на семейно жилище, собственост на децата на страните и със запазено върху него право на ползване на бившия съпруг, е предоставен за ползване на бившата съпруга. При липса на определен срок на договора заемодателят /ищец по делото/ има право всякога да иска връщане на вещта. С нотариална покана, получена на 30.07.2008 г., ищецът поискал от ответницата заплащане на наем или освобождаване на имота, което е заявил изрично с подадената искова молба. Данните, че бившата съпруга има собствен имот, а и фактически ползва малка част от спорния по делото, и от друга страна – непритежаването на собствено жилище от ищеца, са факти, които от житейска, а и от правна гледна точка обуславят възможността за зачитане правните последици на заявеното прекратяване на споразумението. Към момента ответницата е лишена от правно основание да държи имота, противопоставимо на ищеца по ревандикационния иск, който следва да се уважи в съответствие с целия обем на предоставеното й със споразумението по брачното дело ползване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В приложението са формулирани два материалноправни въпроса, но не са формулирани процесуалноправни въпроси, поради което по такива въпроси касационно обжжалване не може да се допусне предвид разясненията в задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. Всъщност, под формата на процесуалноправни въпроси жалбоподателката е изразила недоволство от правилността на въззивното решение, което според нея е взето при съществени пороци относно формиране на вътрешното убеждение, като се тълкуват превратно събраните по делото доказателства; в разрез с твърденията в исковата молба и с доказателствата по делото съдът приел отношенията между страните да са такива по договор за заем за послужване, докато претенцията на ищеца е за предаване владението на имота на основание чл. 108 ЗС.
Оплакванията по правилността на обжалваното решение не се припокриват с основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито с това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има специфични предпоставки и цел, разяснени в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – наличие на празнота в закона, липса на съдебна практика или съдебна практика, която е остаряла и промяната й се налага с оглед настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая жалбоподателката не поддържа такива хипотези, нито обосновавана необходимост от промяна на съдебна практика като неправилна и доразвиването й в поддържана от нея насока.
Като се позовавава на Постановление № 5 от 23.09.1976 г. на Пленума на ВС, т. 14, че когато семейното жилище е изключителна собственост на единия съпруг и при развод бъде предоставено на другия съпруг, който не е собственик, помежду им възникват наемни отношения по ЗЗД, жалбоподателката поставя материалноправния въпрос: наред с възникналите наемни отношения по ЗЗД, възможно ли е със споразумение по чл. 99, ал. 3 СК /отм./ да възникнат други правоотношения, като заем за послужване, както е приел апелативният съд. Позовава се и на ТР № 82 от 28.02.1975 г. по гр. д. № 74/1974 г. на ОСГК на ВС, т. 3, б. «в», според което ако жилището принадлежи на другия съпруг или на негови близки, съпругът, на когото е предоставено същото, става наемател и дължи за ползването наемна цена, и поставя въпроса: възможно ли е лицето, на което е предоставено ползване на такова жилище, да се позове на договор за заем за послужване и да не дължи заплащане на наемна цена, както е прието в обжалваното решение.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по основателността на иска. В случая поставените два материалноправни въпроси не са определящи за крайния правен извод на въззивния съд.
Предоставянето на семейното жилище за ползване на бившата съпруга не е в хипотезата на ненавършили пълнолетие деца от брака; освен това ползването е предоставено без определен срок. При това положение с получаване на поканата действието на споразумението по чл. 99, ал. 3 СК /от 1985 г. – отм./, съставляващо основание ответницата да държи жилището, е прекратено. Щом това е така, то без правно значение за изхода на ревандикационния иск е въпросът за източника на възникналото между страните облигационно отношение – дали ответницата е наемател или е заемател по договор за заем за послужване. Въпросът за вида на прекратения договор не е определящ за крайния извод на съда, че ответницата държи имота без правно основание и затова общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
От друга страна няма пречка вещното право на ползване да се защитава с ревандикационен иск – съгласно чл. 111, ал. 1 ЗС разпоредбите относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо вещните права върху недвижимите имоти. Затова заемодателят разполага и с възможността да ревандикира вещта, ако предпочете вещноправната защита по реда на чл. 108 ЗС. Съдът е разгледал иска в съответствие с избраната от ищеца форма на защита на правото на ползване и въпросът защо е разгледал иск по чл. 108 ЗС при положение, че е приел наличие на договор за заем за послужване, не е решаващ за изхода на спора, нито се разкрива основание за допускане на касационно обжалване по довода, че апелативният съд е постановил своето решение при условията на алтернативност, което е недопустимо.
С оглед изхода на настоящото производство и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят 200 лева разноски по договор за правна защита и съдействие № 0124009 от 26.10.2012 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1353 от 25.07.2012 г. по гр. д. № 773/2012 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Т. Г. М. да заплати на Е. Л. М. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 200 /двеста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: