О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 134
гр. София, 14.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети януари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3089/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Й. П., [населено място], чрез процесуалния й представител адвокат И. А., срещу въззивно решение № 1072/15.06.2018 г. по в. гр. д. № 933/2018 г. на Окръжен съд – Варна. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради наличие на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Релевира пороци на решение № 6/18.02.2014 г. по гр. д. № 5494/2013 г., ВКС, І г. о., с което, в друго производство, е отхвърлен предявеният от Б. А. и К. П. срещу О. Д. – Д. отрицателен установителен иск по отношение на спорната реална част и чиято сила на пресъдено нещо е зачетена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че да решени правни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса какво включва владението като правен институт се твърди противоречие с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, ВКС, а относно пасивната легитимация при иск по чл. 108 ЗС – противоречие с решение № 128/2011 г. по гр. д. № 538/2010 г., ВКС, ІІ г. о., определение № 248/2016 г. по гр. д. № 1290/2016 г., ВКС, І г. о., определение № 222/2016 г. по гр. д. № 836/2016 г., ВКС, І г. о., решение № 47/2017 г. по гр. д. № 3021/2016 г., ВКС, І г. о. и решение № 33/2011 г. по т. д. № 417/2010 г., ВКС, ІІ т. о. Жалбоподателката посочва, че не владее спорната реална част и не претендира да е неин собственик, същата се владее от трето за спора лице, като с обжалваното решение е допусната ревандикация срещу невладеещ ответник. Решението е и недопустимо поради нарушение на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, тъй като при постановяването му е участвал съдия, взел участие и при постановяване на решение № 1230/10.06.2013 г. по гр. д. 1283/2013 г. на Окръжен съд – Варна, приобщено към настоящето производство /относно съдийското безпристрастие и необходимосттта от отвод при предубеденост се сочат решение № 7212/2016 г. по адм. № 5740/2016 г., ВАС и решение № 200/2018 г. по т. д. № 592/2016 г., ВКС, ІІ т. о./. Във връзка с индивидуализацията на спорната реална част се твърди противоречие с решение № 201/2016 г. по гр. д. № 2212/2016 г., ВКС, І г. о. Касаторът се позовава и на решение № 178/2018 г. по гр. д. № 4573/2016 г., ВКС, І г. о., че за уважаване на ревандикационния иск не е достатъчно да бъде установено, че ищецът е придобил правото на собственост на твърдяното от него придобивно основание, но и че притежава това право към момента на предявяване на иска, решение № 39/2017 г. по гр. д. № 3394/2016 г., ВКС, ІІ г. о., в което се приема, че съдът дължи обсъждане на всички доводи и възражения, които касаят не само предмета на делото по иск по чл. 108 ЗС, но и въведените от страните като спорни преюдициални правоотношение или насрещни права, и решение № 537/1995 г. по гр. д. № 469/1994 г., ВКС, І г. о., съгласно което силата на пресъдено нещо при ревандикационния иск се формира само по отношение претендираните /признати или отречени с решението/ придобивни основания; придобивни основания, които не са релевирани и разгледани с решението, остават открити за бъдещи съдебни спорове. В частта относно негаторния иск по чл. 109 ЗС решението противоречи на решение № 215/2011 г. по гр. д. № 874/2010 г., ВКС. Твърди се и наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.
В допълнение към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира следните правни въпроси: изричното изявление на ответника, че не владее имота, предмет на ревандикационния иск и няма претенции да е собственик на спорната реална част, основание ли е по отношение на него да се произнесе осъдителен диспозитив за предаване на владението; ако ответникът е направил изявление към минал момент, че владее процесната реална част, следва ли да се установи по безспорен начин, че той упражнява фактическата власт и към момента на предявяване на ревандикационния иск; отхвърленият отрицателен установителен иск с диспозитив, че ответникът е придобил собствеността към един първоначален момент /приключването на делбеното производство/, прекъсва ли давностното владение към момента на постановяване на решението или има само установително действие към минал момент, ако такова възражение не е релевирано от ответника по иска.
Ответникът по касационната жалба – О. М. Д. – Д., [населено място], чрез пълномощника си адвокат Д. П., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 703/22.02.2018 г. по гр. д. № 8678/2017 г. на Районен съд – Варна. С него е прието за установено спрямо ответницата К. Й. П., че О. М. Д. – Д., е собственик на реална част от ПИ № **** по актуалните КК и КР на [населено място], р – н „“,[жк], одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на ИД на АГКК – В., подробно описан и съгласно комбинирана скица № 2 на СТЕ /л. 66 от делото/. К. П. е осъдена да предаде на О. Д. – Д. владението върху процесната реална част от ПИ № **** на основание чл. 108 ЗС, както и да преустанови действията, с които без основание пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост, като премахне оградата от бетонни колове и бодлива тел, ситуирани в реалната част от ПИ № ****, на основание чл. 109 ЗС.
Въззивният съд е възприел фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. Приел е, че ищцата О. Д. – Д., по силата на наследяване на Надежда М., починала на 22.05.2001 г., е придобила правото на собственост върху дял ІV по съдебна спогодба по гр. д. № 1046/1993 г. на Районен съд – Варна, с площ на дела 1315 кв. м., съставляващ имот с проектен № 2262 – Г и граници, описани в спогодителния протокол и приложената към него скица. Ответницата К. П. е собственик на съседен ПИ № ****, идентичен с дял V по заключението на вещото лице по съдебната спогодба по гр. д. № 1046/1993 г., като владее от имота на ищцата спорната реална част. С влязло в сила решение на 05.09.2007 г. е прекратен гражданският брак между К. П. и И. П., сключен на 17.09.1989 г. и съществуващ към одобряване на спогодбата от 12.07.1999 г. По силата на споразумението по бракоразводното дело, в дял на К. П. е поставен недвижим имот – 2735 кв. м. ид. части от вилно място от 3 735 кв. м., съставляващо имот 2262 кв. м. по плана на[жк].
Към делото е приложено гр. д. № 2902/2011 г. на Районен съд – Варна, по което с влязло в сила решение № 6/18.02.2014 г. по гр. д. № 5494/2013 г. на ВКС, І г. о. са отхвърлени исковете на Б. А. и К. П. за признаване за установено, че О. Д. не е собственик на спорната реална част от имот, с тогавашен кадастрален № **** и с граници по тогавашен план имоти с № ****, № **** и в останалата си част попадаща в тогавашен № ****. В решаващите си мотиви ВКС е приел, че О. Д. е собственик на въпросната спорна реална част, тъй като тя е част от поставения на Надежда М. дял ІV от предходното делбено дело, респективно тази част не попада в територията на дял V по съдебно – спогодителния протокол. Доказано е правото на собственост на ищцата върху претендираната реална част, конкретизирана в скицата на вещото лице и повдигната в жълт цвят и щрих на комбинирана скица № 2 /л. 66 от делото/, с площ 454 кв. м. Съгласно съдебно – техническата експертиза тази част попада изцяло в територията на дял ІV от съдебния протокол от 12.07.1999 г., съобразно приложената скица към него, който дял е придобит от Надежда М., чийто правоприемник е ищцата О. Д.. Тези изводи се обосновават и от влязлото в законна сила решение № 6/18.02.2014 г. по гр. д. № 5494/2013 г., ВКС, I г. о. От приетата съдебно – техническа експертиза и от останалите доказателства по делото /скица от АГКК – В., заключения по СТЕ по предходното дело от 2011 г., показания на разпитаните свидетели/ се установява, че между дял ІV и дял V от спогодителния протокол от 1999 г., респективно между двата спорни поземлени имота, е налице една граница, материализирана на място чрез ограда и колове, която е била поставена през 2002 г. – 2003 г. по изричното искане и възлагане от семейството на К. и И. П.. Въззивният съд е отчел и изявленията на А. и П. по по гр. д. № 2902/2011 г., че те владеят спорната реална част като е приел, че поради липса на доказателства за противното, е неоснователно твърдението на ответницата К. П., че не тя, а бившият й съпруг ползва към момента процесната гранична част, по тяхна вътрешна уговорка. Ответницата осъществява фактическата властвърху процесната реална част, поставила е и ограда, като по този начин възпрепятства достъпа на ищцата. Липсват доказателства това владение да се осъществява на правно основание или въз основа на противопоставими на ищцата права.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Въпросът за владението като правен институт е неотносим. Той не е бил предмет на обсъждане и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд за уважаване на ревандикационния иск, поради което не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на решението. Не е налице и соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за пасивната легитимация по иска с правно основание чл. 108 ЗС, релевантен за изхода на делото. В трайната и непротиворечива практика на ВКС, включително посочената от касатора се приема, че пасивно легитимирано по иска с правно основание чл. 108 ЗС е лицето, което фактически държи или владее процесния имот, съответно упражняването на фактическа власт върху вещта е предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС /решение № 47/2017 г. по гр. д. № 3021/2016 г., ВКС, І г. о./. В съответствие с тази практика и след съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал въззивният съд е приел, че ответницата упражнява фактическата власт върху спорната реална част към момента на предявяване на иска /включително е оградила имота, като по този начин препятства достъпа на ищцата до спорната част/, при липса на правно основание за това, както и на доказателства, разколебаващи този извод, съответно е пасивно процесуално легитимирана да отговаря по предявения ревандикационен иск. За да достигне до този извод съдът е обсъдил и зачел не само изявленията за осъществявано владение по приключилото дело, но и останалите доказателства и кредитираните свидетелски показания. При това положение така поставените въпроси за правното значение на позицията на ответника по иска, че не владее имота и няма претенции да е собственик на спорната реална част и дали следва ли да се установи по безспорен начин, че ответникът упражнява фактическата власт и към момента на предявяване на ревандикационния иск, не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Те представляват касационни оплаквания относно обосноваността на правните изводи на въззивния съд и не могат да послужат пряко като основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационо обжалване. Сочените от касатора решение № 128/2011 г. по гр. д. № 538/2010 г., ВКС, ІІ г. о. и определение № 248/2016 г. по гр. д. № 1290/2016 г., ВКС, І г. о. /и постановено по реда на чл. 290 ГПК по това дело решение № 208/2016 г./ са неотносими към въпроса за пасивната легитимация по иска по чл. 108 ЗС – първото разглежда въпрос за доказателствената сила на нотариалния акт, съставен по реда на обстоятелствена проверка и разпределяне на доказателствената тежест при оспорването му, както и необходимите предпоставки за придобиване по давност на правото на собственост /каквото възражение в настоящето производство не е заявявано/, а второто – за задължението на въззивния съд да осъществи служебен контрол за прилагане на императивната правна норма на чл. 24, ал. 2 ЗН относно изискванията за форма на нотариалното завещание.
По доводите на касатора за недопустимост на обжалваното решение поради наличие на основанието по чл. 22, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК за отвод на съдията докладчик следва да се посочи, че участието на съдия при разглеждане на делото в нарушение на чл. 22 ГПК не води до нищожност или недопустимост на съдебния акт, а е основание за атакуването му като неправилен, поради опасение за предубеденост на състава, който иначе е законен – ТР № 13/1976 г., ОСГК, ВС, без обаче да представлява абсолютно основание за отмяна на акта. В случая посоченият съдия е участвал в състава, постановил съдебно решение по предходно дело между страните /гр. д. № 1283/2013 г. на Окръжен съд – Варна/, което е отменено с решение № 6/2014 г. по гр. д. № 5494/2013 г. на ВКС, І г. о./, т.е. не в инстанционното разглеждане на производството по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, респ. при повторно разглеждане на на делото след отмяна от ВКС/в който смисъл е посоченото в изложението решение № 200/2018 г. по т. д. № 592/2016 г., ВКС, ІІ т. о./. Не са налице данни , обосноваващи съмнение в безпристрастието или предубеденост на съдията, който е зачел силата на пресъдено нещо на решението на ВКС, с което е отхвърлен отрицателният установителен иск на К. П. и Б. А. срещу О. Д. – Д. за спорната реална част.
По поддържаните оплаквания за индивидуализацията на реалната част, за необходимостта при уважаване на ревандикационния иск да бъде установено, че ищецът е придобил правото на собственост на твърдяното от него придобивно основание и притежава това право към момента на предявяване на иска, за неизпълнението от съда на задължението да обсъди въведените от страните като спорни преюдициални правоотношения или насрещни права на ответника, както и доводите, че придобивни основания, които не са релевирани и разгледани с решението при предявения иск по чл. 108 ЗС остават открити за бъдещи съдебни спорове, касаторът не поставя конкретни правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. При липса на общата предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното решение, не следва да се обсъжда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че при преценката си за основателността на предявения иск по чл. 108 ЗС въззивният съд е обсъдил всички релевирани доводи и възражения на страните, анализирал е в съвкупност представените по делото доказателства, като е приел, че ищцата се легитимира като собственик на съответната реална част /индивидуализирана съгласно скицата на вещото лице по съдебно – техническата експертиза/ към момента на предявяване на иска, ответницата не е навела свои насрещни права, противопоставими придобивни основания или възражения, изключващи правото на собственост на ищцата /самата ответница заявява, че не е собственик на реалната част, а твърдението, че собствеността е придобита от трето за спора лице като неподкрепено с доказателства, не обосновава друг извод относно активната легитимация по делото/. Последният поставен в допълнителното изложение въпрос дали отхвърленият отрицателен установителен иск, с диспозитив, че ответникът е придобил собствеността към един първоначален момент, прекъсва давностното владение, е изцяло неотносим към изхода на спора, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението.
По уважения негаторен иск касаторът не поставя конкретни правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се обсъжда твърдяното противоречие с решение № 215/26.05.2011 г. по гр. д. № 874/2010 г., ВКС, І г. о., въззивното решение и в тази част е валидно и допустимо, поради което не се налага служебното му допускане до касационен контрол. Релевираните пороци на решението на ВКС, постановено по предходното дело между страните, са извън предмета на настоящото производство и не следва да бъдат обсъждани.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответника по касационната жалба О. М. Д. – Д. в размер на 500 лв. /петстотин лева/ – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1072/15.06.2018 г. по в. гр. д. № 933/2018 г. на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА К. Й. П. да заплати на О. М. Д. – Д. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 500 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: