О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№134
Гр.С., 25.03.2016год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия В. гр.д.№ 438 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Д. С. срещу Решение № 360 от 06.11.2015 г. по в.гр.д.№ 385/15 г. на Кюстендилския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 254 от 27.05.2015 г. по гр.д.№ 1615/14 г. на Кюстендилския районен съд, с което са уважени предявените от М. М. В., В. С. В. и С. С. В. против касатора субективно съединени искове за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответника да им предаде владението на 1/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 41112.503.1822 по К. на [населено място], с площ от 670 кв.м. и административен адрес: [населено място], [улица]. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за собственост бъде отхвърлена със законните последици, евентуално- като се признае на ответника право на задържане на процесния имот до заплащане на направените в него подобрения на обща стойност 2 970 лв.
Ответниците по касационната жалба- М. М. В., В. С. В. и С. С. В. не са депозирали отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и по които въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно задължителните постановки на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК са, както следва:
– Представлява ли процесното дворно място обща част по смисъла на чл.38 ЗС между собствениците на обектите в построената в мястото жилищна сграда. Така поставеният въпрос не е в състояние да обуслови исканото допускане на касационното обжалване. По същество същият обективира твърдение за неправилност на обжалваното въззивно решение поради съобразяване на възприетите от въззивния съд правни изводи досежно статута на имота- предмет на спора, с материалния закон, докато по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК допускането на касацията е предпоставено от формулиране на принципен правен въпрос, произнасянето по който от страна на касационната инстанция да допринесе за уеднаквяване на съдебната практика занапред по сходни казуси. Изложените съображения са достатъчни, за да обусловят извод за недопускане на касационното обжалване по посочения въпрос. Независимо от това, дори и да се приеме, че е налице надлежно формулиран от касатора правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, решението на въззивния съд не се намира в противоречие с приложената към изложението задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК, доколкото основанието, на което в случая е прието, че дворното място не е обща част, е липсата на идентитет между собствениците на обекти в сградата и собствениците на дворното място /предвид това, че с влязло в сила съдебно решение по допускане на съдебна делба между страните ответникът К. С. е изключен от кръга лица, между които е налице имуществена общност по отношение на дворното място, като са му признати собственически права само върху първия етаж от жилищната сграда/. Цитираните от касатора Решение № 22 от 30.01.2012 г. по гр.д.№ 145/11 г. на І г.о. и Решение № 743 от 14.03.2011 г. по гр.д.№ 1720/09 г. на І г.о., постановени във връзка със статута на дворното място като обща част, която няма самостоятелно значение и не може да бъде предмет на самостоятелни собственически права, се отнасят до хипотеза, при която е налице идентитет между собствениците на обекти в сградата и съсобствениците на дворното място, поради което тази практика е неотносима към разглеждания случай.
– Кой носи доказателствената тежест при оборване на презупцията за анимус на държателя по чл.69 ЗС и необходимо ли е, когато съсобствеността е възникнала от юридически акт, различен от наследяването, владелецът да манифестира пред останалите съсобственици намерението да държи целия имот за себе си. Така поставеният въпрос не е в състояние да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като не е обсъждан и съответно не е поставен в основата на формулираните от въззивния съд правни изводи. В мотивите си Кюстендилският окръжен съд е приел, че от данните по делото изобщо не може да се приеме, че ответникът е упражнявал фактическа власт върху имота в периода след 30.05.1994 г., поради което и презумпцията на чл.69 ЗС не намира приложение, доколкото същата предполага доказано осъществяване на фактическа власт, при която се предполага, че лицето държи имота за себе си. На това основание се явява неотносим въпроса и във втората му част /разрешен с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по т.д.№ 1/12 г. на ОСГТК/, по който също липсва произнасяне във въззивното решение, тъй като същият отново предпоставя да е налице установена фактическа власт на съсобственика, за да се преценят предпоставките за придобиване от него по давност на идеалните части на останалите участници в общността.
– Длъжен ли е въззивният съд, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, да отстрани същите чрез даване на съответни указания относно необходимостта да се ангажират доказателства за подлежащи на доказване факти. Въпросът е поставен в контекста на оплакването на касатора, че въззивният съд не е дал указания относно разпределянето на доказателствената тежест при обарване на презумпцията на чл.69, като по вече изложените съображения същият е неотносим, доколкото с оглед данните по делото тази презумпция изобщо не е намерила приложение при формиране на правните изводи, поставени в основата на въззивното решение. В този смисъл не е налице твърдяното противоречие с т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК като основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
– Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в цялост всички събрани по делото доказателства, като анализира същите поотделно и в тяхната съвкупност и въз основа на това да формулира собствени фактически констатации по спора. Така поставеният въпрос не е в състояние да обуслови исканото допускане на касационното обжалване. Твърдението, че въззивният съд не е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства и становищата на страните, по същество представлява оплакване за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е относимо към фазата на разглеждане на касационната жалба след евентуално допускане на касационното обжалване. Нещо повече- така поставеният въпрос поначало е неотносим и към правомощията на въззивната инстанция, доколкото според чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд не извършва служебна проверка за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, вкл. при формиране на фактическите изводи, възприети от първата инстанция, и затова не може да променя същите при липса на наведено във въззивната жалба оплакване за необоснованост или нарушаване на съдопроизводствените правила при събиране или обсъждане на доказателствата /т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/. В този смисъл въззивната инстанция не дължи служебно да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, доколкото служебната й проверка обхваща само преценката за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, но не и на неговата правилност, с изключение на съобразяването му с приложимия императивен материален закон /т.1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/./т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/.
– Когато се установи, че претендиращият стойността на направени подобрения в чужд имот владелец не е добросъвестен, следва ли съдът да разгледа претенцията за заплащане на подобренията на друго основание и съответно да присъди същите в по-малък размер. Въпросът е изцяло неотносим, доколкото в случая ответникът е противопоставил възражение за право на задържане, каквото законът признава само на добросъвестния или на приравнен на него владелец /чл.72, ал.3 и чл.74, ал.2 ЗС/. В случая въззивният съд е приел, че не е налице нито една от така предвидените в закона хипотези, при която владелецът има право на задържане върху имота, с оглед на което е намерил възражението за неоснователно. Насрещен иск за заплащане на подобренията не е предявяван и разглеждан, поради което въпросът за размера на вземането на ответника за подобрения, респ. приложимостта на чл.74, ал.1 ЗС, изобщо не е бил предмет на произнасяне от съда.
С оглед изложените съображения, предвидените в процесуалния закон основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд не са налице.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 360 от 06.11.2015 г. по в.гр.д.№ 385/15 г. на Кюстендилския окръжен съд, по касационната жалба на К. Д. С..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: