О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 134
гр. София, 05.07. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова ч. гр. дело № 2405/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Д. Ю. Д., [населено място], чрез пълномощник адвокат Д. Д., срещу протоколно определение № 61 от 17.04.2018 г. по гр. д. № 6769/2014 г. на ВКС, IІ г. о., с което образуваното по подадената от жалбоподателя касационна жалба производство е прекратено като процесуално недопустимо.
В частната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателят твърди, че предявеният от него иск с правно основание чл. 109 ЗС съдържа осъдителен петитум – претендира се ответникът да бъде осъден да извърши определено незаместимо действие – премахване на поставено техническо съоръжение /бариера/, който иск е неоценяем, съгласно разясненията на ТР № 4 от 06.11.2017 г. по т. д. № 4/2015 г., ОСГК, ВКС, съответно и касационната проверка на въззивното решение е допустима.
Ответниците по частната жалба – [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място] войвода, област С., чрез пълномощник адвокат М. Р., и [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], чрез пълномощник адвокат П. Д., възразяват в писмен отговор, представен в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, като считат жалбата за неоснователна. Поддържат, че въззивното решение е постановено и касационната жалба е подадена преди изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 50/2015 г./ по иск с цена под 5 000 лв., същото не подлежи на касационно обжалване, поради което обжалваното определение е правилно и следва да се остави в сила. Претендират присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, поради следните съображения:
С обжалваното определение е прието, че Д. Ю. Д. е подал касационна жалба вх. № 23814/25.08.2014 г. против решение № 1510 от 17.07.2014 г. по в. гр. д. № 3181/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отменено решение № 2064 от 18.05.20013 г. по гр. д. № 17164/2012 г. на Районен съд – Пловдив, и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от Д. против [фирма], [населено място], евентуално [фирма], [населено място], иск с правно основание чл. 109 ЗС за премахване на бариерата, поставена непосредствено пред вътрешния двор на П – образна сграда в поземлен имот с идентификатор 56784.533.32 по КККР на [населено място], [улица]. По касационната жалба е образувано гр. д. № 6769/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., спряно с определение от 11.12.2014 г. до постановяване на тълкувателно решение по т. 1 на тълкувателно дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, съответно възобновено с определение № 519 от 15.12.2017 г. В обжалваното определение, с което производството по гр. д. № 6769/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., е прекратено, е прието, че касационната жалба е подадена на 25.08.2014 г. и с нея се атакува въззивно решение по иск с правно основание чл. 109 ЗС, с цена 538,75 лв., посочена в исковата молба и стабилизирана към 28.02.2012 г. на основание чл. 70, ал. 1 ГПК. С оглед § 14 ПЗР ЗИД ГПК от ДВ, бр. 50/2015 г. за касационната жалба се прилага правилото на чл. 280, ал. 2 ГПК в редакцията от ДВ, бр. 100/2010 г. Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под 5000 лв. и същото е влязло в сила с постановяването си.
Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира, че обжалваното определение е правилно, поради което следва да се потвърди. Жалбоподателят Д. Д. е подал касационна жалба срещу въззивно решение от 17.07.2014 г. на 25.08.2014 г., т. е. преди влизането в сила на ЗИДГПК (ДВ, бр. 50/ 2015 г., в сила от 07.07.2015 г.). Правилен и законосъобразен е изводът на предходния състав на ВКС, че по делото следва да се съобрази цената на предявения иск по чл. 109 ЗС и оттам – допустимостта на касационното обжалване. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 100/2010 г., в сила от 21.12.2010 г.), приложима в настоящия случай, решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв. – за търговски дела, не подлежат на касационно обжалване. Действащата към този момент редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК поставя праг за допустимост на касационното обжалване по отношение на всички въззивни решения, съизмерим с цената на иска. Едва с изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК (сега чл. 280, ал. 3) с ДВ, бр. 50/2015 г. всички въззивни решения по искове за собственост, без оглед цената на иска, подлежат на касационно обжалване. Тази редакция не се отнася за заварените към този момент касационни жалби, които съгласно § 14 ПЗР на ЗИД ГПК (ДВ, бр. 50/2015 г.) продължават да се разглеждат при досегашните условия и ред, т. е. при съблюдаване на цената на иска, включително и по искове за собственост. В т. 1 на ТР № 4/2015 г. се приема, че когато негаторният иск съдържа осъдителен петитум – претендира се ответникът да бъде осъден да извърши определени заместими действия, цената на иска е паричната оценка на разходите за материали и труд, необходими за осъществяване на действията, върху който размер се определя дължимата такса, а когато оценката представлява затруднение – от съда по реда на чл.70, ал. 3 ГПК. В случая петитумът е осъдителен – за извършването на заместими по естеството си действия и искът по чл. 109 ЗС е оценяем. Даденото разрешение за определяне на цената според разходите за материали и труд обаче е неприложимо. Самият ищец е посочил в исковата си молба, че искът е оценяем, с цена 538.75 лв. Спор по този въпрос не е повдиган от ответниците или служебно от съда до първото съдебно заседание за разглеждане на делото, с което посочената от ищеца цена на иска се е стабилизирала по аргумент от чл. 70, ал. 1 ГПК. Тя остава непроменена, включително при преценката за допустимост на касационното обжалване, в случаите когато цената на иска е релевантна за тази преценка, с оглед указанията, дадени в ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК, ВКС, т. 1 – така е според приетото в ТР № 3 от 27.10.2014 г. по тълк. д. № 3/2014 г., ОСГТК, ВКС. Веднъж стабилизирана тя може да бъде променяна само в хипотезата на чл. 214 ГПК – изменение на размера на иска, която в настоящия случай не е налице /в този смисъл определение № 257/2017 г. по ч. гр. д. № 815/2014 г., ВКС, І г. о., определение № 250/2017 г. по ч. гр. д. № 6162/2015 г., ВКС, І г. о./. Правилни са изводите, че определената цена от 538.75 лв. не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед приложимата към момента на подаване на касационната жалба редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК. Посочената от жалбоподателя практика е неотносима. Определение № 495/2009 г. по ч. гр. д. № 151/2009 г., ВКС, І г. о. се отнася до предявен иск по чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ, определение № 569/2017 г. по ч. гр. д. № 4430/2014 г., ВКС, ІV г. о. и определение № 284/2013 г. по ч. гр. д. № 4037/2013 г., ВКС, ІІ г. о., засягат случаи, при които при предявяване на иска по чл. 109 ЗС не е посочена цената му и същият е разгледан като неоценяем, какъвто не е настоящият случай.
С оглед изложеното частната жалба, като неоснователна, следва да се остави без уважение, а обжалваното определение да се потвърди.
Предвид изхода на настоящето производство по чл. 274, ал. 2 ГПК и направеното в отговора на частната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответниците по частната жалба [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място] войвода, област С., и [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], в размер на по 500 лева за всяко от дружествата – възнаграждение за адвокат, съобразно представените списъци и договори за правна защита и съдействие.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на II г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА протоколно определение № 61 от 17.04.2018 г. по гр. д. № 6769/2014 г. на ВКС, IІ г. о.
ОСЪЖДА Д. Ю. Д. да заплати на [фирма] 500 лева и на [фирма] 500 лева разноски за производството по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: