О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1343
София, 04.12.2009
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 25 ноември 2009 година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 498/09 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба, подадена от Ф. К. М. чрез неговите процесуални представители адв. Н. А. и адв. Г. Ф. против решение № І* от 01.12.2008 г. по в.гр.д. № 417/08 г. на Бургаския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради необоснованост и нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на Конституционния съд, на ВКС и на съдилищата, като е приел, че в производството по иск по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ конкретното придобивно основание следва да бъде установено при условията на пълно главно доказаване, без да съобрази, че искът по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ не е собственически, а специален установителен иск, а също и поради това, че не е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Позовава се на решение № 7 от 19.06.1996 г. на КС на РБ по конст. дело № 9/95 г., Тълкувателно решение № 2 /1996 г. на ОСГК, Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК- т. 19 и решение № 1* от 27.07.1994 г. по гр.д. № 1657/93 г. на ВКС, ІV г.о.
Ответниците по жалбата Общинска служба “З” гр. С. и О. С. не са взели становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка за наличието на сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване, установи следното:
С обжалваното въззивно решение е оставено в сила решение № 204 от 08.04.2008 г. по гр.д. № 1421/07 г. на Бургаския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Ф. К. М. иск с правно основание чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ за установяване правото на наследниците на Б. И. Д. да възстановяват правата си върху земеделски земи в землището на гр. С. лозе в м. “Б” от 0.820 дка, лозе в м.”Х” от 0.600 дка и лозе в м.”Б” с площ 1 дка. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е направил извод, че не се установява наследодателят на ищеца да е бил собственик на процесните земи към релевантния минал момент. Изводът е мотивиран с това, че претендираните за възстановяване имоти са различни по вид, местонахождение и площ с тези по партидата на наследодателя в емлячния регистър. На следващо място съдът е приел, че два от процесните имоти са били заявени за възстановяване по преписка № 610 на името на съпругата на наследодателя К.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
На първо място следва се посочи, че касаторът не посочва в какво се състои противоречието между обжалваното въззивно решение и ТР № 2/ 96 г. на ОСГК. Цитиран е дословно в изложението към касационната жалба пасаж от т.3 на това тълкувателно решение, в която е дадено разрешение на въпроса за предмета на иска по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, като е прието, че това е правото на възстановяване на собствеността върху земеделските земи. Именно по този предмет се е произнесъл и въззивният съд, като е изследвал предпоставките за земеделска реституция, една от които е принадлежността на правото на собственост върху земите към момента на кооперирането им. Съдът не е отрекъл по принцип годността на представените от касатора писмени доказателства- извлечение от партидата на наследодателя от емлячния регистър и стар картен материал, да служат като доказателства за установяване на правото на собственост към релевантния минал момент в исковото производство по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, а след преценка на същите във връзка с останалите доказателства по делото е намерил, че те не установяват наследодателят да е бил собственик на заявените за възстановяване земеделски имоти. Правилността на тази преценка от страна на въззивния съд би съставлявала предмет на касационния контрол, но не обосновава основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Неоснователен е и доводът за противоречие на обжалваното въззивно решение с т.19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК. Правно неиздържано е становището на касатора, че след като фактическите констатации и правни изводи на въззивната инстанция са еднакви с тези на първоинстанционния съд, това означава, че въззивната инстанция не е изпълнила задължението си да подложи на самостоятелен анализ събрания по делото доказателствен материал. Обратно на твърдението на касатора, въззивният съд е изпълнил точно това свое задължение, произтичащо от функцията му на инстанция по същество на спора, като е извършил преценка на всички доказателства по делото и е направил собствени изводи по същество на спора.
Конституционният съд не е орган на съдебна власт по смисъла на чл. 119 от Конституцията на Република България , затова решенията му не са основание за допустимост на касационно обжалване.
Представеното решение № 1* от 27.07.1994 г. по гр.д. № 1657/93 г. на ВКС, ІV г.о. касае иск за ревандикация на земеделска земя и е неотносимо към спора по настоящото дело, затова обосновава основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК.
В обобщение на изложеното, не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № І* от 01.12.2008 г. по в.гр.д. № 417/08 г. на Бургаския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: