2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1344
С., 28.11. 2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 26 ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 694/2012 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. В. В. против въззивно решение № 198 от 11.05.2012 г. по гр. дело № 1099/2011 г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1410 от 03.10.2011 г. по гр. дело № 8629/2010 г. на Плевенски районен съд, с което на основание чл. 422 ГПК е прието за установено, че И. В. В. дължи на [фирма] [населено място] сумата 7000 лв., законна лихва от 22.07.20120 г. до окончателно изплащане на задължението, 140 лева разноски и 500 лв. адвокатско възнаграждение, произтичащи от неплатена сума по договор за кредит от 13.07.2007 г.
В изложение за допускане на касационно облажване жалбоподателката поддържа, че при разглеждане на делото са нарушени разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и в противоречие с практиката на ВКС е приложена разпоредбата на чл. 77, ал. 1 и чл. 240, ал. 1 ЗЗД – приложно поле за допускане на касациноно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма] [населено място] в писмен отговор оспорва основанието за допускане на касационно обжалване с твърдение, че приложената от жалбоподателя съдебна практика – решение по гр. дело № 5002/2008 г. ВКС касае въпроси ирелевантни за настоящия спор. Изложени са съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск с правно основание чл. 240 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, не е разрешен в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика, както и с установената съдебна практика на ВКС относно, задължението на съда да изготви мотиви, които да посочват исканията и възраженията на страните; да е извършена преценка на доказателствата; да са изложени фактически констатации и правни изводи на съда, както и задължението съдът да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона.
Решението е изградено съобразно изискванията на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. ОСГК на ВКС – съдът е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Мотивите на въззивния съд отразяват негова собствена решаваща правораздавателна власт при констатирано съвпадение на изводите му с тези на първата инстанция.
По материалноправния въпрос за приложението на чл. 77, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД, обжалваното решение не влиза в противоречие с представената съдебна практика. Решението на Върховния касационен съд по гр. дело № 5002/2008 г. е постановено по отрицателно установител иск. Прието е, че договорът за ипотека не винаги доказва обезпеченото вземане и това зависи от документирените волеизявления. Само по себе си учредяването на договорна ипотека в обезпечение на заемно задължение не винаги доказва предаването на парите в собственост на заемополучателя, респ. съществуването на договор за заем, тъй като ипотеката може валидно да обезпечи и едно бъдещо задължение по договор за кредит. В решението се сочи, че тежестта да докаже съществуването на договор за заем е за страната, която търси изпълнение по него, т. е. заемодателят следва да докаже наличие на съгласие за сключване на договор с насрещната страна, както и предаването на обещаната сума, предвид реалния характер на договора за заем.
На въпроса дали обещанието за връщане на сумата е равнозначно на разписка по чл. 77, ал. 1 ЗЗД е отговорено отрицателно, тъй като разписката се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнение на задължението. Поради реалния характер на договора за заем е посочено, че разписката служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Затова, обещанието за връщане на сума, ако не съдържа в себе си признание, че тя е получена от задълженото лице, не може да се цени и като особен документ за вземането по смисъла на чл. 77, ал. 2 ЗЗД.
В настоящия случай не е налице състава на чл. 77, ал. 1 ЗЗД, според който „при изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка”. Касае се до разписка, която се издава от кредитора при изпълнение на задължението, и която съдържа признание на кредитора, че задължението е погасено, поради изпълнение на длъжника.
С обжалваното решение е прието, че между страните е бил сключен валиден договор за заем, с нотариално заверени подписи, по силата на който жалбоподателката е заявила, че е получила от заемодателя процесната сума „изцяло и в брой преди подписването на договора”. Доказателства, тази сума да е била погасена от жалбоподателката не са били представени. Жалбоподателката нито се е позовавала, нито е представила разписка, която може да бъде направена и върху дълговия документ, установяваща признание на кредитора, че задължението е изпълнено.
Предвид изложеното поставеният материалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с представената съдебна практика, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Позоваването от страна на жалбоподателката и на хипотезата на т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК е формално, без да са развити съображения за необходимост по поставените правни въпроси да се тълкува приложена правна норма, поради непълнота или неяснота, или нужда да се изостави едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, респ. твърдения за необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика.
С оглед изхода на делото жалбоподателката ще следва да заплати на другата страна съдебни разноски за настоящето производство в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 198 от 11.05.2012 г. по гр. дело № 1099/2011 г. на Плевенски окръжен съд.
ОСЪЖДА И. В. В. да заплати на [фирма] [населено място] съдебни разноски за настоящето производство в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ